Всички сегашни партии са обречени на провал

 

Епигони – това е най-точното определение за политиците ни в момента. В още по-голяма степен то важи за долнокачествените актьори, каквито са журналистите, водещи предаванията по основните български медии. Непрекъснато ни обясняват как някъде по света някой правeл нещо и ние трябвало да правим същото, сиреч да бъдем негови подражатели.

Типичен пример за тези мои твърдения е коалиционното споразумение в Германия, размахвано от всякакви хора и сочено ни като образец за подражание независимо от съдържанието му. Според основната версия на тълкованието му там, в Германия, се били обединили десни и леви в името на доброто управление на държавата. Затова и нямало нищо лошо, ако и тук леви и десни вземели, та се обединели. Проблемът с нашите бъбривци е, че не четат и не се информират в дълбочина за реалната ситуация.

Споразумението в Германия е подписано на 27.11.2013 г. и преди да е навършило година, вече поражда сериозни проблеми, които освен фундаментални за демокрацията са и опасни за стабилността в Евросъюза. Коалиционни споразумения в Германия е имало почти винаги, но между така наречените леви и десни е само за трети път. Първият път беше през периода 1966-1969 при канцлера Курт Кизингер, а втората – при първия мандат на Ангела Меркел 2005-2009 г.).

Какъв е проблемът при т.нар. „големи коалиции”? Основното е, че няма пълноценна опозиция и няма реални дебати в парламента, а когато няма дебати, за каква демокрация говорим? Не се чува гласът и на другите партии, които представляват немалка част от избирателите. Демокрацията не е само диктатура на мнозинството над малцинството, но и необходимост да се вслушаш в нуждите на другите, на различно мислещите и да не злоупотребяваш с паравана на закона, а да следваш моралните вътрешни норми. Когато „големите” се разбират и завземат цялото пространство, това не е демокрация.

Колкото и добре да звучи споразумението между християндемократите и социалдемократите на книга от 185 страници (текст, който ще бъде прочетен от изключително тесен кръг хора, а и при четенето едва ли ще бъде разбран добре, защото е написан на сложен юридически и политически език), 90% от текста са общи приказки и декларации. От големия словесен талаш след голямо ровене могат да се извадят само няколко конкретни предложения, като приемането на минимална почасова работна ставка в размер на 8,5 евро от 01.01.2015. Това споразумение вече е гласувано окончателно, но отзвукът му в обществото не е еднозначен, нещо повече, като че ли е по-скоро негативен. Нискоквалифицираните и трайно безработните хора нямат необходимата производителност на труда, за да покрият тази ставка. Което означава, че за да бъдат удовлетворени исканията на най-неподготвените и неквалифицираните прослойки от наемните работници на бизнеса се нанася значителна щета.

За да се постигнат целите на „голямото” коалиционно споразумение, е необходимо от програмите на двата основни партньора в него да се селектират предложенията, които ще предизвикат в електоратите им позитивни нагласи. При това действие обаче е неминуемо да бъдат замъглени проблемите на финансирането. Един пример: социалистите искат пенсионната възраст да остане 63 г., демократите добавят – при условие, че пенсиониращият се има плащани пенсионни осигуровки за 45 години и последната година е работил. Звучи добре, но пари в осигурителните институти не са предвидени и това няма как да стане. Следователно е чист популизъм.

Друг пример: търсенето на адекватно заплащане за ползването на магистралите и рефинансирането на ремонтите им. В споразумението е приет принципът, че „който ползва, той би трябвало да плаща”, което изглежда правилно, но поражда големи проблеми за бизнеса. Това води до повече разходи на предприемачите, ограничава ги и ще рефлектира негативно върху другите данъчни приходи, като намалява парите за социални програми.

Като цяло бизнесът в Германия има дългогодишна традиция да не е обвързан механично с политиката, но в днешната ситуация е трудно да се предвиди какво отражение коалиционното споразумение ще има върху активността му. Като резултат вече са на лице първите негативни прогнози за нулев растеж и сериозно недоволство в бизнеса.

Коалиционните споразумения не могат да отговорят на съвременните изисквания на обществото поради простата причина, че поетите обещания пред избирателите няма как да бъдат изпълнени. Коалиционните партньори са обещавали различни, често пъти напълно противоположни неща и така или едните, или другите ще излъжат гласоподавателя. Или ще влязат в неясни договорености, подчинявайки се на принципа на интереса, от което пострадалият отново ще бъде обикновеният човек.

За доброто функциониране на демократичните правила би било добре коалициите да престанат да съществуват и да се дава възможност на управляващите дори в малцинство да извършват обещаните от тях промени, заради които са били избрани. В случай на провал те ще носят отговорност с политическата си съдба. Не би било лошо и да се погледне към някои практики в други страни, целящи по-лесното постигане на еднопартийно управление. Така например в Гърция спечелилата най-много гласове на парламентарните избори партия автоматично получава бонус от 50 мандата, така че ако й липсват няколко процента, да може да управлява самостоятелно, без да влиза в безпринципни договорености с други партии.

Проблемът на партиите в демократичния свят обаче е далеч по-дълбок. И той е в това, че традиционното „ляво” и „дясно” умряха след ІІ св. война, когато десните приеха левите идеи за социална държава с произтичащите от това здравеопазване, образование, 40-часова работна седмица, фондове за безработица, пенсионни системи, равни права на мъже и жени, задължително образование до 16-годишна възраст и т.н., и т.н. Левите пък приеха десните идеи за свобода на бизнеса и пазарна икономика, либерална демокрация, свободи на медии и права на индивида, и т.н., и т.н. И се образува хибридът “социална държава в условията на либерална демокрация”. Оттогава насетне всички, които идваха на власт, трябваше да се грижат за социалните придобивки, към които народите привикнаха и не си ги дават, но също и за развитието на бизнеса, защото без данъците, които му налагат, няма как да вземат пари за социалните дейности. Затова и нерядко сме свидетели на необясними подскоци вляво от десни партии и обратно – залитания надясно от левицата.

Крайно време е обществото в лицето на политици, журналисти, политолози, историци и философи да започне да се пита що е „ляво” и „дясно” в началото на ХХІ в., и да се опита да формулира достатъчно разумни и точни определения. Ако това изобщо е възможно. Защото аз определям партиите в съвременния свят не като „леви” и „десни”, а като прогресивни, консервативни и ретроградни. 

Намирам ГЕРБ за олицетворение на ретроградността и смятам, че тази партия трябва да изчезне от политическия небосклон. Намирам БСП за партия на статуквото и застоя с почти незабележими проблясъци на прогресивност и чести рецидиви на ретроградност. ДПС изобщо не я слагам в никаква класация, защото е криминална организация за етническо и религиозно капсулиране на малцинствата и изсмукване соковете на обществото. Вярвах преди 2 десетилетия, че СДС е прогресивна партия, но това се оказа невярно и е очевидно, че от новата сбирщина, наречена РБ, няма да излезе нищо. За останалите има ли смисъл да говорим? 

Всички сегашни партии са обречени на провал в тази вече неработеща система на представителна демокрация, особено в българския й вариант. Ако политическите сили в новия парламент направят правителство с широка коалиция, няма как да не се срутят за година, максимум две. Ако пък не направят правителство и има нови избори, нещата ще стават все по-зле поради импотентността на системата. Тези „политически динозаври” трябва да измрат, давайки път на новото, което идва неизбежно. Защото вече никой не вярва, че хората, които са влезли в 43-тото НС, ще имат познанието и смелостта да извършат необходимите реформи.  

Главният проблем на нашето (а и не само на нашето – на всички в т.нар. демократичен свят) общество е, че то всъщност е компрадорски тоталитаризъм под формата на фасадна представителна демокрация. На всички е ясно, че основните държатели на властта в България са сили извън страната и че контролират положението чрез своите посолства и подставените си марионетки. Разбира се, формалната власт се дава в ръцете на едни или други политически партии. Възможността за промяна тук е единствено в това прогресивна партия по някакъв начин да получи възможността да управлява и без да се съобразява с менторите (независимо къде са те – на запад, на изток или отвъд океана), да провежда реални народополезни реформи и решения.За което обаче лидерите й могат да бъдат сполетени от немалко неприятности от всякакъв вид. 

С други думи основният проблем е в политическата ни система. Според мен тя може да се реформира само в една посока – повече демокрация. За което съм формулирал и модел за преминаване от представителна към пряка демокрация. Но това е друг разговор.

Петър Клисаров 2014

Пряка Демокрация – directdemocracy.bg.eu