БСП в съвременната Постиндустриална епоха

БСП в съвременната Постиндустриална епоха

За да дадем оценка на онова, което би могло да очаква БСП не само сега, но и в перспектива, е необходимо – както винаги – да тръгнем от общото към частното, за да постигнем ново обобщение накрая.

Всички ние притежаваме не една, а множество културни идентичности, които могат или да се застъпват, или да съществуват като пресичащи се цялости. Така например всеки българин задължително произхожда от дадена област, например от Шоплука; същият човек обаче неминуемо притежава редица сходни черти с всички европейци: следователно е част от шопската, българската и европейската култури. От друга страна, дори в рамките на една географска единица съществуват многобройни културни стратификации: там са културите на юношите и пенсионерите, на лекарите и метачите, на жените и мъжете, на богатите и бедните. Същевременно разглежданият от нас индивид е част от средиземноморската, християнската и европейската култури.

Същото е и с партиите. Всяка партия може да намира своето място в спектъра между „ляво“ и „дясно“,макар това от приблизително 60 години да не е актуално, всяка партия има своята националност и в повечето случаи – принадлежност към някакво международно партийно семейство, всяка партия има своя специфична маса поддръжници от различни социални прослойки, всяка партия има своя история с незначителни или значителни лъкатушения през годините, всяка партия се идентифицира с обичани или мразени лидери, и т.н.

БСП възниква като Българска социалдемократическа партия през 1891 г. с идеята да бъде марксическа партия на работническата класа. Но работническа класа според понятията на марксизма у нас по онова време на практика няма. И така е чак до ІІ св. война: през 1920 г. градското население, част от което би трябвало да бъде работническата класа, е 19.9%, през 1934 г. – 21.4%, през 1946 – 24.7%.

БСП (с различните си наименования през годините) всъщност се оформя до голяма степен като селска партия. Именно от селото идват основните й кадри, сред селяните е и голямото й влияние. Особено силно тази тенденция се проявява след началото на т.нар. социалистическо строителство. Въпреки насилствената колективизация, от която е недоволно само по-заможното и трудолюбиво селячество, селското население става верен съюзник на БСП (БКП) през 50-те години, когато в селото навлиза масово механизацията и електрификацията. Естественият технологически напредък, който е налице в цял свят, бива възприет от селяните в България като продукт на управляващата партия и техническия гений на комунистите от СССР. Освобождаването от тежкия физически труд, значителното замогване на хората на село, свалянето на бремето и отговорностите за успешната реколта и оцеляването през зимата, възможностите да се покрадва от общото, правят българските селяни верни привърженици на БСП (БКП). Това си пролича и след промените от 1989 г. насетне, когато електоралният гръбнак на БСП си останаха малките градове и селата. Именно те позволиха на тази партия да оцелее във вихрушката на посттоталитаризма, в която всички комунистически партии в бившите социалистически страни отидоха в небитието.

С продължаващия драстичен упадък на селата и малките градчета през периода на прехода естествено западна и електоралната основа на БСП.

БСП винаги се е идентифицирала като партия, защитаваща интересите на трудовия човек (най-вече – на промишления работник), експлоатиран от собственика на средствата за производство. В по-широк контекст – като защитница на всички бедни и онеправдани.

Но в началото на 90-те години на миналия век тя изпадна в конфузна ситуация. Именно от нейните среди започна със светкавични темпове да се формира новобогаташка класа. Начините на бързо забогатяване бяха различни:

  • Ръководителите на търговски, туристически, промишлени, застрахователни дружества си направиха паралелни фирми, пренасочиха към тях връзките, дейността и паричните потоци, а след това приватизираха изпразнените от съдържания бивши държавни фирми, които преди това оглавяваха.

  • Ръководителите на задграничните търговски дружества просто ги присвоиха, без да им бъде потърсена отговорност от никого.

  • В ход беше кампания, лансирана от Андрей Луканов, за създаване на собствена червена бизнес прослойка, която постепенно да заеме ключови позиции в основни отрасли на икономиката, оставайки предана на БКП. Така на много хора бяха дадени немалко пари, за да започнат нов бизнес, или укрепят стария, в който бяха на ръководни позиции. Това обаче бе недообмислена тактика, защото, почувствали се веднъж достатъчно силни, въпросните новоизпечени бизнесмени побързаха да скъсат пъпната си връв с БСП.

  • Бяха извършени кражби в невиждани през цялата история на България размери, като например ограбването на спестяванията на целия народ, фалита на редица новосъздадени банки, икономическите пирамиди и хиперинфлацията. Този особено вредоносен процес бе извършен не толкова от самата партия, а от бивши и настоящи нейни дейци, а тя с действията и политиката на практика им съдействаше.

Така в самата партия на ръководни позиции се появиха новобогаташи, които бяха особено противни на масата привърженици на БСП. По думите на видния журналист Стефан Продев БСП стана партия на червените бабички и червените мобифони. Тази раздвоеност нанесе на БСП огромни щети, защото навярно десетки хиляди нейни привърженици се отказаха да я подкрепят поради неестествената симбиоза в нея. И до днес БСП не се е отървала от този недостатък и той продължава да тегне над нея.

Съмишлениците на БСП винаги са представлявали нещо като кланова структура. Още от началото на ХХ в. живеят със съзнанието за обща принадлежност. Всички се чувстват като един голям род. Благодарение на семейното възпитание това разбиране се предава от поколение на поколение. За тази особеност на комунистическото/социалистическото движение у нас неведнъж са говорили видни личности, принадлежащи към него, като Андрей Райчев и Валентин Вацев. Подобни хора не са мнозинството от българите. Но все пак са 15-20%, което ги прави незаобиколим политически фактор. А когато успеят да подобрят пропагандата си в съчетание с тежките провали на противниците им, потенциалът им достига до ок. 35%. Никакви изборни загуби не могат да ги смъкнат под минимума от 15%, а още по-малко да причинят изчезването им. Поне в обозримото бъдеще. Като ДПС.

С настъпването на Постсъветската епоха БСП се оказа в немалка политическа безтегловност. По много косвени данни можем да съдим, че договореността, постигната през декември 1989 г. между Горбачов и Буш-Старши в Малта, включваше съвместни действия на СССР и САЩ за безкръвно преминаване от социализъм към капитализъм и разпадане на социалистическата система. Поради наивността и неопитността на Горбачов от двете страни не бяха поети никакви конкретни задължения, скрепени с договори, а бяха постигнати най-общи рамкови споразумения. От последвалите събития стана ясно, че централноевропейските страни като Полша, Чехословакия, Унгария, както и трите прибалтийски страни ще бъдат в зоната на Западна Европа, на неподозиращата нищо Югославия й предстоеше разпарчетосване, а България, Румъния и Албания бяха оставени в зоната на здрача без ясен ангажимент на Великите сили към тях. Така през първите години на Посттоталитаризма България всъщност бе оставена сама на себе си. Това беше колосален исторически шанс за изграждане на равноотдалечена от Великите сили държава от типа на Австрия, към който нашата политическа класа, и най-вече БСП, се отнесе по възможно най-безотговорния и некадърен начин. Вместо да изгради независима, суверенна държава, отворена по всички азимути и играеща ролята на мост между Запада и Изтока, каквато историята и географското положение й позволяваха, тя допусна тотален срив на икономиката и мафиотизиране на обществото, разрушаване на добрата част от оставеното й наследство и крах на най-важните обществени системи.

Всичко това стана поради развилите се в страната процеси, за които партийната върхушка на БСП (БКП) изобщо не беше подготвена. Някои части от номенклатурата си даваха сметка, че предстоят промени, но никой от тях чак до есента на 1989 г. не си представяше, че те ще бъдат толкова драстични и всеобхватни. След свалянето на Тодор Живков от власт нещата тръгнаха в пълно противоречие с очакванията им. Нещо повече, бившите номенклатурчици бяха изпаднали в паника и смятаха, че може да има сериозни репресии към тях и семействата им, включително тежки присъди. Някои се опасяваха и за живота си. Затова и всичките им действия бяха за спасяване на поне нещичко от властта, съответно парите.

Причината, за да се върнат на бял кон, беше изключителната некадърност на новодошлите, които не само нямаха идея какво да правят с общество в преход. Те нямаха понятие от предмета, с който се бяха заели. Извършиха неща, които дадоха инструменти в ръцете на старата номенклатура. Могат да бъдат споменати само два от тях:

  • безумната поземлена реформа с връщането на земята в реални граници и ликвидационните съвети;

  • невежеството как да бъде преустроен банковия сектор.

Оформянето на новия естаблишмънт започна не през 1989 или 1990 г., а някъде през 1992 г. при правителството на Филип Димитров и продължи до края на приватизацията под ръководството на Иван Костов. В крайна сметка начело застанаха новите господари на деня: сплав на част от висшите стопански ръководители, част от номенклатурата на БКП и ДКМС, I управление на ДС в съюз с новите господари отвъд океана, олицетворявани от ЦРУ, Държавния департамент и ДЕА. И всичко това – не без знанието на бившето КГБ. Те успяха бързо да се наложат в новата обстановка и да овладеят всички лостове на властта: икономика, медии, силови структури на държавата, политически партии, правораздавателна система. Тази нова камарила съвсем не е единна, защото няма общ произход, общ център, обща идеология, дори и общи интереси. Борбата между отделните й кланове е често пъти крайно ожесточена. Понякога се стига и до съвместен сговор. Съвсем както при мафията.

Веднъж пооформена, тази камарила осъзна, че предишните й връзки с Русия вече са изчерпани и че ще трябва да гради отношения с новите си господари от Запада. Още повече, че на Русия изобщо не й беше до България, а бе изпаднала в тежка криза, едва не довела до нейния пълен разпад. След изчакване от 7-8 години БСП под ръководството на Георги Първанов взе стратегически завой от Русия към Запада, приемайки идеята България да стане член първо на НАТО, а после – и на ЕС.

Това обаче костваше на БСП поредната голяма загуба на привърженици, без да й донесе нови, тъй като привържениците на НАТО и ЕС бяха ориентирани към СДС.

И сега най-важното.

Населението по българските земи още от идването на траките (средата на ІІ хил. пр. Хр.), преминавайки през Античността, двете български държави през Средновековието и стигайки до наше време, винаги е страдало от тежък комплекс за малоценност и изостаналост спрямо близките (Древна Гърция, Източната римска империя) и по-далечните цивилизации (Западна Европа). То винаги е изпитвало силен епигонски нагон да ги достигне и да се приобщи към тях.

В следосвобожденската ни история могат да се посочат поне 3 много мощни порива за такова настигане на високите цивилизационни образци:

  • създаването на новата българска държава с всичките й институции и модерна за времето си Конституция и бързото й развитие до Балканските войни с върхове през този период Съединението и обявяването на независимост

  • комунистическото движение, проповядващо, че се основава върху научна теория, позволяваща да се прескочат епохи и да се премине в общество, по-развито дори от най-развитите буржоазни общества; зърната на тази пропаганда попадаха в плодородната почва на българската епигонска страст и до голяма степен обясняват поведението на българското общество след налагането на комунистическия режим: голяма част от българите, включително интелигенцията и селячеството, вярваха, че действително, въоръжени с комунистическата идеология, ще изпреварим високоразвития Запад

  • еуфорията от демокрацията в началото на 90-те години на ХХ в .

През по-голямата част от Новата ни история векторът на българските епигонски пориви е бил на запад. Само след ІІ св. война той се обърна към СССР, всъщност към Русия, обединявайки естествената любов на народа ни към своя освободител с желанието да се доближи до върха на цивилизацията. Краят на управлението на БСП (БКП) всъщност представлява пълен крах на този порив.

На преден план бяха излезли други ценности, други образи, други представи за света. На свежия, многоцветен, дързък, волен и гламурен образ за Западната цивилизация противостоеше сивият, опърпан, неугледен, закостенял и вечно забраняващ образ на местния развит социализъм. Всичко пряко или косвено свързано с него бе схващано най-меко като дълбоко демоде. И продължава да бъде свързвано. В очите на огромното мнозинство българи БСП все още е съзаклятие демоде. Въпреки опитите й да преодолее това свое излъчване и да излъска своя образ.

Нито играчът Първанов със своите задкулисни завери, нито завършеният бюрократ Станишев с идейната си импотентност можеха да очертаят привлекателен хоризонт пред българското общество.

Странно явление е БСП през второто десетилетие на ХХІ в. Няма нищо общо със сплотената и борбена партия от предишния век, готова дори на престъпления, само и само да постигне целта си. Сега пред нас имаме една мекотела, безидейна, всеядна политическа сила, която не знае към кого е ориентирана и какво точно иска в политиката. И това си пролича особено силно през периода на протестите срещу правителството на Орешарски. Основното впечатление, което поведението на БСП оставяше през този период, бе гузност. Гузност за десетилетните предателства към своите привърженици, към нацията, към идеите си (които никога не съм приемал, но които в началото и средата на миналия век са били могъща сила). Гузност за мултимилионерите, с които изобилства ръководството й, за грабежите, с които се отличиха някои нейни отговорни другари или спонсори, за безпринципните политически и икономически решения, които вземаше, докато беше на власт, за нелогичната коалиция с ДПС, съсипваща и малкото останало й реноме. Гузност за подчиненото положение спрямо ДПС, в което ръководството й я постави веднага след изборите, за безумните назначения, които допусна под натиска на ДПС. През управлението на Михаил Миков пък настъпи пълен маразъм и нещата вървяха към бавна политическа смърт от безволие и изтощение.

С идването на Корнелия Нинова нещата коренно се промениха. В БСП се почувства голям прилив на енергия и решителност, готовност да се водят тежки и безкомпромисни политически битки, да се привличат за каузата й някои от малцината останали по-свежи умове. Ходът с лансирането на ген. Радев за президент се превърна в неочакван и тежък удар за ГЕРБ. Тенденцията в съперничеството между двете големи партии се очертава в полза на БСП. Ежедневно върху ГЕРБ се сипят тежки удари за слабости в предишното управление, на които за пръв път, откакто е на политическата сцена, Бойко Борисов не успява да отговаря.

Това несъмнено означава, че БСП ще спечели тези избори. Но съвсем не означава, че ще може да състави правителство и да управлява. На практика БСП няма съюзници. Единствената партия, с която би могла да състави коалиция, е ДПС. Но, струва ми се, БСП няма да пожелае да влезе в коалиция с тази партия, чиито действия провалиха две нейни предишни правителства. От друга страна, неприемането на ДПС от българското общество, е достигнало връхната си точка и взаимодействието с тази партия би означавала истинско самоубийство. А други партии, склонни да влязат в коалиция с БСП, няма.

Така че най-вероятно ще наблюдаваме трето правителство на Бойко Борисов, още по-неустойчиво и краткотрайно и от второто. През това време БСП ще може да укрепне още повече и да проведе масирана атака срещу слабостите и немалкото престъпления, които бяха извършени от ГЕРБ от 2009 г. насам.

Но не е ясно дали БСП и след третото правителство на ГЕРБ ще може да управлява. Мутациите в собствената идентичност, доведени донякъде, но неизкристализирали в нови идентичности, са непосилно бреме за тази партия. А аурата й демоде не ще да я е напуснала само след 2-3 години. Процесът на нова гламурна визия ще отнеме още десетилетия.

Но пък БСП има на своя страна един огромен исторически шанс.

В Постиндустриалната епоха има идеология, която би пасвала на нейния натюрел. В епоха, когато лавинообразно ще нараства безработицата, предизвикана от технологическата революция и роботизацията не само в индустрията, но и в сферата на услугите, на преден план ще излиза все повече идеологията на преразпределителното общество. За това отдавна дава сигнали „бащата на глобализацията“ Жак Атали. В тази посока работят и бурно увеличаващите се привърженици на идеята за безусловен базов доход (unconditionalbasicincome). В някои държави, като Швейцария например, дори вървят обществени дебати за внедряването й.

На хоризонта се появява един образ на общество, приличащ по някои свои характеристики (преразпределение) на комунистическото. По други обаче (характер на труда) двете се различават диаметрално. Комунистическото и капиталистическото общества си приличат по това, че и двете се облягат на интензивния труд на цялото общество. Различават се по това как виждат разпределението на благата от този труд. Бъдещият обществен строй се очертава да не бъде свързан с труда. Точно обратното, очертава се да бъде свързан с осигуреното безделие на по-голямата част от обществото.

Ще успее ли БСП (а и другите социалистически партии по света) да се превърне от партия на трудовите хора в партия на безделниците? Защо не? Какви ли не салтоморталета сме виждали от тази и подобните на нея партии.

А може и да не успее. И за целта да бъде необходимо създаването на съвсем други партии.

Така или иначе, БСП има исторически шанс пред себе си. За разлика от всички останали партии, действащи в момента на българския политически небосклон.

Петър Клисаров

Петър Клисаров: Защо са вяли изборите ?

Напоследък от медии и познати в съзнанието ми се набива впечатлението, че предизборната борба, предшестваща парламентарните избори на 26 март, тече много вяло. Няма страсти, няма ярки изказвания, няма прения, няма спорове, няма нови, или най-малкото екзотични идеи, няма ефектни жестове, няма концепции… Има всеобщо каканижене. В този смисъл най-скучното нещо на политическия тепих у нас са „десните“. Колкото са „десни“, толкова са и „умни“. Словесната абракадабра на всяко от трите им крилца е труднопоносима за нормалния човек, поради което и ефектът от нея е очакван. Бойко Борисов е поизгубил форма и мъжественото му пъчене, съпроводено с дежурните заклинания, вече предизвиква насмешка. Още повече, че подкрепата от ораторския гений Цветан Цветанов е твърде откъслечна. В БСП има някакво раздвижване и излъчване на повече енергия в сравнение с маломощната словесност на Михаил Миков или бюрократичното бръщолевене на Сергей Станишев, но Корнелия Нинова е далеч от това да бъде убедителна. Светата Троица от Патриотичния фронт уверено предъвква постулатите си, на които се заситихме през последните 2-3 години. Всички партии вкупом са взели почти открито по някой абзац от „Планът Сидеров“ отпреди 4 години и гордо са го турили в предизборните си платформи. Тук възниква закономерният въпрос: защо е така? Отговорът е също толкова закономерен – защото няма идеи, няма и визионери! А защо няма идеи, няма и визионери? Защото естественият нагон на българското общество още от Освобождението (да не се връщам по-назад) е да привързва българската каруца за колесницата на някоя от Великите сили и да се опитва да се движи със същата скорост като нея. В резултат от това каруцата редовно дерайлира, загубвайки я някое колело, я част от товара си, я част от пътуващите в нея. Последната колесница, за която привързахме каруцата, Брюкселската, пък е на път сама да се разпадне. Под този образ съм обобщил отдавна приетият, станал вече втора природа на нашите елити, компрадорски дух на държавно управление. Което ще рече, че България не е привикнала, чуждо й е да води независима и народополезна политика, а взема решения по нашепване или по-строго разпореждане отвън. А като погледнем какво представлява бюрократичния подход на управление от Брюксел, бихме ли могли да си помислим, че е възможно у нас да има лидери? Категорично не. В сегашните дебри на професионалната политика могат да виреят само послушковци и ако някой от тях е добре школуван от ловки съветници и специалисти по PR, може да мине за що-годе популярна личност, но не и за визионер. И тук си струва да бъдат зададени поредица от въпроси: Наясно ли е който и да било нашенски политик накъде върви светът? Има ли представа кои страни ще бъдат флагманите след 10-20-30 години? Да дам в този контекст една съвсем скорошна класация на една от 3-те най-големи рейтингови агенции – PriceWaterhouseCooper – за челната десетка икономики в света през 2050 г. В нея влизат по ред на номерата: Китай, Индия, САЩ, Индонезия, Бразилия, Русия, Мексико, Япония, Германия, Англия. Всеки би трябвало да си даде сметка, че с мощта на икономиката върви и мощта на науката, образованието, културата, здравеопазването, жизнения стандарт и т.н. Да не би да сме се вързали за колесницата на един западащ свят? Щото ако е така, ние ще бъдем още по-западаща държава и от него. Наясно ли е който и да било нашенски политик как ще се решава генералното противоречие на нашия свят – геометричната прогресия на научното знание и технологиите, и почти никаквия прогрес на нашето съзнание да ги възприемем, камо ли да ги осмислим и използваме рационално? Как ще контролираме научните Франкенщайни? Мнозина говорят, че тъй като не е възможно да се забави възходът на науката, трябва да се ускори човешкото съзнание. И хората по света полагат огромни усилия в това направление – зародиха се философски, идеологически и научно-производствени движения за трансхуманизъм и постхуманизъм, при които се цели драстичното разширяване на човешките възможности, включително чрез симбиозата човек-машина. В съвсем недалечно бъдеще това ще излезе на преден план и ще засегне не само производствените възможности и характера на производството в световен мащаб, но и стила на живот, цялостната идеология за това, какво представлява човекът. Има ли български политик, който да е казал една дума за това? Наясно ли е който и да било нашенски политик докъде ще доведе взривното внедряване на роботи в съвременните производства и масовото изместване на работната ръка не само в сферата на промишлеността, но и в селското стопанство и в услугите? За ЕС вече е норма средната безработица да е ок. 10%. Но до 10-15 години тя ще нарасне минимум двойно, ако не и повече. И няма да има ресурс за намаляването й. Просто няма да има потенциал за създаване на нови работни места. Което означава, че новите пролетарии ще се появят из модерните градове в очакване на „хляб и зрелища“ по примера на колегите си от Древния Рим. И управляващите елити по света здраво са се замислили по този въпрос. От доста години вече набира мощ идеята за Безусловен Базов Доход (Unconditional Basic Income), сиреч за осигуряването на екзистенц-минимум на абсолютно всички граждани на дадена държава, независимо дали работят, или не. Нещо като комунизъм, но без трудова етика, без необходимост от престация на труд срещу получаването на пари. Интересно ми е как нашите политици мислят да се справят с този проблем, който чука на вратата. Наясно ли е който и да било нашенски политик какво може да се направи, така щото демокрацията да заработи? Щото последните поне 2 десетилетия показаха, че представителната демокрация е в криза и вече поражда съпротива срещу себе си на идейно равнище. Тук му е мястото за пореден път да кажа, че най-големият и съвършено непреодолим проблем (защото е иманентен на конструкцията й) е липсата на контрол от страна на Суверена върху своите избраници, на които са делегирани едни или други пълномощия. Затова и наблюдаваме един явно неработещ модел, неспособен да породи политици с идеи, за които да се гласува, за личности, които биха си изпълнявали обещанията, а при неизпълнение да съществува механизъм за отзоваване. Затова и нашите политици се занимават с мазни борби, с клюкарене, клеветене и окалване на противниците си, с произнасянето на заклинания и дежурни, стотици пъти повтаряни клишета, с неспирно бръщолевене, но не и с истинска политика. На стража на съществуващия ред са и кохорти от придворни политолози, социолози, журналисти, които ни обливат всеки ден със словесна помия. Обстрелват ни с манипулирани социални проучвания, повлияни единствено от това, кой им плаща. Нима някой би могъл да очаква на този фон да се случи нещо забележително, водещо към ново, по-добро състояние на обществото? Не, при сегашното статукво, при сегашните политически сили, при сегашните международни зависимости това няма как да стане. Но изход има. И той се състои във внедряването на нова, висша форма на демокрацията, наречена „пряка демокрация“. Навярно нашият, а и другите народи трябва да повървят още малко по пътя към нея, но стихийните й проявления вече са налице: това бе Брекзит, това бе изборът на Тръмп, това са масовите митинги и демонстрации на недоволство от гражданите на „представителните демокрации“. Не след дълго това ще бъде основната политическа тема, която ще се обсъжда в развития свят. Добре е да не останем отново на опашката, а да мислим и да работим за смяната на системата овреме. Защото който пръв я внедри, ще има огромно предимство пред другите. Както навремето на Острова получиха огромно предимство от внедряването на постиженията на промишлената революция. В този ред на мисли необходимо ли е да гласуваме за някои от омръзналите и опротивели ни партии? Или може би е настанал часът да попълним квадратчето „не гласувам за никого“, с което да покажем червен картон на сегашните елити и да започнем продължителен диалог за смяна на политическата система с нова, отговаряща на тенденциите в света система?