Импотентните управници

За пореден път министър-председателят на България Борисов се зае да твори закони „от телевизора”: “До десет дена сваляме табелите, предупреждаващи за радари по пътищата”. Преди години така сложи пешеходна пътека за някаква баба на междуградски път и това бе основна новина в медиите, но никой след това не се поинтересува да не би да е станала причина за катастрофи, или пък да се е превърнала в касичка за катаджиите. Свидетели сме на поредната пародия на тема могат ли да ни снимат, без да ни предупредят, при това нашият пръв партиен и държавен ръководител не благоволява да се замисли дали след като в цяла Европа такива табели са задължителни, това не е случайно.
В Бойколандия обаче нещата не стоят така. Изразител на това цивилизационно различие стана новият ни вътрешен министър: “Тук трябва да се дебнем с изненада, защото хората не са дорасли“. За какво ли не са дорасли? Навярно да бъдат информирани. Питам се за какво са дорасли незнайно как назначените министри и шефове на МВР и КАТ, а всъщност и почти всички други управляващи държавни и обществени сектори. Показват ни „по телевизора” началника на Пътна полиция с униформа, но без фуражка и с леко разхлабена вратовръзка и разкопчано горно копче на ризата (нали е шеф!), който ни заявява, че когато нямало такива знаци, хващали много повече водачи и статистиката показвала, че имало по-малко катастрофи. Може и да хващат повече, криейки се като шумкари, но дали това би трябвало да бъде начинът на действие? Кому е нужно потни полицаи да се крият из храсталаците или на сянка под някоя кория? В цял свят от доста години насам не полицаи тип Крюшо (героя на прочутия френски комик Луи дьо Фюнес), а гъсти мрежи от камери и различни устройства ловят нарушителите. При което няма субективност, няма реплики „И какво ще правим сега?“, няма „Ще пишеме ли акт, или ще се глобяваме?“. Има неотвратимо наказание под формата на глоба. Ако ти се плаща, нарушавай.
Но у нас има и редица смекчаващи вината на шофьора нарушител обстоятелства: състоянието на пътищата, постоянните задръствания, магистралите, по които колите друсат като каруци из къра, раздрънканите 30-годишни автомобили, каращи с 40 км/ч, летящите с над 200 км/ч болиди на мутрите… Човек лесно може да излезе от кожата си при постоянни, най-разнообразни дразнители, и при масовото неспазване на правилата също да извърши нарушение.
Да се върнем на некомпетентността на управляващите и контролиращите. Ограниченията на скоростта са напълно несъобразени с средното ниво на възможностите на съвременните автомобили. Нереалните ограничения са начин да се взeмат подкупи, компенсиращи ниските заплати на пътните полицаи, или пък да се събира допълнителен скрит данък в държавната хазна. Когато медиите натиснат контролиращите и управляващите след поредния тежък пътен инцидент, неспособността на въпросните управляващи да се справят с управлението на системата, ги кара да налагат ограничения. Медиите са доволни, получили са си дозата наркотик, раздухвайки поредната кървава драма, потърпевшите са излъгани, политиците отчитат дейност…
Да, забраните растат в геометрична прогресия, но ограниченията и забраните, създадени от безсилие, не работят!
Нека да разгледаме как реагират властите в някои от най-развитите страни и у нас по един и същ повод – задължението всички да шофират със запалени светлини. Идеята да се кара по този начин възниква на Скандинавския полуостров с неговите чести мъгли и лоша видимост. Тази практика бе пренесена и в Канада, където съществува същият проблем. Но нито на едното, нито на другото място (а това са различни континенти) властите не тормозеха хората, не се криеха из фиордите или горите, за да хващат нарушителите, а задължиха търговците от годината на влизане на закона да продават коли, на които при запалване на превозното средство фаровете автоматично да се включват. Така след 10-15 години почти всички коли вече са с постоянно светещи фарове. Питам се защо при нашия климат и природни условия е необходимо всички да карат със запалени светлини? Дали някой министър на транспорта или народен представител не е решил да отчете дейност? И какво чак такова нарушение извършва каращият посред бял ден с незапалени светлини, та да трябва да плаща глоби (или подкупи)? И защо, ако искат да ограничат катастрофите от неразумно шофиране, не задължат производителите на коли да продават само автомобили, вдигащи в градски зони до 50 км./ч, на междуградските пътища – до 80 км./ч, и на магистрали – до 140 км./ч? Съвременните технологии позволяват реалното налагане на подобни ограничения. Не го правят, защото ще има сериозни бунтове и ще бъдат линчувани. Няма Суверен, който да се съгласи с такива малоумни рестрикции.

Да се върнем на Борисов, който иска всички да спазват правилата за движение по пътищата. Той се вози, а понякога и сам кара коли със сирени и си позволява да се се движи с превишена скорост, да не говорим, че в трафик правителствените коли си проправят път почти насилствено. И че бе прокаран запис в закона за НСО, според който водачите на правителствените кортежи не носят отговорност при пътни инциденти.
Да сравняваме ли нашите нрави в това отношение с нравите в европейските страни? В голяма част от тези страни, които Борисов редовно обикаля, дори политиците на върховните държавни постове нямат ескорти от полиция, ходят на работа с лични коли или дори градските трамваи и спазват правилата за движение. А при нарушение плащат глоби и търпят сериозно обществено порицание. Плащат си за паркинг като всички останали граждани – за разлика от нашите самозабравили се общественици.
Или може би ние сме забравили как се подхожда към подобен тип персонажи! Защо медиите не отчетоха, че Борисов се вози в кола със синя лампа (бТВ репортаж показва как Борисов заминава на форум в Малта) по времето на временното правителство, когато не е на никакъв държавен пост. Добре, бивш министър председател е и НСО го пази, но това дава ли му право на синя лампа? Какъв пример ни дава КАТ, щом не го санкционира? Защо в такъв случай всеки по-окумуш индивид да не си сложи синя лампа, да не кара с бясна скорост и да не се ръга нахално из автомобилното движение? А ако рекат да го глобяват или съдят за по-тежко нарушение, да не приведе в съда този пример и да не поиска оправдателна присъда, позовавайки се на личния пример на министър-председателя?
Говорейки за примери, лично съм виждал началника на КАТ с униформа в черен луксозен „Хюндай“ с абсолютно затъмнени стъкла, включително и предното, да кара, говорейки по телефона и без колан. (За яснота как съм го видял при тъмни стъкла, шофьорският прозорец беше свален десетина-петнадесет сантиметра, въпросният началник ме засече на бул. „Левски“ в София, та се наложи да му обърна внимание и да вляза в известен диалог с него)

Продължавайки разговора за забрани, може ли някои законотворец да ми обясни защо, след като е забранено да се говори по телефона, докато се шофира, не е забранено да се държи кафе, бутилка вода или цигара, ако заетостта на ръката е проблем? Какво да правят тогава хората с автоматични скорости, след като за тях това не важи? Ако е отвличане на вниманието от обстановката, защо са разрешени разговорите със слушалки или с хендсфри системи? Въпроси, въпроси, на които нито народните представители, нито шефът на КАТ могат да ни отговорят.
Да споменем и малоумщината със свалянето на номерата на колите. Така КАТ щял да се бори с пияни и дрогирани шофьори. Обаче ако колата била фирмена, номерата нямало да се свалят. Всичко в България е условно, с множество изключения и с вратички в правилата. И в двата случая колата е частна собственост и няма как законотворецът да преиначи този факт. Държавата не може да преминава границите на частната собственост в едни случаи, а в други да ги разглежда като свещени и недосегаеми. Защото както са формулирани сега мерките по свалянето на номерата, те не са нищо друго освен поредният двоен стандарт в нашата нормативна уредба. Или може би законотворецът ще се вдъхнови и ще започне да мултиплицира шедьоврите си: например ще реши, че трябва да ни бъде заличавана адресната регистрация за нарушения или престъпления в домовете ни?

В заключение, ако някой от управляващите ни глупци чете: Държавата не е тиранин (или мутренско управление – за яснота на онези, които не знаят какво е тиранин), биг брадър или пазвантин, който казва на хората какво може и какво – не. Тя е създадена да улеснява взаимоотношенията между хората и е в тяхна услуга, тя съществува и действа благодарение на благоволението на хората.

Позволих си да се занимая с тази наглед дребна тема, защото в нея ясно си личат всички недъзи на родното управление – правен и нормативен волунтаризъм, двойни стандарти, всепозволеност за определени хора и недомислени, често глупави забрани за простосмъртните, затрудняващи, а не улесняващи и без това обърканото ежедневие.
Ние, гражданите, сме в плен на негодни, невежи и дебелооки клики. Те правят с нас каквото си искат, налагат ни каквито им скимне правила, които обаче не са валидни за тях. И които поради неадекватността си често ни нанасят повече вреди, отколкото ползи.
Да, в плен сме и не можем да се освободим и накараме управляващите да работят за нас.
Може ли това да се поправи? Може. Начинът да се промени всичко това, е нова политическа система, в която началниците на ключови институции се избират пряко, а контролът над тях се упражнява от онзи, който ги е овластил: Суверена.
Истински контрол!

 

Петър Клисаров

2017

Сага за българския еврокомисар

Не ни върви на еврокомисари и това си е!
Особено при Бойко Борисов.

Първа бе Румяна Желева със своите VIP-танци и представяне на равнище секретарка в селско кметство. Отрадно все пак бе, че знаеше думата „проактивен“.
После дойде Кристалина Георгиева. Нейното представяне не че бе много по-добро, но, като отракана дългогодишна служителка, бе научила точните думи, правилната бюрократична лексика, че дори свойските жестове на брюкселското чиновничество, така че бе приета радушно като свой човек и прекара еврокомисарските си години, напълно слята с тамошното братство. Кариерата й на този пост обаче завърши драматично и плачевно с голям сакатлък и грозно коварство. Дали поради извънмерни амбиции, или като част от задкулисни интриги на големите играчи, тя се намеси срещу българската кандидатка за генерален секретар на ООН Ирина Бокова и ако шансовете на последната да спечели този пост не бяха особено големи, с нейната намеса станаха нулеви. Така България успя да извърши безпрецедентен жест, като зрелищно се простреля и в двата крака.
И ето че сега, повече от половин година след подаването на оставката от страна на Кристалина Георгиева, през което време едно еврокомисарско място стои вакантно, България събра кураж да излъчи нов еврокомисар.

Не беше никак лесно на горкия ни премиер да посочи подходяща кандидатура и ние трябва да го разберем. От една страна, стои нелепото изискване да излъчим не кандидат, а кандидатка. От друга, тази кандидатка трябва да се харесва на брюкселските зелки и да прилича на тях. От трета, банката с кадри на ГЕРБ е празна като банка в градче от Дивия Запад след поредния обир на местните разбойници.
Но нали сме вече част от европейското семейство! Европейската рода ни се притече на помощ и сама си избра българския еврокомисар. Стори го лично нейният pater familias Жан-Клод Юнкер. Човекът се постара да подбере кандидатура достатъчно незабележима, което би трябвало да означава, че не е имала тежки отрицателни прояви, следователно не е омаскарена. Освен това кандидатурата е завършила право, което означава, че е универсален боец и пасва на абсолютно всичко – било цифровизация, било финанси, било социален диалог, било растеж и конкурентоспособност. Дори единни зарядни устройства за GSM-апарати.
Разбира се, изслушванията са нож с две остриета, но пък когато са затъпени, може някак да се мине и през тях. Особено ако се аранжират добре и се изпратят достатъчно хора с правилни въпроси и добре подготвени коментари. Пък и е знайно, че кандидатурата е много ученолюбива, старателна, изпълнителна и запаметяваща – все ще успее да наизусти, каквото се очаква от нея. Само да не прекалява с термина „проактивност“, че навява лоши спомени.
Въпросното ученолюбие, допълнено със старателност и изпълнителност, освен за преминаването през иглените уши на препитването, има и своите големи плюсове за бъдещата дейност на кандидатурата в Еврокомисията. Една ученолюбива, прилежна и добра еврокомисарка е мечта за всеки началник на Еврокомисията. Особено ако е от страна като България, чийто премиер гледа в устата г-жа Меркел и тъкмо когато тя реши да си я отвори и да каже нещо, я изпреварва с думите: „Каквото и да кажете, напълно подкрепям Вашето мнение!“

А какво ли би трябвало да стане, ако имахме нормален министър-председател със собствено мнение и визия за развитието на България, Европа и света? Разбирам, че това не е съвсем реалистично, но защо да не помечтаем?
Първо – условието, което се поставя, че еврокомисарят трябва да бъде жена, може да е политически коректно, за да не се дискриминира нежният пол, защото имало само 9 жени еврокомисари, но това определено е дискриминация спрямо мъже, които биха се справили по-добре в дадения ресор. Така да се каже, сексизъм в най-чист и неподправен вид. Като оставим настрана, че основния ресор на Георгиева отдавна е даден на друга държава и това за България е голяма загуба, за която Борисов не е поел отговорност, за всички е очевидно, че с широк жест ни се освобождава девета глуха линия, на която нашата родна кандидатура да бъде лашната. За да не се мотае из магистралните линии и да не пречи, че най-малко може сериозно да обърка движението. По магистралните линии се позволява да летят само големите, проверени момчета и тук-там някое момиче.
Второ – България би могла да посочи друг, далеч по-важен ресор, какъвто все още не съществува в Еврокомисията – например ресор “Трансформация на Евросъюза”. Както е известно, въпросният ЕС вече втора година се тресе и пука по шевовете. Европейското единство, братство и взаимопомощ се оказаха високопарни думи и красив мираж – при първото по-сериозно предизвикателство в лицето на милионите мигранти всяка страна тръгна да се спасява от напастта поединично, изоставяйки художествената лексика. Последва Брекзит, който може да се окаже само началото. Колкото и да ни плашат и стряскат със страхотиите, които можели да извършат нароилите се внезапно националисти, колкото и да ни убеждават, че те са против Европа и затова не трябва да се гласува за тях, те вече са реалност, породена от много дълбоки, явно грешни политики. Замазването на положението може да помогне в още няколко кризи, но неминуемо някоя от тях ще бъде началото на края на съюза. Холандия може да реши да излезе от Евросъюза по чисто икономически причини, тъй като тя в момента е един от най-големите донори. Не по-малка заплаха са нерешеният гръцки проблем, както и огромните дефицити и финансови проблеми на Италия, Испания, Португалия, дори Франция…
Очевидно европейските народи се сблъскаха с една конструкция на Европейския съюз, която е погрешна в основата си и е без възможности за реформиране, развитие или усъвършенстване.
В един кюп бяха събрани народи с напълно различен исторически опит, държавнически традиции, манталитет, социални практики и равнище на развитие. Народи на двата полюса на заможността и бедността.
Тези народи бяха залъгани с красивата идея, че са съюз на равноправни членове. Оказаха се също толкова равноправни, колкото обитателите от „Фермата“ на Джордж Оруел. Сиреч има едни, които са по-равноправни.
Оформена бе бюрокрация със засмукващата мощ на огромен октопод, която е съсредоточила в пипалата си всички ресурси и особено силно е засмукала периферията, за да вървят нейните жизнени сокове към главата.
Европейският организъм работи със скоростта на вол, но се е наел да участва в състезание с тигри, пантери и гепарди. Очевидно е кой ще пристигне пръв на финала, а също и кой кого ще изяде.
Съюзът на Отечествата, за който мечтаеше Дьо Гол, отдавна е фикция.

Но до тук!
Не бива да се тревожим с такива страхотии! Ние сме верни и предани еврочленове. Дори евроатлантически такива. Ние имаме дюнерджийници на всеки ъгъл и това е нашият творчески принос в ЕС. Имаме и прекрасен премиер, когото всички прегръщат, трима папи са го галили по главата и един бивш премиер му мереше ширината на гърба с педя. Той дори веднъж силно прегърна приятеля си от Острова Дейвид и после последният три седмици едва си поемаше дъх, че всички ребра го боляха.
Пък и не това е главното в нашия текст. Това е ей-така, за разнообразие. Главното е, че днес нашата кандидатура ще се представи пред европейския синедрион. От това няма да последва нищо. Което е много радостно.
Да й пожелаем успех!

 

Петър Клисаров

2017