place holder

За главния прокурор, неговия избор и контрола върху дейността му

Posted on

С излизането си под светлината на прожекторите новият главен прокурор започна да окупира все по-големи части от медийното пространство, застрашавайки да засенчи дори нашия пръв партиен и държавен ръководител, по съвместителство обединител на Западните Балкани и евроатлантик от най-висока проба. Ето, само през последните дни – досущ инспектор Дю-дю – въпросният главен прокурор разследва и водната криза в Перник, и аферите в БНР със спирането на „Хоризонт“ и уволнението на критично настроената към самия него съдебна журналистка Силвия Великова, и масовия внос на чуждестранна смет в китната ни родина, и работата с рецидивисткия контингент, и т.н., и т.н. Медийните му превъплъщения напомнят за дейността на друг титан на мисълта и действието отпреди десетина години – тогавашния министър на вътрешните работи Цветан Цветанов. „МВР пикчърс“ е на път да бъде изместена от „Прокуратура сенчъри фокс“.

А какъв яростен спор за функциите, начина на избор и най-вече за контрола върху дейността му се беше развихрил само допреди месец! Бе се стигнало дори до идеята за промяна на Конституцията. А връх в спора бе предложението да се избере някаква допълнителна фигура с пълномощия да осъществява контрол върху дейността на главния прокурор. От което бе възникнал съвсем закономерният въпрос: „А тази мощна фигура кой ще я контролира?“ Появила се бе перспективата да се изобретяват все нови и нови фигури, контролиращи се на втора, трета, четвърта, N-та степен един друг. С който абсурд България уверено бе тръгнала към поставянето на рекорд в книгата „Гинес“.

Нещо повече, президентът на републиката дори бе започнал „широки обществени дебати“ за промяна в Конституцията, които май се ограничиха с интелектуална лакърдия на седянка в Президентството.

 

Ако прочетем какви са функциите, отредени на главния прокурор, ще видим, че те съвсем не са чак толкова големи. Някой неопитен и наивен човек дори би възкликнал, че дори са малки и че с тях е много трудно да се злоупотребява. Но цялото ни общество е единодушно и непоколебимо по въпроса, че от 1989 г. насам всички главни прокурори системно и пристрастно са злоупотребявали с властта си – и отредената им по Конституция, и присвоената от тях в хода на мандатите им – който колкото е успял да узурпира.

Възниква естественият въпрос: на какво се дължи тази неприятна закономерност? Отговорът е прост: на политическия, а не юридически характер на длъжността. Какво се има предвид под политически характер на длъжността: преди всичко начинът на подбор, а също и липсата на контрол върху дейността на избраните на този пост.

И тук се налага да дадем определение на нашата политическа система, която крайно неправилно се нарича „представителна демокрация“. Нищо подобно, тя е завършен модел на абсолютната партокрация. При абсолютната партокрация разделението на властите е имагинерно, а независимостта им – несъществуваща.

 

И така, да проследим цялата верига:

  1. Българските граждани избират законодателна власт (Народно събрание) преди всичко по партиен признак, гласувайки за листите, подредени от партийните ръководства. Дадена партия получава мнозинство в НС. Това мнозинство на практика се контролира не от избирателите, а от партийното ръководство на победилата партия.
  2. Законодателната власт по предложение на партийното ръководство на победилата партия избира изпълнителна власт.
  3. Законодателната власт – отново по предложение на партийното ръководство – избира 11 от 25 членове на Висшия съдебен съвет (ВСС), който е висшият административен орган на съдебната власт в Република България. Ако дадена партия управлява 2 или повече мандата, тя има възможност да определи 22 от 25-те членове на ВСС. Останалите 3-ма членове на ВСС са председателят на Върховния административен съд (ВАС), председателят на Върховния касационен съд (ВКС) и главният прокурор, които се назначават от президента по предложение на ВСС. Ако президентът е от същата управляваща партия (такива случаи от 1989 г. насам са 3 – СДС, БСП и ГЕРБ), то на практика целият Висш съдебен съвет, до последния му член, може да бъде под пълната зависимост от управляващата партия.

 

От гореказаното – а то не може по никакъв начин да бъде опровергано – се натрапва заключението, че всъщност системата за държавно управление не е демокрация, а олигархия под формата на партокрация, която на практика тихомълком е отменила чл. 1, ал. 2 и 3 на Конституцията, където се казва:

(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

 

Следователно, ако искаме да живеем в реална демокрация, промените в Конституцията трябва да засягат не друго, а онези текстове в нея, които позволяват партиите да присвояват народния суверенитет.

Какви би трябвало да са новите текстове? Новите текстове в Конституцията би трябвало да осигурят действителното разделение на властите, тяхната независимост и самостоятелност. А това означава следното:

  • народните представители да се избират на мажоритарен принцип като независими самоиздигнати физически лица, а не като партийни кандидатури, и да работят за благото на целия народ, а не за корпоративни интереси;
  • да има отделни всенародни избори за изпълнителната власт (а не тя да бъде избирана от парламента), като на тези избори партиите следва да кандидатстват със своя програма и свой предварително посочен кабинет, без коалиции;
  • висшите длъжности в съдебната власт (главен прокурор, председатели на ВАС и ВКС, главен инспектор) също да бъдат избирани всенародно, а останалата част от Висшия съдебен съвет да бъде избирана само на колегиална основа, а не част от нея да бъде излъчвана от парламента.

 

Само и единствено мерки в този дух биха позволили реалното разделение на властите и правилното функциониране на системата за държавно управление.

 

А какво да кажем за контрола? Кой при представителната демокрация контролира изпълнението на делегираните на трите власти пълномощия? Кой и как осъществява смяната на колективните органи и лица, които нямат необходимите качества или работят не за обществено благо?

Отговорът е ясен: никой. Представителната демокрация иманентно не притежава възможност да осъществява какъвто и да било контрол върху овластените колективни органи и лица. А ако все пак понякога такава смяна настъпва, то тя със сигурност отново бива извършвана не от друг, а от партокрацията.

От което следва, че единственият начин за осъществяване на контрол върху овластените хора в системата за държавно управление е Суверенът (народът) да притежава ефективен, евтин и бърз механизъм за отзоваване и смяна на въпросните колективни органи и лица. Защото те не би трябвало да са еманация на някакви меритократични или партократични елити, а пълномощници на Суверена за изпълнението на дейности от негово име и в полза на цялото общество.

 

Това е начинът порочната пъпна връв, свързваща системата на държавно управление с партокрацията и нейните компрадорски и корпоративни интереси, да бъде прерязана веднъж и завинаги. Съществуването на тази пъпна връв е реалният проблем на държавата и обществото ни. Но никой не говори за него.

В замяна на това малоумни инициативи като тази за прокурорския супервайзер дал Господ! Не знам дали това е от ниска политическа култура, или е съвсем целенасочено възпрепятстване на крайно необходимите и адекватни политически реформи. Всеки може сам да си даде отговора на тази дилема.

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>