Петър Клисаров: Президент и референдум – каква смешка !

Петър Клисаров: Президент и референдум – каква смешка !

Единственото смислено изречение, прочетено от президента в речта му на 19.03.15. пред парламента, бе: „Пряката демокрация може да лекува представителната демокрация”. Тук обаче веднага възниква въпросът: „Щом се признава, че сегашният модел на представителна демокрация е болен и не функционира, можем ли, или най-вече – трябва ли? – да го лекуваме и да удължаваме агонията му?” Редно ли е да се суетим около смъртния му одър, докато предаде Богу дух, или трябва своевременно да се погрижим за неговия наследник – тоест да формулираме и започнем внедряването на нова система за държавно управление. А каква може да бъде тази система, която ще замести съществуващия повече от двеста години сегашен вид държавно устройство? Несъмнено това ще бъде формата, водеща до повече демокрация – пряката демокрация. Знаем ли в такъв случай що е то „пряка демокрация”? Категорично не. Под пряка демокрация повсеместно се разбира практикуването на референдуми и плебисцити.

И ако това е масовото разбиране, нима някой може да си помисли, че у този тип държавни чиновници, нелепи говорещи фигурки, пъчещи се като държавни глави, ще срещне някаква друга идея за съдържанието на пряката демокрация? Убеден съм, че никой не си мисли подобно нещо, защото никой не притежава чак такава наивност. Всички първи мъже на България през последните 25 години (президенти и премиери) се бояха дори от тези тромави форми на пряката демокрация като диво животно от огън и гледаха или да не ги допуснат, или – ако няма какво друго да сторят – да ги омаловажат докрай, да ги осмеят и да ги проведат под своя собствен контрол. Истинските форми на зараждащата се нова пряка демокрация не са референдумите, но тъй като не това е темата на настоящата статия, за тях ще поговоря по друг повод.

А сега погледнете великолепната безсмислица в изказването на президента: „Целта на референдума е да се укрепи многопартийната система, като се съхрани интересът на партиите като носител на парламентарната демокрация”. Човек веднага се пита: „А към какво партиите евентуално биха могли да загубят интерес?” Оказва се, че става въпрос за изборите. Партиите да загубят интерес към изборите?! По-голяма смешка политик в България отдавна не беше изричал. Все едно куче да загуби интерес към кокала.

Но каква е същината на предложението президентско? Всичко се върти около начина, по който да бъдат провеждани следващите избори: да има ли задължително гласуване, или не; да бъде ли избирана част от народните представители мажоритарно; да може ли да се гласува по електронен път и дистанционно? Нека да разгледаме и трите предложения на маргиналната президентска институция, създадена от архитектите на прехода като спасителна шлюпка за управляващите, ако нещо се обърка, тоест ако хората излязат на улицата и пометат институциите. За тази цел те измислиха синекурната длъжност на държавния глава, който винаги остава встрани от събитията и не попада във фокуса на народния гняв. Той им трябва в одеждите на обединител и отдалечено от реалната власт чучело, което да може, без да бъде набито, да излезе пред тълпите, за да ги успокои и излъже с поредните светли обещания. Докато властта бъде здраво поета от „правилните хора”.

Първо: задължителен вот. Звучи добре, но всеки начинаещ юрист би трябвало да каже на президента, че задължително гласуване може да има само след промяна на конституцията, защото в нея е казано, че всеки гражданин има правото, но не и задължението да гласува, и че това не може да се промени със закон. От друга страна, как ще действа този закон? Как ще накарате един човек да гласува, ако той не иска? Ще го стряскате с глоби? Ако е беден, какво ще му вземете? Ако е богат, каква сума ще го изплаши? Как ще принудите над ДВА И ПОЛОВИНА МИЛИОНА БЪЛГАРИ, прогонени да живеят по света, да гласуват (особено ако те не желаят да им се водят досиета къде живеят)? Не може политиците поради липса на визии да налагат наказателни методи, защото са импотентни да измислят нещо, което да работи и което да привлича хората доброволно да си дадат гласа за него. Ако нещо има смисъл, то и интересът към него ще е голям. На всичко отгоре партиите ревниво се пазят да сложат в изборната бюлетина квадратче с опция „не гласувам за никоя от посочените партии”, защото нещастният ни политически елит се облива в студена пот, когато си помисли как се появяват един милион бюлетини, в които е зачертано именно това квадратче.

По втория въпрос: мажоритарен вот. Вече два пъти сме играли този мач и видяхме каква е играта – партията с по-голямо влияние сред обществото и най-вече владееща медиите, печели почти всички мажоритарни места, получавайки значително, но незаслужено предимство. Така беше през 1990 г., така беше и през 2009 г. Избрани бяха абсолютно неизвестни фигуранти (някои от тях с интелекта на магаре), принадлежащи към партията-победителка. И после, оказва се, че както и да гласуват хората по този въпрос, президентът е оставил на депутатите сами да решат каква част от народното представителство да бъде избрана мажоритарно. Тоест пак партиите ще решават, каквото им изнася, но ще имат повода да тръбят наляво и надясно, че решението не е тяхно, а на народа. Тарикатски номера, достойни за лидерите на махленска тайфа, а не за най-високопоставени народни избраници.

Третият въпрос: електронно гласуване. Имам чувството, че държавният ни глава, въпреки цялата си извисеност, не прави разлика между електронно гласуване и гласуване онлайн. Да поясня: електронното гласуване (e – voting), наречено още „машинно гласуване”,се осъществява чрез електронно устройство (монитор с тъч скрин, перфоратор и т.н.). Това не променя с нищо сегашната ситуация: пак през една стая в някое консулство по света не могат да минат повече от 700 гласоподаватели. Да, ще отпаднат хартиените бюлетини и вероятно ще бъдат улеснени онези, които не могат да запомнят с „X” илиVда отбележат наредения им кандидат. И ще бъде избегнато мъчителното броене на бюлетини, а резултатите ще бъдат обявявани максимум час-два след края на изборния ден. Друг ефект машинното гласуване няма.

Но има и онлайн гласуване (on–line voting), което може дасе осъществява от всяка точка по света, от всички български граждани, имащи избирателни права (без да ги следят в кой край на света са). Това е правилният вид гласуване, за който трябва да се борим и който ще даде на целокупното гражданство с избирателни права възможност да изяви волята си. Той обаче остава силно дискусионен навсякъде по света с изключение на Естония, защото се приема, че все още няма надеждни гаранции, че системата няма да бъде тотално пробита.

И тук идва резонният въпрос? А защо г-н президентът така напира да внедри в избирателната система тези нововъведения? Защото несъмнено те ще доведат до предимство на сега управляващата партия и ще бъде получен служебен превес над конкурентите й. Така разбира нашият държавен глава „укрепването на многопартийната система”. Система, в която по убеждение на огромното количество българи фигурират някакви партии, представляващи еманация на задкулисни кръгове, назначени представители на определени клики. Кликите обаче са с променлив характер. Те се разширяват и свиват, обедняват или се обогатяват. Паралелно с техните възможности се променят и възможностите на представящите ги марионетки.

Но представляват ли тези партии интереса на Суверена? Наивен въпрос, нали? Не, те представляват единствено интереса на КЛЕПТОКРАЦИЯТА (властта на крадците), на скрития олигархичен интерес, както и интересите на чуждестранните им ментори. В това отношение представителната демокрация е идеалният параван на клептокрацията, истинска хранителна среда за прокарване на корпоративни, лобистки, лични, партийни интереси. Но напоследък властимащите скъсаха синджира. Развилняха се и започнаха да помитат безогледно принципи, морал, задръжки, законност, приличие, елементарно уважение към Суверена. Взеха да грабят на провала. И обществото се разбуни. Започнаха да никнат като гъби и да надигат глава крайни радикали, анархисти, паркетни националисти, от чиито изказвания и действия лъхат само омраза и реваншизъм. Появиха се и анархисти, кълнящи се в народовластието без партии или парламент, тоест в изобретеното от тях дървено желязо.

Ето към това води популизмът на президентските речи и предложения. Така се замазват очите на обществото, жадуващо за реална възможност да упражнява правото си да контролира и отзовава политици и висши администратори, ако не си изпълняват обещанията и задълженията, заради които са избрани.

Подходът не е да адаптираме старите системи към нови технологии, а да ги подменим с нови, адекватни на времето, в което живеем. Както и да си променим институциите. Не ни трябва рудиментарна институция с марионетка начело, прикриваща гешефтите на лобита, клики и компрадорски камарили, от която уж нищо не зависи, но която в критични моменти пази като грозен Цербер властта на гореизброеното задкулисие. Питам се за какво ли изобщо ни е този гноясал апендикс?

Щайнмайер и фасадната партокрация

Щайнмайер и представителната демокрация

Любопитни неща стават из нашата мила татковина. Кипят реформи и безсмислен труд. Но да не си помислите, че те не кипят и в любимия на всяко българско сърце Европейски съюз? Ако мислите така, дълбоко грешите. Явлението е повсеместно.

При посещението си в Румъния външният министър на Германия Франк-Валтер Щайнмайер се отклони за ден и половина и до България. Посещението било по покана на румънския външен министър Богдан Ауреску, който със специално подготвена брошура  по случай 135-годишната история на германо-румънските отношения имал благото намерение да достави радост на своя германски колега. От румънска страна обаче се получил гаф, тъй като илюстрацията върху корицата на тази брошура се оказала сбъркана и вместо географските контури на Германия били поместени тези на Франция, оцветени с националните цветове на Германия.

1


Немският външен министър не останал длъжен на своя колега, а побързал да отвърне на гафа с гаф, като публикувал следния текст на стената си във „Фейсбук”: “В заключение на моето посещение в България ме прие румънския президент Росен Плевнелиев”.

2

Какво показва това? Показва нивото, на което се управляват цели държави и могъщи съюзи като европейския. Това ниво, както всеки лесно може да се убеди, клони към нула. И последиците от действията на подобни „специалисти” няма върху кого другиго да паднат, освен върху гражданството на съответните страни. А като се има предвид влиянието на Германия върху целия Европейски съюз, и върху много други народи.

Действията на неграмотните министерски екипи е прекрасна илюстрация и за невъзможността на сегашната политическа система да предостави нужния капацитет за управление. След като представителната демокрация няма механизъм за контрол на електоратите над своите избраници, се стига и до познатия ни стил на управление: пренебрежително отношение на властимащите към задълженията им, нахалство и дебелоочие, формализъм и защита на всякакви други интереси, само не и тези на целокупното гражданство.

Гафовете са си гафове, но на мен ми се иска да обърнем специално внимание на едно изречение на Щайнмайер в негово интервю, публикувано на сайта на немското посолство. Там той казва:Честата смяна на правителствата не е благоприятна за продължаване на реформите в областта на правосъдието.” Очевидно е, че високопоставеният германски чиновник е направил капитална политологическа грешка: заявил е, че изпълнителната власт прави реформи в съдебната власт. А реформи се правят с ново законодателство. На Щайнмайер би трябвало да му е известно, че изпълнителната власт закони не приема.

Но трябва ли всъщност да критикуваме германския министър? Той се опира на традиция, датираща от почти два века, в която дефинираните три власти в условията на парламентарната демокрация (законодателна, изпълнителна, съдебна) поначало са оплетени като рибарски конци. Повсеместно законодателната власт излъчва изпълнителната, почти навсякъде посочените две власти надзирават и дирижират съдебната.

Редовно политици, а дори и теоретици на обществените науки с важен вид говорят неща, представляващи логически нонсенс. Те казват, че властите трябвало да се контролират една друга и цитират безумното правило „Власт власт възпира”. И изобщо не им идва наум, че ако три системи са самостоятелни и независими една от друга, те няма как да се контролират взаимно. Може да ги контролира само онзи, който ги избира – Суверенът.

Присъщите на представителната демокрация пороци не са невинни. Навсякъде, където тя е налична, взаимоотношенията между властите се подчиняват на съвършено безпринципни правила, а над всички стои волята на овластените партии, които редят и парламент, и правителство, и съдебни институции. На практика имаме фасадна партокрация. Какво пък стои зад партокрацията, никой не знае. Но хората толкова отдавна са свикнали с логическите несъответствия, че те не им правят никакво впечатление. От това обаче има кой да се облагодетелства. И да се оправдава за неблагополучията в управлението си.

Нима не сме чували сегашният ни премиер да казва, че съдебната власт е независима и той не може да й въздейства по никакъв начин. Нищо че налага за председател на СГС семейната приятелка на втория човек в партията си (пък тя после се оказва голяма грешница…).

Нима пак той не поиска от високопоставения германски чиновник едно заводче за автомобили? Като че ли от него или от кохортата други правителствени чиновници, към която Щайнмайер принадлежи, зависи дали частни предприемачи ще решат дали да направят свой завод в България, или някъде другаде.

Нима външният министър на ФРГ не отвърна на невинното му, скарано с логиката бръщолевене с друго, също скарано с логиката бръщолевене, което обаче по никакъв начин не можем да наречем невинно: поиска държавни гаранции за немските инвестиции в България. Това ни повече, ни по-малко означава: ако инвеститорите тръгнат да губят, загубите им трябва да се покрият от българската държава. Ако тръгнат да печелят, печалбата си е за тях. Примери: гарантираните печалби на американските топлоелектрически централи „Марица-1” и „Марица-3”, на „Софийска вода”, на „Дънди Прешъс Металс”, на ЕРП-тата… Тържество на свободната конкуренция и пазарната икономика!

Всъщност зад посочените по-горе уж невинни теоретически грешки стои едно чисто практическо хищничество и концентрация на властта в компрадорска група крадци на едро, криеща се обикновено зад едно лице. Прекрасна илюстрация за подобна концентрация на власт са думите на премиера от трибуната на народното събрание на 11.03.2015 към министър Вучков: „ Редно ли е да ми предлагаш нов главен секретар, без да го съгласуваш с мене?” Ами той точно това е направил, уважаеми министър-председателю, предложил Ви е, пък Ваша воля е било да одобрите или не предложението му.

А продължението: „…или това е феодално министерство и квот си решиш, ше го прайш?”, вече си е дежурното словоизвержение, характеризиращо премиера не само с просташкия си тон, а и със съдържанието си, говорещо за феодални представи при упражняването на властта. Излиза, че всичко – хората, администрацията, чиновниците на всички равнища, бизнесите – трябва да зависи изключително от него. И неслучайно мнозина се страхуват от това негово поведение. Ще дам само един пример: в момента собственици на бизнеси в България не искат да са на корици на бизнес списания, за да не ги види случайно премиерът и после бизнесът им да загази.

Добре, че още не е поискал да му бъде гарантирано и правото на първа брачна нощ…

П.Клисаров

Римейк на модела “КОЙ?” в МВР

РУМЯНА БЪЧВАРОВА В ПОТУРИТЕ НА ДЕЛЯН ПЕЕВСКИ


Безпомощност и арогантност виждаме в хаотичните реакции на Борисов с поредните подскоци в опит за реагиране на пожарите, които избухват отвсякъде и парят под краката му. Причината за връхлитащите го проблеми е ограниченият му капацитет, работата на парче, вечното тичане след събитията, сиреч липсата на ясно обоснована политика, премислена програма за всички сектори, характеризираща се с последователни стъпки във времето и желязна вътрешна логика. Затова и всеки бегъл опит за нещо различно от неговите егоцентрични, тоталитарни виждания или се парира, или се елиминира в зародиш.
Последната седмица премина под знака на вълненията от оставката на вътрешния министър. Тя доведе нашия премиер до бяс, който той не успя да скрие и на пресконференцията му с президента на Азербайджан гласът му току преминаваше във фалцет. Бесът му обаче не идваше от печалното положение, в което се намира държавата ни, от 16-милиардния нов дълг, с който той благоволи да я зароби, от трещящата по шевовете икономика и разбалансираната външна политика, а от това как щяла да изглежда тази оставка в очите на собствените му ментори отвъд океана.
Аз лично не познавам министър Вучков, но досега на мен ми се струваше, че той се различава от предшествениците си с много по-ясна лична гледна точка, аргументирана правно. Възприемах го като професионалист с кауза, а не като поредния послушковец. Още повече, че на пръстите на едната ръка се броят хората, които са с нужния опит и образование (както изглеждаше, че е в случая с Вучков), способни да набележат реформи и да се заемат с промяна на системата. Някакси плахо да дръзнат. Въпреки царящите повсеместно страх и малодушие да дръзнат. Нищо, че звучи като оксиморон.
В този дух бих искал да дам един пример, почерпан от личния ми опит. На 1 март 2013 г. издадохме книгата „Пряката демокрация: Ключът за/на Реформа”, в написването на която участваха 60 души. 19 от тях пожелаха анонимност, защото ако се разберат имената им, ще си имат неприятности. Истина ви казвам: това става в днешна демократична Европа със „свободни медии” и свобода на мисълта и словото! Главата за МВР бе написана от няколко работещи в системата специалисти на всички нива и там реформите са обосновани много ясно, както и защо огромният, останал още от епохата на социализма административен апарат трябва да бъде безпощадно намален. Накратко, реформата в МВР трябва да е ДРАСТИЧНА, за да заработи системата. Струва ми се, че министър Вучков е чел книгата, защото доста от предложените от нас идеи се прокрадваха и в неговото говорене. Няма лошо! Идеите са за това – да се заимстват и развиват, стига да не се изкривяват, изкористяват и обръщат наопаки.
В продължение на няколко дни се насилих (един мой приятел казва: „не гледам телевизия, за да не се омърся”) и се омърсих да гледам протагонистите – телевизионни водещи и всякакъв вид постоянни гастрольори, които още преди да си отворят устата, е ясно какво ще кажат. Така и не разбрах как тези царе на нищоказването и изтощителното бръщолевене не видяха (защото измежду тях има умни хора) най-съществения проблем в ситуацията и неговото развитие?
А проблемът е, че бе повторен моделът с абстрактния глуповат въпрос „КОЙ”.
Когато ДПС принуди социалистите да назначат Пеевски за началник на ДАНС, това не се прие от хората и те излязоха на улицата. И с право. Тогава една политическа партия постави свой лоялен човек на ключов пост, за да има контрол и облаги от ключова институция. Сега за този контрол се сборичкаха три лобита: 1. стоящата зад президента и рупора му голяма медийна групировка-котерия, представена парламентарно от Реформаторския блок; 2. ГЕРБ начело с Бойко Борисов; 3. ДПС начело с известно КОЙ. Досега Борисов се стремеше да балансира интересите на този триглав Цербер, като подаваше кокалки на всяка от главите му. Но бесният пес скъса синджира: професионалистът Вучков извърши нещо, което професионалист не прави – дезавуира премиера пред най-важния му съюзник и крепител. Както и да се оправдава, каквито и доводи да изтъква в полза на подаването на оставката и най-вече – на нейния тайминг, – те няма как да не бъдат изсмукани от пръстите и нерелевантни. Истинският професионалист, добронамерен към правителството и загрижен за реформите, би направил това поне няколко дни след въпросното посещение. Действията на Вучков обаче показаха, че са продиктувани от задкулисието и неслучайно се стигна дотам хубавите-умните-имотните да тръгнат да протестират… не за липсата, а за наличието на министерска оставка. Къде спи „Гинес”?
Какво стана след това? Побеснелият Бойко Борисов захвърли всякакво балансиране между лобитата и взе вътрешното министерство на ръчно управление. Какво обаче означава това? С назначаването на Румяна Бъчварова за министър на вътрешните работи той постъпи още по-скандално и от аферата с Пеевски, тъй като единствената причина да постави точно този човек на точно този ключов пост бе, за да получи пълен контрол върху тази институция. Още по-зле от предишния случай, защото тогава бе назначена личност с някаква, макар и нищожна, професионална пригодност, докато сега се слага пълен аутсайдер, без опит, без никакви познания за системата, без никакъв авторитет сред служителите й. Само защото е послушен и верен на Борисов. Къде са сега хубавите-умните-имотните?
В предишната си статия се обърнах към тях с въпроса: „Ехооо, къде сте, да не сте в правителството?” Ама защо ли питам, там сте! Да ви изброявам ли?

Автор: Петър Клисаров