place holder

ИЗБОРИТЕ – ПОСТ-ИСТИНА В УСЛОВИЯТА НА ПОСТ-ДЕМОКРАЦИЯ

Posted on

Не мога да се отърся от усещането, че пребивавам в някакъв все по-омагьосан свят, в някакъв модерен ориенталски вариант на „Алиса в страната на чудесата“. Животът като че ли си тече нормално, в отдавна прокараните си коловози, и изведнъж се сблъскваш с някакъв абсурд, на който или не можеш да дадеш обяснение, или оставаш потресен от безсмислието и вредността му, които хората пренебрегват с потресаваща лекота.

Например с твърденията на досегашната кметица на София за своята народополезна дейност. А всъщност, като погледнеш, нито един от наболелите проблеми на София не беше решен през повече от десетгодишното й кметуване: нито детските градини и ясли, нито автомобилният трафик, нито паркирането в града, нито обликът на сградния фонд, нито презастрояването, нито хармоничната градска среда, нито културното наследство, нито перспективите на развитие за града. Вместо това имаше ремонти, струващи на линеен километър повече от километър нова магистрала, удивително некадърни архитектурни решения, продължаващо унищожаване на уникалното историческо наследство в центъра на столицата, коли по тротоарите и майки с колички по пътното платно, джвакащи настилки, наводняване при малко по-силен дъжд, и т.н., и т.н. Какво би трябвало да е нормалната реакция на столичани? Не би ли трябвало да си потърсят нов човек за поста на градоначалник, от друга партия? Слава Богу, партии много. Но не би! Пишман кметицата отново води преди балотажа. Фандъкова в страната на чудесата!

Заслушваш се в дебатите по медиите и се чудиш за България ли става дума, или за някоя Аркадия. Изброяват се колосални постижения, обещават се нови градове на хълма… Идилична картина. Говори се за местни избори, а думица не се казва за обезлюдяването на цели региони, оживени и проспериращи допреди някое друго десетилетие. За изчезващите десетки, стотици села, в които вече не живее нито един човек. За десетките, стотиците села, в които живеят по 2-3-ма души и които в следващите години ще последват съдбата на първите. Наистина в тези села няма избори. Няма село, няма проблем – да перифразираме прочутата сентенция на един мустакат исторически субект. Защо да си разваляме рахата?

 

Понякога си мисля, че България е опитно поле за бъдещите модели на социално устройство, които „властелините на света“ от Deep State ни готвят. Ние сме образец за пост-индустриално общество. Не че нямаме индустрия, но тя е забележима само през някакво увеличително стъкло. Селско стопанство? Ама моля ви се, селското стопанство навсякъде в развития свят дава мизерна част от БВП. Няма значение, че България може да изхранва ок. 50 млн. души, а внася ок. 80% от храните, които потребява. Земеделие в страната на чудесата. Абсурдно ли е? Да, ама такова ни е времето. Пост-индустриално. А я вижте как процъфтяват услугите! Пълно е с брокерчета, агентчета, джобърчета, мърчъндайзерчета, пиарчета, социал-антропологчета и политологчета. Те и такива като тях ни оформят вече голямата част от БВП. За да не бъдем такива бедни и задръстени.

 

Наред с пост-индустриалното общество ние сме навлезли и храбро цапуркаме из обществото на пост-истината. Количеството на лъжи, измислици, изкривени до неузнаваемост факти, клевети и мистификации далеч надхвърля количеството на истините, които бълват електронните ни медии. А най-често срещаната и най-ефективната манипулация е изборът на новините и тяхната подредба, казаното и премълчаното. А какви са ни новините? Ето какви:

ЕС даде отсрочка за Брекзит. – Мадона си направи липосукция. – Баба наби внуче пред детска градина. – Внуче наби баба пред погледа на 5 комшийки. – При демонстрации в Ирак са загинали 100 души. – Борислав Михайлов с нова перука. – Тръмп показа кучето, което е преследвало лидера на ИДИЛ ал-Багдади. – Фандъкова: „Ще направя София кукличка“. – Путин: „Русия не се е отказала да направи България Задунайска губерния“. – Меркел подкрепя Зеленски. – Две иглолистни дръвчета засадиха деца от видинската детска градина “Синчец” в двора ѝ. И т.н. И т.н.

Служа си с известна хипербола, за да подчертая същината. Това представлява информацията, която залива драгите зрители на телевизии и слушатели на радиостанции всеки Божи ден. Е, как да реагира обикновеният човек, блъскал от сутрин до вечер и полегнал пред телевизора с ракийка и салатка? Това е тя, пост-истината. За опустошителния й ефект се бяха загрижили дори Билдербергите, които бяха включили този проблем в дневния ред на миналогодишната си среща. Какво са решили, не знаем. Но този проблем, породен от „властелините на света“, неизбежно се обръща като бумеранг и срещу тях. Защото всяко оръжие може да бъде използвано и срещу създателя си.

Като се има предвид, че отдавна се говори за пост-изкуство, пост-история (един американец с японско потекло дори беше обявил края на историята), пост-идентичност, пост-хуманизъм, би трябвало да ни е ясно, че живеем в преходна епоха, която е след всичко онова, с което хората са живели, откакто свят светува, но навлизаме в нещо, което още не е назовано и не е ясно какво е. Епоха, в която няма определеност, всичко е релативизирано, дори такива неща като биологичния пол. В тази бъркотия, в която люшкащият се наш съвременник, останал без устои и твърди ценности, блуждае, не е трудно да бъде насочван и пренасочван. Нужно е само медиите да бъдат овладени. Тогава идва възможността за неусетното налагане на определени възгледи и нагласи чрез сублиминалното (подграничното) завоалирано ежедневно повтаряне на определени образи и послания, пускането на масите потребители по улея на модите и втълпяването на политически, културни, естетически и всякакви други внушения. Тези техники са невероятно усъвършенствани през последните десетилетия. Хората промениха представите за собствената си сексуалност и национална принадлежност, та камо ли няма да променят тези за политическите партии.

 

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората, а следователно – и върху изборния процес.

Цялата тази атмосфера, която медиите създават, е другата форма на фалшифициране на изборите. Образно казано, със своята дейност те като че ли подменят бюлетините в тъмната стаичка, като че ли държат ръката на гласуващия да посегне не към една, а към друга бюлетина. Не е случайно, че управляващите ни задкулисни клики държат толкова силно да владеят медиите. И да насочват чрез тях общественото мнение в изгодна за тях посока.

Това, което медиите вършат, опровергава тезата, че живеем в страна с демократично управление. Защото основният стълб на демокрацията се нарича „равно избирателно право“, при което всеки може да избира и да бъде избиран. Нима е равно избирателното право, когато, отвориш ли която и да е медия, от нея потича или Йорданка Фандъкова, или Мая Манолова, или и двете? Нима е равно избирателното право, когато най-гледаните публицистични предавания в националната телевизия са само за богоизбрани и там не можеш посмъртно да се покажеш: такова предаване е „Панорама“, такова стана и „Референдум“. А предаването „Дебати“, единствено достъпно за простосмъртни като нас, бе преместено от праймтайма в 19 часа в най-мъртвото време – 16:30 часа, когато всички си тръгват от работа.

Ако демокрацията е царство на словото, то фалшифицираното слово фалшифицира изборите. Следователно това, което имаме днес, не е демокрация, а пост-демокрация. Това последният, загниващ етап в развитието на представителната демокрация. Единственият път за излизане от това положение е да се внедри повече демокрация. А за да се внедри повече демокрация, е необходимо да се върви към пряка демокрация – нещо, за което ние говорим вече няколко години. Ние сме готови с теорията на пряката демокрация, както и с необходимата промяна в медийната среда, която ще бъде призвана да се справи с пост-истината.

 

А какво може да се направи сега? Какъв е резервът за справяне с партиите на статуквото, водещи корупционна, компрадорска, некадърна и безперспективна политика? Ние смятаме, че такъв резерв има, и той е в две насоки: малките партии в политическия спектър и негласувалите граждани.

Всъщност отдавна властимащите ни управляват, печелейки изборите с вот, включващ между 20 и 30% от общия брой на гласоподавателите. Нека да сме наясно: това е съвсем в правилата на представителната демокрация и управлението в такива случаи е напълно легитимно. Акцентът ми е изцяло върху факта, че дори да се вземат предвид многото мъртви души в избирателните списъци, на практика повече от 50% от хората не гласуват. По едни или други причини. Голяма част от тях го правят от пълна инертност и обществена апатия. Но навярно също толкова голяма част го правят поради това, че в съществуващите партии не виждат своя избор. Немалка част пък от гласовете, дадени за малките партии, се разпиляват.

Ето защо ние обмисляме да се обърнем с предложение към малките партии в България да намерим начин за окрупняване на силите, които сега са тотално разпокъсани. За нещо подобно в по-голям мащаб са ратували видни политически дейци през 20-те и 30-те години на ХХ в., предлагайки създаването на Балкански съюз между България, Гърция, Румъния, Сърбия и дори Унгария. Доводите им са били, че в предстоящата война, духът на която се е носел из въздуха, само държавно образувание с население не по-малко от 50-тина милиона, ще може да се противопостави на Великите сили и да отстои свободата си. И, както се вижда, са били прави. Разпокъсаните Балкани всъщност понесоха най-тежките последствия от войната – те бяха безскрупулно поделени между Великите сили, на практика изгубиха суверенитета си, бяха поставени във васално положение и си останаха апендиксът на Европа.

Как ще направим това, ще стане ясно, след като организираме поредица от срещи. Надяваме се, че лидерите на малките партии ще бъдат на висотата на своите отговорности пред обществото. Защото политическият Рубикон трябва да бъде преминат: длъжни сме да защитим демокрацията срещу пост-демокрацията и пост-истината.

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>