Петър Клисаров: Президент и референдум – каква смешка !
Единственото смислено изречение, прочетено от президента в речта му на 19.03.15. пред парламента, бе: „Пряката демокрация може да лекува представителната демокрация”. Тук обаче веднага възниква въпросът: „Щом се признава, че сегашният модел на представителна демокрация е болен и не функционира, можем ли, или най-вече – трябва ли? – да го лекуваме и да удължаваме агонията му?” Редно ли е да се суетим около смъртния му одър, докато предаде Богу дух, или трябва своевременно да се погрижим за неговия наследник – тоест да формулираме и започнем внедряването на нова система за държавно управление. А каква може да бъде тази система, която ще замести съществуващия повече от двеста години сегашен вид държавно устройство? Несъмнено това ще бъде формата, водеща до повече демокрация – пряката демокрация. Знаем ли в такъв случай що е то „пряка демокрация”? Категорично не. Под пряка демокрация повсеместно се разбира практикуването на референдуми и плебисцити.
И ако това е масовото разбиране, нима някой може да си помисли, че у този тип държавни чиновници, нелепи говорещи фигурки, пъчещи се като държавни глави, ще срещне някаква друга идея за съдържанието на пряката демокрация? Убеден съм, че никой не си мисли подобно нещо, защото никой не притежава чак такава наивност. Всички първи мъже на България през последните 25 години (президенти и премиери) се бояха дори от тези тромави форми на пряката демокрация като диво животно от огън и гледаха или да не ги допуснат, или – ако няма какво друго да сторят – да ги омаловажат докрай, да ги осмеят и да ги проведат под своя собствен контрол. Истинските форми на зараждащата се нова пряка демокрация не са референдумите, но тъй като не това е темата на настоящата статия, за тях ще поговоря по друг повод.
А сега погледнете великолепната безсмислица в изказването на президента: „Целта на референдума е да се укрепи многопартийната система, като се съхрани интересът на партиите като носител на парламентарната демокрация”. Човек веднага се пита: „А към какво партиите евентуално биха могли да загубят интерес?” Оказва се, че става въпрос за изборите. Партиите да загубят интерес към изборите?! По-голяма смешка политик в България отдавна не беше изричал. Все едно куче да загуби интерес към кокала.
Но каква е същината на предложението президентско? Всичко се върти около начина, по който да бъдат провеждани следващите избори: да има ли задължително гласуване, или не; да бъде ли избирана част от народните представители мажоритарно; да може ли да се гласува по електронен път и дистанционно? Нека да разгледаме и трите предложения на маргиналната президентска институция, създадена от архитектите на прехода като спасителна шлюпка за управляващите, ако нещо се обърка, тоест ако хората излязат на улицата и пометат институциите. За тази цел те измислиха синекурната длъжност на държавния глава, който винаги остава встрани от събитията и не попада във фокуса на народния гняв. Той им трябва в одеждите на обединител и отдалечено от реалната власт чучело, което да може, без да бъде набито, да излезе пред тълпите, за да ги успокои и излъже с поредните светли обещания. Докато властта бъде здраво поета от „правилните хора”.
Първо: задължителен вот. Звучи добре, но всеки начинаещ юрист би трябвало да каже на президента, че задължително гласуване може да има само след промяна на конституцията, защото в нея е казано, че всеки гражданин има правото, но не и задължението да гласува, и че това не може да се промени със закон. От друга страна, как ще действа този закон? Как ще накарате един човек да гласува, ако той не иска? Ще го стряскате с глоби? Ако е беден, какво ще му вземете? Ако е богат, каква сума ще го изплаши? Как ще принудите над ДВА И ПОЛОВИНА МИЛИОНА БЪЛГАРИ, прогонени да живеят по света, да гласуват (особено ако те не желаят да им се водят досиета къде живеят)? Не може политиците поради липса на визии да налагат наказателни методи, защото са импотентни да измислят нещо, което да работи и което да привлича хората доброволно да си дадат гласа за него. Ако нещо има смисъл, то и интересът към него ще е голям. На всичко отгоре партиите ревниво се пазят да сложат в изборната бюлетина квадратче с опция „не гласувам за никоя от посочените партии”, защото нещастният ни политически елит се облива в студена пот, когато си помисли как се появяват един милион бюлетини, в които е зачертано именно това квадратче.
По втория въпрос: мажоритарен вот. Вече два пъти сме играли този мач и видяхме каква е играта – партията с по-голямо влияние сред обществото и най-вече владееща медиите, печели почти всички мажоритарни места, получавайки значително, но незаслужено предимство. Така беше през 1990 г., така беше и през 2009 г. Избрани бяха абсолютно неизвестни фигуранти (някои от тях с интелекта на магаре), принадлежащи към партията-победителка. И после, оказва се, че както и да гласуват хората по този въпрос, президентът е оставил на депутатите сами да решат каква част от народното представителство да бъде избрана мажоритарно. Тоест пак партиите ще решават, каквото им изнася, но ще имат повода да тръбят наляво и надясно, че решението не е тяхно, а на народа. Тарикатски номера, достойни за лидерите на махленска тайфа, а не за най-високопоставени народни избраници.
Третият въпрос: електронно гласуване. Имам чувството, че държавният ни глава, въпреки цялата си извисеност, не прави разлика между електронно гласуване и гласуване онлайн. Да поясня: електронното гласуване (e – voting), наречено още „машинно гласуване”,се осъществява чрез електронно устройство (монитор с тъч скрин, перфоратор и т.н.). Това не променя с нищо сегашната ситуация: пак през една стая в някое консулство по света не могат да минат повече от 700 гласоподаватели. Да, ще отпаднат хартиените бюлетини и вероятно ще бъдат улеснени онези, които не могат да запомнят с „X” или„V”да отбележат наредения им кандидат. И ще бъде избегнато мъчителното броене на бюлетини, а резултатите ще бъдат обявявани максимум час-два след края на изборния ден. Друг ефект машинното гласуване няма.
Но има и онлайн гласуване (on–line voting), което може дасе осъществява от всяка точка по света, от всички български граждани, имащи избирателни права (без да ги следят в кой край на света са). Това е правилният вид гласуване, за който трябва да се борим и който ще даде на целокупното гражданство с избирателни права възможност да изяви волята си. Той обаче остава силно дискусионен навсякъде по света с изключение на Естония, защото се приема, че все още няма надеждни гаранции, че системата няма да бъде тотално пробита.
И тук идва резонният въпрос? А защо г-н президентът така напира да внедри в избирателната система тези нововъведения? Защото несъмнено те ще доведат до предимство на сега управляващата партия и ще бъде получен служебен превес над конкурентите й. Така разбира нашият държавен глава „укрепването на многопартийната система”. Система, в която по убеждение на огромното количество българи фигурират някакви партии, представляващи еманация на задкулисни кръгове, назначени представители на определени клики. Кликите обаче са с променлив характер. Те се разширяват и свиват, обедняват или се обогатяват. Паралелно с техните възможности се променят и възможностите на представящите ги марионетки.
Но представляват ли тези партии интереса на Суверена? Наивен въпрос, нали? Не, те представляват единствено интереса на КЛЕПТОКРАЦИЯТА (властта на крадците), на скрития олигархичен интерес, както и интересите на чуждестранните им ментори. В това отношение представителната демокрация е идеалният параван на клептокрацията, истинска хранителна среда за прокарване на корпоративни, лобистки, лични, партийни интереси. Но напоследък властимащите скъсаха синджира. Развилняха се и започнаха да помитат безогледно принципи, морал, задръжки, законност, приличие, елементарно уважение към Суверена. Взеха да грабят на провала. И обществото се разбуни. Започнаха да никнат като гъби и да надигат глава крайни радикали, анархисти, паркетни националисти, от чиито изказвания и действия лъхат само омраза и реваншизъм. Появиха се и анархисти, кълнящи се в народовластието без партии или парламент, тоест в изобретеното от тях дървено желязо.
Ето към това води популизмът на президентските речи и предложения. Така се замазват очите на обществото, жадуващо за реална възможност да упражнява правото си да контролира и отзовава политици и висши администратори, ако не си изпълняват обещанията и задълженията, заради които са избрани.
Подходът не е да адаптираме старите системи към нови технологии, а да ги подменим с нови, адекватни на времето, в което живеем. Както и да си променим институциите. Не ни трябва рудиментарна институция с марионетка начело, прикриваща гешефтите на лобита, клики и компрадорски камарили, от която уж нищо не зависи, но която в критични моменти пази като грозен Цербер властта на гореизброеното задкулисие. Питам се за какво ли изобщо ни е този гноясал апендикс?
