place holder

Размисли за Брекзит

Posted on

През февруари големите международни медии ни заливат със заглавия от следния тип:

  • CNN(3 февруари): “Брекзит просто се случи. Великобритания и ЕС вече спорят какво следва от това“.
  • „Файненшъл Таймс“ (3 февруари): „ЕС и Обединеното Кралство започват спаринг с преговори, от които остават цицини и синини“.
  • „Монд“ (6 февруари): „Брекзит представлява далеч по-силно предизвикателство за ЕС, отколкото за Борис Джонсън“.
  • „Телеграф“ (12 февруари): „Мишел Барние казва на Саджид Джавид да не се заблуждава, че ще успее да сключи дългосрочна сделка за финансови услуги с ЕС“.
  • „Гардиан“ (16 февруари): „Борба на порове в торба“ – ЕС се опитва да запуши финансовата дупка, пробита от Брекзит“.
  • „Гардиан“ (23 февруари): „Обединеното кралство и Брюксел се хванаха за гушите относно търговската сделка след Брекзит, още преди да са започнали ключовите преговори“.

 

Подобни заглавия могат да се цитират с десетки, ако не стотици. Те показват, че е настъпило „време разделно“ и няколко вида конструкции се оказват принудени да устояват на немалки напрежения: европейските ценности; характерът, организацията и обхватът на Европейския съюз; общоевропейската валута; европейското единство; потискането на националните суверенитети; икономическата, политическата и отбранителната целесъобразност от членуването в ЕС, и т.н., и т.н. Това е и причината за настоящите бележки за причините, довели до сегашното положение, и за тенденциите, които се наблюдават в него.

 

Като гласуваха за Брекзит срещу мнението на “образованите и знаещите“, британците на 23 юни 2016 г. прекъснаха проекта, произтичащ от Договора от Маастрихт за наднационална и постдемократична Европа, базирана  на Еврозоната. Британците зрелищно потвърдиха избора си на 12 декември 2019 г., като дадоха голямо мнозинство на  премиера Борис Джонсън – главния идеолог на Брекзит.

Със сигурност англичаните не правят нищо като всички останали: веднага след като бяха обявени резултатите от референдума за Брекзит на 23 юни, премиерът Дейвид Камерън взе под внимание личния си провал и обяви оставката си, като внимаваше да не критикува избора на мнозинството от неговите съграждани. Това е доказателство, че общественият договор и върховенството на закона все още са валидни на острова, където са възникнали преди няколко века.

Същото не може да се каже за континента. Изправени пред многократни провали и/или ширеща се непопулярност, европейските лидери се защитават, представяйки се като опора срещу „популизма“ –термин, обозначаващ вече почти две десетилетия всяко опозиционно движение или всеки лидер, който притежава достатъчно силен характер и идеи, за да събере значителна подкрепа сред гражданите. Управляващите кръгове и свързаните с тях медии повтарят до втръсване измислените от самите тях оправдания за случващото се, обяснявайки своето неразбиране за протичащите процеси с невежеството на народните маси и с избора на възрастните, необразованите, провинциалистите, бедните, белите (!)… Остава ни да съжаляваме за добрите стари времена на гласуване по ценз или произход, когато решенията са се вземали било от аристокрацията, било от богаташите, било от аристокрацията и богаташите заедно. Но да не пропуснем да се запитаме: това ли е демокрацията?

 

От началото на хилядолетието пропастта между схващанията и ценностите на европейските граждани и техните лидери непрестанно се задълбочава. Причината за това се крие в драстичната промяна на европейския проект.

 

  • От „Европа на малките стъпки“ към „Големия скок в неизвестното“

Обръщайки гръб на „Европа на малките стъпки“ на Жан Моне (обща селскостопанска политика, „Еърбъс“, „Арианспейс“, университетската програма „Еразъм“, зоната „Шенген“…), европейските елити преди четвърт век, а именно през 1992 г., избраха „Големия скок в неизвестното“. Този скок се изразяваше в оформянето на един съюз с наднационален характер и учредяването на единна валута. Всичко се правеше в името на много съмнителни идеологически предразсъдъци: „свободната и неподправена конкуренция” трябваше да бъде фактор за равновесие и просперитет; „единната валута“ трябваше да сближи националните икономики и да доведе до федерация.

Изправени пред драматичния провал на своите прогнози, европейските лидери не спират оттогава да правят опити за привеждането на реалността в съответствие със своите желания. Вече двадесет и осем години Европейският проект се опитва да спаси на всяка цена и с всички възможни средства единната валута. С цената на разрухата на най-крехките държави и емиграцията на образованата младеж от България, Гърция, Румъния, Прибалтийските страни, Испания, Португалия, дори Франция… Нека народите да загиват, стига еврото да оцелее!

Изворите на това бедствие многократно са били посочвани и анализирани: единната валута поставя в един и същи кюп общества с диаметрално противоположно поведение: някои (Германия) са износители и спестовни по природа, други (средиземноморската дъга) – вносители и разточителни. От това произлизат и нарастващите търговски дисбаланси, които не могат да бъдат коригирани с монетарни средства, защото такива липсват. Единната валута не защитава нашите икономики от валутните колебания, а еврото е по-нестабилно спрямо щатския долар и китайското ренминби (юан) дори в сравнение с германската марка или френския франк преди двадесетина години.

Сега някои лансират възможни начини на излизане от валутния капан на еврото чрез замяната му с национални валути и учредяването на обща валута, която да бъде ползвана за търговия със страните извън ЕС. Но подобна стъпка – освен очевидната си несъстоятелност – би означавала признаване на първоначалната грешка – нещо, на което европейските лидери, които се страхуват да не бъдат наказани от своите съграждани, не са способни. Оттук и упорството им да отхвърлят всякакви демократични дебати за развитието на ЕС.

 

  • Демокрация в опасност

Като народ с най-големи традиции в онова, което днес се нарича „демокрация“ (а тя, както многократно сме посочвали, не е нищо друго освен криптоолигархия с елементи на демокрация), англичаните избраха независимостта и суверенитета заради все по-авторитарния и недемократичен характер на европейските органи, който през последните години на два пъти достигаше своя връх: първо в подхода за справяне с финансовия крах на Гърция, а през 2015 г. – при справянето с мигрантската  криза.

Разкъсването на връзката между европейските граждани и техните управници се наблюдава отчетливо след референдумите от 2005 г. за конституционния договор на ЕС, когато след много интензивен публичен дебат французите и нидерландците отхвърлиха договора, тъй като го видяха като подновяването на древни практики, нямащи нищо общо с демокрацията, отдалечаващи избраниците от техните избиратели и поставящи ги изцяло в зависимост от групите за натиск на „дълбоката държава“. Точно за тези явления в Европа (а и не само там) се заговори за пост-демокрация.

Избирателите през 2005 г. отхвърлиха също така идеологическата презумпция, че европейските държави са твърде малки и трябва да се претопят в бъдеща федерация, ако искат да имат влияние върху световните дела:

  • Това означава да се игнорира фактът, че влиянието не зависи от размера: през ХІХ в. Англия с десет (в началото на века) и тридесет милиона жители (в неговия край) доминира над света като никоя друга империя преди или след нея!
  • Това означава напълно погрешно да се прави от силата самоцел: Сингапур, Швейцария и Исландия не претендират, че са доминиращи сили в света, но въпреки това показват завиден просперитет.
  • И накрая, това означава да се вярва, че едни евентуални Европейски щати ще бъдат по-силни, ако заличат присъщото си многообразие: именно това многообразие е позволило на европейците да построят в продължение на едно хилядолетие цивилизация, по-продуктивна от която и да е друга. Уважението към това многообразие не означава, че съюз между отечествата е невъзможен. Напротив, то е съвместимо, но единствено с определен тип обединение, пазещо ревностно индивидуалните особености на всяка страна, както е казано в красивото мото на Европейския съюз: „Обединени в многообразието“.

Всъщност европейските лидери заобиколиха демократичния вот и наложиха своето виждане за европейска конституция под името „Лисабонски договор“. Резултатите от това политическо насилие са видими днес: Европа е по-слаба, по-разединена и по-отсъстваща от геополитическата сцена (Близък изток, Израело-палестински конфликт, Африка, Украйна…), все по-слаба икономически, военно и идеологически в сравнение със своите съперници.

 

  • Неясно бъдеще

Неслучайно доскорошният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер използва през януари 2016 г. термина „поликриза“ за обозначаване на множеството предизвикателства, с които трябва да се справим едновременно. Хипотезата за провала на европейската интеграция, както бе замислена през 50-те години на миналия век и модифицирана през 80-те години под формата на „Големия общ пазар“, вече се превръща в легитимен обект на дискусия.

В тази обстановка политическите сили, които досега бяха в основата на европейската интеграция (християн-демократи, консерватори, социалисти, либерали), едва ли ще се решат на решителни стъпки към федерализация, а ще продължат да поддържат сегашния половинчат модел – нито общоевропейска държава, нито Европа на Отечествата. Те, както и досега, ще вървят от компромис към компромис, разчитайки, че бурята на поликризата някакси ще ги отмине.

Но този тип сценарий е реализуем само при определени условия:

1 – Политически. Предполага се, че политическите партии, които доминират в европейската политика след 50-те години на миналия век, ще запазят властта си в страните-членки и че нито един противник, решен да унищожи ЕС, един ден няма да дойде на власт в голяма европейска държава. Традиционните партии обаче виждат, че електоратът им ерозира в цяла Европа до степен, при която често пъти не им остава нищо друго, освен да управляват заедно с бившите си неприятели (вж. коалицията между християн-демократи и социал-демократи в Германия). На редица места обаче се настаняват националистически настроени правителства (Унгария, Полша), или се надигат антиевропейски (по-точно анти-ЕС) политически сили, обявявани за „крайна десница“, които бързо набират мощ и влияние. Дали ще бъде намерен някакъв общ компромис между страни, управлявани от националистически правителства, предстои да видим.

2 – Икономически: за момента няма фирма или група от важни фирми, които да са против европейската интеграция. Всички мултинационални компании, главно европейски или северноамерикански, продължават безрезервно да я подкрепят, тъй като от 50-те години на миналия век са се научили да влияят върху процеса на вземане на решения в Брюксел. И малобройните неотдавнашни силно медиатизирани конфликти между Европейската комисия и някои големи транснационални компании (прекалено агресивната данъчна оптимизация например) изобщо не са в състояние да наложат някакъв обрат в това отношение.

3 – Социологически: европейската интеграция остава проект, широко подкрепян от елитите, които са и бенефициентите на глобализацията. Така върхът на социалната йерархия остава в повечето страни благоразположен към европейската интеграция. В еврозоната функционирането на еврото, което го прави силна валута с много малка инфлация, може да задоволи единствено онези социални групи, които са привързани към стойността на своите спестявания. Това със сигурност прави ЕС все по-елитарен проект, но също така означава, че все още е по-лесно да се мобилизират ресурси (финансови, интелектуални, организационни) в полза на интеграцията, отколкото срещу нея.

 

От казаното личи, че ЕС като че ли успява да оцелее и да продължи да съществува като цивилизационен модел със затихващи функции. От изброените по-горе три групи условия за оцеляването му е видно, че могъщи политически, икономически и социални интереси са налице и се съюзяват в негова подкрепа. Потенциалната заплаха идва от изоставането на ЕС от другите Велики сили и в икономическо, и в политическо, и във военно отношение. А това означава на първо време относително, а впоследствие и абсолютно обедняване.

Именно обедняването, а също и неизтребимата воля за независимост са двете най-големи заплахи за ЕС. Нека да си припомним как по-големи или по-малки обединения на европейска територия се разпаднаха през ХХ в.: 4 империи в лицето на Британската, Руската, Османската и Австро-Унгарската, СССР, Югославия, Чехословакия…

И при тях основните фактори бяха два: обедняване (относително и абсолютно) и воля за независимост.

 

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>