За страховитото квадратче

ballot-box-32384_1280В книгата ми “Игрите на властта”, издадена през 2012 г., на стр. 105 описвам необходимостта всеки избирател, в случай че не симпатизира на определени кандидати и партии, да има възможност да изрази по някакъв начин това свое отношение. Такава възможност обаче досега не съществуваше. Затова хората се принуждаваха да зачертават накръст цялата бюлетина, да изрисуват върху нея мъжки пенис, да я пускат празна или да я скъсват. С въвеждането на опцията „не подкрепям никого“ гражданинът избирател получи правото да заяви своето недоволство от некачествената стока, предлагана му на политическия тезгях.
Дописвайки Изборния кодекс обаче, родните законодатели несъмнено изобщо не пожелаха да натоварят малките си сиви клетки. Защото ако ги бяха натоварили дори с незначително усилие, щяха да се плеснат по челата и са си кажат, че кодексът трябва да се попълни и с още някои членове и алинеи. Никой от тях очевидно  дори не си е помислил, че може да има голям процент хора, които ще се спрат на опцията “не подкрепям никого”. Не се е сетил, че на балотаж може да отиде, образно казано, кандидатът на име Никой (сещам се за Одисей в пещерата на циклопа Полифем). Не се е намерил дори един от онези 240 избраници на нацията, който да призове себеподобните си да обсъдят подобна възможност и последиците от нея.
До тази абсурдна ситуация се стигна, защото, понесени на крилете на собственото си величие, те не си дадоха сметка, че не може да съчетават в една и съща класация реални представители на вида homo sapiens, от една страна, и омерзение от политическата уредба и от кандидатите да го управляват, от друга. И че не е редно на балотаж да отидат омерзението в лицето на кандидата Никой и – да речем – Цецка Цачева. А на втори тур хората да гласуват било за г-н Никой, било за г-жа Цецка Цачева. Представете си държава с президент г-н Никой!
Законотворците би трябвало да предвидят какво следва, ако процентът на зачерталите опцията „не подкрепям никого“ надхвърля определен процент от гласувалите. Или, недай си Боже, количеството хора, гласували по този начин, се нарежда на първо или второ място в класацията. Очевидно е, че в такъв случай изборите би трябвало да бъдат касирани поради калпав изборен материал и да бъдат насрочени нови. Със съответния политически резонанс. А тъй като тази опция важи и за парламентарните избори, би трябвало да има ясна процедура за класирането в областта на здрача – 4 процентната бариера и процентите, при които се получава държавна субсидия от останалите под чертата партии.
Но кой да ти мисли? Последователите на Монтанската юридическа школа? Професорът математик, обикалящ като пумпал всички телевизионни студия? Защо ли им е да се нагърбват с такава тегоба? А щом мисловният ступор е позволен за тях, защо да не е позволен и за журналистите, политолозите и социолозите, които всеки ден ни облъчват с дълбокомислието си?
Давайки си сметка за всичко това, редовият гласоподавател би трябвало да се запита: „Как е възможно това? Защо?“ Отговорът е ясен: защото всички подобни решения не са плод на народната воля, не са дори приумици на управляващия елит, а са директиви, свеждани от задкулисни елити на своите креатури в държавните органи и в медиите. Ако решим да влезем в стила на г-н Радан Кънев, би трябвало да кажем: „Ми то, задкулисието, в пристъп на добро настроение и добра воля се е провикнало един ден: аре, влачете, бе, ето ви опция да гласувате и против кандидатите, стига сте грачили против политиците. Ето ви възможност да ги заплюете.“
Всъщност задкулисието добре се е уредило и здраво е впримчило българския Суверен. В Конституцията може да пише, че властта произлиза от народа (Суверена) и че се упражнява в негова полза. И какво от това, че пише? Нима Суверенът решава каква да е българската позиция по Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции? Или за войната в Сирия? Или за проблема с бежанците и мигрантите? Или по очертаващия се глобален сблъсък между Изтока и Запада (Русия и Китай, от една страна, САЩ и ЕС, от друга)? Нима някой пита Суверена каква трябва да е армията, здравеопазването, образованието ни? Или какво да направим с голите сечи на горите, с унищожаването на планините край т.нар. планински курорти, как да направим градовете по-приветливи за децата ни, дали да развиваме атомната енергетика? Впрочем по последния въпрос бяхме питани, но властимащите направиха точно обратното на това, което бе гласувано.
А дали всъщност задкулисието в пристъп на добро желание прие законовото положение в избирателните бюлетини да има квадратче с надпис „не подкрепям никого“? Разбира се, че не. Истината е, че в желанието си да изтика встрани един не много желан играч на политическата сцена (ДПС), то реши да принуди Суверена да гласува задължително. При положение, че гласуването на избори е par excellence изява на свободната воля на всеки индивид, излиза, че  всеки един от нас ще бъде задължен за изяви свободната си воля. Помислете над това съчетание от думи: задължен да изяви свободната си воля. Унищожителен удар по всякаква идея за свобода, демокрация и граждански права. Затова и властимащите, в желанието си да изпуснат до известна степен парата на народното недоволство, решиха да подсладят малко горчивото хапче, давайки на хората възможност съзнателно да се изкажат против системата на държавното управление и чиновниците на всички нива в нея.
Сега обаче сред управляващите и неуправляващите, и особено сред малките партии, настава непреодолима паника. Всички, които десетилетия наред гравитират около изборната бариера, се обливат в студена пот от притеснения за положението, в което ще изпаднат на следващите парламентарни избори. Инстинктът им е правилен: докопали се с такива Сизифови усилия до властта, те много скоро ще отпаднат безславно. И то така, че дори “хубавите, умните и имотните” не ще могат да им помогнат. Още повече, че сами предизвикаха дълбочинния ефект на квадратчето. Затова сега с всевъзможни хватки, манипулации и изнудване, с риск едва ли не да стигнат до разпадане на управляващата коалиция, те се опитват да накарат Бойко Борисов да нареди на независимата законодателна власт да свика извънредно събрание за промени в изборния кодекс 20 дни преди изборите.
Мислимо ли е това: 20 дни преди изборите да се променя Изборният кодекс? Не е ли това тотално безочие и наглост? Естествено, че  политическият ни корифей реагира, както са го учили – като на пожар: дайте да погасим напрежението, да направим някакъв компромис, да натаманим нещо. Още повече, че отвсякъде го притискат и с още един наболял проблем – броя на изборните секции в чужбина. И за тях всички се сетиха 20 дни преди изборите.
По този въпрос също започва едно гърчене, изливане на потоци глупави съждения, безпринципни решения. Щели да отворят още секции в ЕС, но не и извън него. А всъщност извън ЕС е основният контингент на граждани с български паспорти, които искат да гласуват. Но не, няма да им позволим да гласуват, защото така ни отърва.
Когато едни управляващи са безсилни и лишени от всякаква визия, първичният им инстинкт се проявява от позицията на силата, която им е дадена от нас Суверена, и те започват да налагат забрани. Някой трябва да им обясни, че чрез забрани не се управлява, а се предизвиква озлобление, и то не само сред потърпевшите, а и сред всички свободомислещи хора, които не могат да толерират постоянните глупости, в които са удавени от некадърно управление. Право на всеки български гражданин, гарантирано от основния закон –  Конституцията на България, – е да упражнява правото си на глас. Неспособността на управляващите да  спазват този закон, води до тези им неврастенични конвулсии.
Да, наистина, изведнъж слугите на задкулисието прозряха, че ако 1 милион души гласуват с „не подкрепям никого“, те на практика ще бъдат изхвърлени от политическия живот, но започнаха да си дават сметка и за друго едно последствие от въздействието на магическото квадратче: ако един милион души заявят, че не подкрепят сегашния политически елит, журналистическите хиени би трябвало да започнат да питат : “След като живеем в представителна демокрация и има един милион непредставени хора, не е ли това сериозен проблем?” И току-виж, хората започнали да прозират, че проблемът е друг, че той е заложен в сегашната политическа система и че за решаването му е необходим нов обществен договор и нова политическа система, способна да отговори на съвременните предизвикателства на обществените взаимодействия.
Мнозина ще се провикнат: „Че коя е тази система? Нали живеем в най-добрата възможна?“ Нека такива хора, а всъщност не само те, нека всички се замислим сегашната система за държавно управление демокрация ли е? Аз твърдя, че не е. По много проста, но фундаментална причина: властта не се упражнява в интерес на Суверена, а на определени задкулисни клики. Следователно демокрацията е фасадна, а истинската система би трябвало да се нарече криптоолигархия, тоест „скрита, прикрита олигархия“.
Каква тогава е правилната система? Такава система е пряката демокрация! Но не във формата, която се представя на обществото от настоящия смехотворен президент или обслужващия персонал от Реформаторския блок, а в предлаганата от мен и хората, с които работя, нова политическа система на директна дигитална демокрация (DDD – Direct Digital Democracy). Мнозина недоразбрали за какво става дума, или разбрали, но превърнали се в слуги на сегашната порочна система, ще ви кажат, че това е някакъв вид утопия.
Дали е утопия? В момента, в които 1 милион души (та дори и наполовината на тази бройка) попълнят вълшебното квадратче, това се въздига в ранг на доказателство, годно да издържи във всеки дебат, във всяка полемика, превръща се в присъда над негодността на сегашната политическа система на представителна квазидемокрация.  Един такъв жест на избирателя може да послужи като предвестник на бъдещия модел на директна дигитална  демокрация, като неговата първа лястовичка. С осъществяването му за пръв път в човешката история ще се премине към всеобхватна пряка демокрация, при която цялата маса на гражданството ще бъде наистина идентична на Суверена и неговите избраници волю-неволю ще служат само и единствено на интересите му.
За тези, на които е трудно да разберат последния абзац, ще го дефинирам така: политически модел, в който мнението на всеки пълноправен гражданин ще се чува и ще тежи при взимането на основните и жизнено важни решения в държавата.