ТОПКАТА Е В ПОЛЕТО НА ТРЪМП

Вчера се състоя срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин. Едва ли човек би могъл да си представи събитие с по-драматични и трайни последици за процесите в света от тази среща между двамата най-големи в света днес.

Двамата президенти разговаряха насаме ок. два часа и половина, а после продължиха с работен обяд в присъствието на делегациите си. От видяното може да се съди за атмосфера на голямо взаимно уважение и респект – нищо общо с раздразнителното и почти неприлично поведение на Тръмп на срещата на Г-7 и на Съвета на НАТО.

От изреченото и неизреченото от двамата президенти биха могли да се изведат следните заключения:

1. По въпросите за разоръжаването.

Има договореност да проведат сериозни преговори по РСМД (Договора за ракетите със среден и малък обхват на действие), което със сигурност ще бъде обвързано и с изтеглянето на системата за ПРО (противоракетна отбрана), разположена покрай границите на Русия в трите Прибалтийски страни, в Полша и Румъния. Русия е особено недоволна от наличието на тази система в близост до границите й, защото пусковите установки могат да изстрелват не само зенитни, но и крилати ракети, които вече са нападателно оръжие. Ако това стане, ще бъде изключително постижение за укрепване на световния мир, а цяла Европа би могла да си поеме огромна глътка въздух!

2. По въпроса с руската “намеса” в президентските избори в САЩ.

Този въпрос беше най-деликатният и най-ярко застъпеният в западните медии преди началото на преговорите. Неслучайноточно 2 дена преди датата им, по доклад на комисията на ФБР, ръководена от специалния съветник Робърт Мюлер, заместник-главният прокурор на САЩ Род Розенщайн предяви обвинения срещу 12 руски граждани за намеса в президентските избори. Върху Тръмп тутакси бе упражнен голям натиск да отмени срещата с Путин. Но тя въпреки това се състоя.

Всъщност това е епизод от епичната битка на Тръмп срещу политическите си противници, които би трябвало да се характеризират като сили, привърженици на глобализацията и ултралиберализма както в икономиката, така и в социалната сфера, радетели за изключителността на Съединените щати и за ролята им на глобален лидер, налагащ своята воля навсякъде по света, ако трябва, и със сила, изповядващи последователна русофобия с убеждението, че Русия трябва да бъде унищожена при първа възможност. На страната на тези сили е огромната част от медиите не само в САЩ, но и в Глобалния Запад. В политически план изразител на тази линия в този момент е Демократическата партия.

На срещата между Тръмп и Путин настъпи наистина сензационен обрат в тази борба. Най-неочаквано Тръмп получи мощна подкрепа в лицето на руския лидер Путин, който го снабди с оръжие, което може да разгроми лагера на демократите. За какво става дума?

Изтъквайки, че във всяка демократична държава последната дума във всеки спор има единствено съдът, Путин предложи комисията на Робърт Мюлер да поиска официално откриването на процедура по разпити на обвиняемите, които да бъдат извършени от руската прокуратура и следствени органи, а материалите да бъдат изпратени в САЩ. Нещо повече, американските следователи да присъстват на тези разпити и да зададат всички въпроси, които смятат, че трябва да бъдат зададени. И по този начин да бъде извършено истинско разследване.

В такъв случай обаче според Путин руската страна ще бъде в правото си да разчита на взаимност от страна на американските власти, от които ще очаква да организират на своя територия в присъствието на руски следователи разпитите на лица, обвинени в противозаконни действия в Русия. Става дума за делото срещу фирмата „Ермитаж Капиталс“ на английския гражданин Уилям Броудър, бивш акционер в „Газпром“, който в нарушение на руското законодателство е изкупил, а след това изтъргувал акции на „Газпром“, с което е спечелил 1.5 млрд. долара. За тези печалби Броудър не е платил данъци нито в Русия, нито в САЩ, но парите са били преведени в САЩ и 400 млн. от тях са били дадени за избирателната кампания на Хилари Клинтън. Според Путин това дарение е било оформено в отчетните документи на „Ермитаж Капиталс“. И ако самото дарение би могло да се счита за законно, то начинът, по който са спечелени парите, е незаконен. Путин подчерта също така, че Русия има достатъчни основания да подозира участието на някои сътрудници на специалните служби на САЩ в цялата тази операция.

Очевидно, че борбата на Тръмп срещу описаните по-горе политически противници навлиза в решаващия си стадий с оглед на предстоящите през ноември избори за целия конгрес и за една трета от сената. В случай, че спечели тези избори, Тръмп ще си осигури мощен инструмент за провеждане на своята политика, тъй като досега именно тези институции бяха основната пречка при вземането на важни решения във вътрешната и особено във външната политика. Колкото и парадоксално да звучи, важен коз в тази борба бе даден на Тръмп не от кого да е, а от – както се твърди – основният му геополитически противник.

Последиците биха могли да бъдат в две посоки:

  1. Задкулисна договорка да се спре с разкритията на машинациите на Хилари Клинтън, за да не се стига до дискредитация на Демократическата партия, срещу което последната да се откаже от медийния и политическия натиск за „руската връзка“ в президентските избори;

  2. Борбата да стигне до крайно ожесточение, в резултат от което една от двете основни партии да претърпи тежко поражение.

3. По войната в Сирия.

Сирийският проблем като че ли е на път да бъде решен и Сирия да остане цялостна и суверенна страна. Последните събития потвърждават това – Тръмп заби огромен пирон в ковчега на „умерените опозиционери”, като преди ок. 20 дни обяви, че САЩ няма да им помагат и те ще трябва да се оправят сами. Това стана в навечерието на офанзивата на сирийската армия срещу провинциите Дераа и Кунейтра в Югозападна Сирия. Днес почти три четвърти от териториите вече са под контрола на правителствените войски, като сраженията бяха малко, а огромната част от бунтовниците предпочетоха помирението и преминаването под властта на Асад. Включително град Дераа, където през 2011 г. започна съпротивата срещу него. Предполага се, че за целта е била постигната договореност между Русия, САЩ и Израел в операцията да не участват проирански съединения. САЩ като че ли са готови наистина да се изтеглят от Сирия, но срещу гаранции за собствените си интереси. А те се изразяват в автономия за кюрдите и най-вече в безопасността за сирийско-израелската граница. Затова те настояват Сирия да бъде освободена от ирански и проирански милиции. Путин несъмнено е проявил гъвкавост по въпроса, защото в своето изявление каза, че в Сирия трябва да бъде установен траен мир въз основа на резолюция № 338 на Съвета за сигурност на ООН от октомври 1973 г., т.е. на резолюцията, с която бе сложен край на войната „Йом Кипур“, започната от Сирия и Египет срещу Израел. Позицията на Русия днес бетонира съществуващото положение на Голанските възвишения и е в интерес на Израел. Но тя е в интерес и на мира в Сирия.

Бе споменато и за широка хуманитарна подкрепа за връщането на сирийските бежанци в родината им и за възстановяване на страната. А съвсем неотдавна САЩ твърдяха, че няма да вземат никакво участие в подобни действия.

Как се е стигнало до този обрат? Би трябвало да предположим, че Русия се е ангажирала да бъде гарант за безопасността на израелската граница. Което означава, че се е наела да убеди Иран да смени политиката си спрямо Израел и да премине от заплахи да унищожи еврейската държава към най-малкото неутрална политика. В замяна най-вероятно Иран би могъл да получи значително намаляване на американския икономически и политически натиск.

От Русия ще се изисква немалко дипломатическо майсторство, но в исторически план има върху какво да се стъпи. След признаването на новообразуваната държава Израел от Иран през 1950 г., през следващите 3 десетилетия между двете страни имаше изключително топли отношения: Иран беше основният доставчик на нефт и газ за Израел, а също на храни и облекло. Израел изнасяше технологии, строеше атомни изследователски центрове (в Бушер и Исфахан), помагаше със свои технологии и в областта на науката, медицината, транспорта. Беше открита пряка авиолиния. Израелският МОСАД помагаше с експертността си за изграждането на аналогичната служба САВАК. През войната “Йом Кипур” срещу Египет и Сирия през октомври 1973 г. Израел получи от Иран 25 самолета “Фантом” – най-модерните за времето си. В отговор впоследствие Израел помогна за изграждането на иранската ПВО. Всичко претърпя коренна промяна след идването на власт в Иран на аятоласите през 1979 г.

Може би ставаме свидетели на регулирането на колосален проблем в Близкия изток.

4. По въпроса за “Северен поток-2” и изобщо за снабдяването на Европа с руски газ.

От казаното може да се направи заключение, че САЩ няма да упражняват повече такъв натиск, какъвто имаше напоследък, както върху европейските си партньори, така и върху Русия. Поради появата на много по-голям интерес: световният пазар на въглеводороди да бъде поделен между САЩ и Русия в качеството им на двамата най-големи производители. Като се има предвид и влиянието на САЩ върху световните борси, това е напълно възможно. Което пък означава, че ОПЕК ще бъде в известна степен маргинализиран. Що се отнася до Европа, би могло да се предположи, че Русия ще продължи да увеличава доставките си (миналата година те нараснаха с ок. 20 млрд. кубика, достигайки до 195 млрд. кубика годишно), а американският газ ще замести изчерпаните запаси от Северно море, осигурявали през последните десетилетия ок. 40% от природния газ в Европа. Което означава апетитна хапка от пазара на природен газ в Европа.

Заключение.

Както се вижда, перспективите на взаимодействието между САЩ и Русия никак не са малки.

За Путин резултатите са, както каза Лавров, betterthansuper (по-добри от супер).

За Тръмп обаче те са твърде опасни. Неслучайно по въпроса за „руската намеса“ той тутакси беше обвинен, че е предал интересите на страната си, че се е държал като слаб съперник, че е извършил недопустими неща да обвинява собствената си страна за този проблем. Медийната истерия не само че няма да отслабне, но ще продължи да нараства. Тръмп ще трябва да се справи с може би най-големия натиск, откакто е седнал в президентското кресло. Той като че ли изглежда готов за това.

Остава само да се надяваме, че вътрешнополитическият сблъсък няма да завърши като при Джон Кенеди.

ЕВРОПА ПРЕД ПРАГА НА БИБЛЕЙСКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ

На 28 и 29 юни в Брюксел се състоя среща на най-високо равнище на Европейския съвет. На нея европейските лидери се кълняха, че ще става дума не само за решаване на мигрантската криза, но и за генералното развитие на ЕС в близките години. Но веднага стана ясно, че по мигрантската криза основните противоречия не са решени, а са приети няколко пожелателни решения:

– за изграждане на контролирани центрове (каквото и да значи това!) в държави, които са готови да ги изградят,

– за изграждане на платформи за дебаркиране извън Европа на спасените бежанци,

– специален бюджетен инструмент в следващата МФР за борба с незаконната миграция,

– засилване на подкрепата на ЕС за либийската брегова охрана.

Същевременно в Германия се разрази тежка правителствена криза, защото председателят на многогодишния коалиционен партньор ХСС и вътрешен министър в правителството Хорст Зеехофер даде ултиматум на Меркел да реши въпроса с мигрантите. В писмо до своите коалиционни партньори Меркел написа, че Полша, Чехия, Унгария, Белгия, Франция, Дания, Финландия, Швеция, Естония, Литва, Латвия, Люксембург, Холандия и Португалия са приели Германия да връща кандидати за убежище, които са били регистрирани първо на тяхна територия. Последва моментална реакция на Полша, Чехия и Унгария, които отрекоха да са подписвали подобно нещо. Конфузията и купищата лъжи не смутиха германската канцлерка, която продължи да се бори със зъби и нокти за креслото си, без да обръща внимание на сринатия си в калта имидж.

Пукнатините в европейските споразумения за мигрантите обаче продължават да нарастват, достигайки размерите на пробойни. Днес научихме за изявлението на австрийския вътрешен министър Херберт Кикл: „Всеки договор, който ще бъде във вреда на Австрия, ние няма да го подпишем дори и след 100 години“. Същевременно италианският министър на вътрешните работи Матео Салвини иска да затвори пристанищата на Италия в Средиземно море за европейски кораби, когато на борда им има спасени край Либия мигранти.

И понеже става все по-очевидно, че мигрантската криза върви към мигрантска катастрофа, нека да посочим причините, които я пораждат.

  1. На първо място, това е пропастта между богатия 1 милиард и свръхбедните 6 милиарда. В критичните зони, каквито са редица страни от Близкия изток и почти цяла Африка, населението страда от глад и мизерия, често от липса на вода, умира масово от болести и епидемии, става жертва на междуособни и граждански войни, търпи най-примитивна експлоатация;

  2. На второ място, в най-засегнатите страни върлуват войни, разпалени не от някой друг, а от западноевропейските страни и САЩ; такива са Ирак, Сирия, Либия, Афганистан, Йемен и др. Европа сама си подготви предстоящата катастрофа, самозастреля се и в двата крака, както е модерно да се говори. Отвори „кутията на Пандора“, която сега няма идея как да затвори.

  3. На трето място, отдавна е в ход „телевизионната революция“: повсеместно хората може да нямат какво да ядат, но задължително имат сателитна или приемна чиния и не се отлепят от телевизора, който замества реалния им живот. Картините, които се показват там, излъчват едно послание: вижте едни хора досущ като нас, с две ръце и два крака, какъв богат и необикновен живот живеят! Сравнението става машинално. Хората се питат: защо за тях може, а за нас – не. И се вдигат, устремени да превземат обетованите земи, в които живеят тези щастливци, за да станат като тях.

  4. На четвърто място, съществува огромна мрежа от легални или мафиотски организации, занимаващи се с трансфера на хора, който често надминава по доходност трафика на наркотици. Тези организации, снабдени с най-модерна комуникационна техника, със свои лобисти на много високо ниво в държавите-приемници, с цяла армада от примитивни до супермодерни кораби, са способни да извършат чудеса, за да си запазят многомилиардния бизнес, основан върху чудовищни престъпления и непоносими страдания на милиони хора. Една от най-могъщите подобни организации се оказва фондацията на Сорос, която притежава модерни кораби за извозване на мигранти към Европа.

  5. На пето място, пораженията от либералната политкоректност, новите „ценности“ и промиването на мозъците през последните 3 десетилетия нанесоха непоправими щети върху способността както на политиците, така и на обикновените хора да оценяват трезво протичащите в обществата им процеси. Идентичността беше заменена с мултикултурализъм, паразитиращ върху естествената склонност на хората да се отнасят със симпатия към другия и подменящ гражданското равенство на права и отговорности пред закона с привилегии на хора от други раси. Всичко това създава норми на социално поведение, паралелни на съществуващите. Което е институционализирано беззаконие. Политкоректността пък, която трябваше да възпитава хората на добро възпитание в мултикултурна среда, нанесе още по-големи поражения, защото пряко възпрепятстваше нещата да бъдат наричани със собствените им имена. А когато това е налице, път към решаване на проблемите не съществува. Този постмодернистки тип цензура възпита цели поколения в лъжливи представи за действителността и действащите в нея природни и обществени закони. Резултатът по отношение на мигрантската криза е, че нито политиците, нито гражданите имат представа с какво явление се сблъскват и съответно реакциите им са неточни, а често противоположни на онова, което трябва да се направи.

  6. На шесто място(в пряка връзка с горното) идва заблудата, че се помага на бежанци, а не на икономически, политически и религиозни мигранти. Изобщо, в ЕС настъпи непростима терминологична каша, която съвсем не е невинна. Мигрантите откъде ли не – от Афганистан, Пакистан, Субсахарска Африка, Либия, Сирия и т.н. – бяха наричани с общото название „бежанци“. А „бежанци“ си е технически термин за хората, бягащи от война в своята страна, или за политически дейци, чийто живот е заплашен. Докато бягството от лошите условия на живот към благополучни страни се нарича „мигриране“, а хората – „мигранти“. Така Европа се отвори за всички, които тръгнаха към границата й, без да прави разлика кого приема. През 2015 г., когато бе пикът на мигрантската вълна, изведнъж се оказа, че сирийците, бягащи от войната в родината си, са само 23% от мигрантите. Започнаха безумни оправдания, че например всички страни в двете Америки били страни на мигранти, или че Европа трябвало да изпълни хуманния си дълг. Само дето говорещите тези неща не казваха какво е станало с местното население в двете Америки след нахлуването на европейските мигранти, нито какъв хуманен дълг изпълняват, предизвиквайки бум на престъпността в своите страни и огромни разходи в бюджетите на съответните страни. Например Германия през следващите 4 години ще похарчи за мигрантите 86.4 млрд. евро. Само заради безумното поведение на своята канцлерка.

Има и нещо, което не съм сигурен как да определя – като причина за миграцията, или като глуповато оправдание за начина, по който Европа се справя с нея. Става дума за твърде ниската раждаемост почти навсякъде в Европа и за застаряването на населението, съпроводено с недостиг на свежа работна ръка.

Подобна теза не издържа никаква критика и с право може да се определи като гибелна. От една страна, защото мигрантите не идват, за да работят, а за да живеят добре на гърба на богатите общества. От друга, защото те в огромната си част са необразовани, некултивирани и негодни за съвременната икономика, изискваща висок образователен ценз и интелектуално равнище. И най-важното, защото със създаването на критична маса мигранти се променя идентичността на населението.

Всяка индивидуална идентичност е сбор от множество колективни идентичности: така например всеки българин произхожда от дадена област, да предположим, че в нашия случай той е бургазлия; същият човек обаче неминуемо притежава редица сходни черти с всички европейци: следователно е част от бургаската, българската и европейската култури. От друга страна, дори в рамките на всяка една географска единица съществуват многобройни културни стратификации: там са културите на юношите и пенсионерите, на лекарите и метачите, на жените и мъжете, на богатите и бедните. Същевременно разглежданият от нас индивид е част от средиземноморската, християнската и европейската култури.

Всички подобни идентичности се попиват, изграждат и шлифоват от самото раждане на човека. Нахлуването на стотици хиляди, дори милиони хора със съвършено различни идентичности променя културния код на народа-приемник. И никой не знае дали е за добро. Най-малкото това е краят на собствената идентичност. Както казах по-горе, откриването на Америка и последвалата емиграция там е била пагубна за местното население. Историята познава множество случаи, когато по-висока цивилизация е била разгромявана от нахлуването на народи на по-ниско стъпало на развитие. Тотално заблуждение е, че ние, европейците, можем да се справим със задалото се нашествие. Още повече, че то не е отсега, но ние упорито не желаем да го забележим.

Навремето генерал Дьо Гол в свое интервю по повод нарастващата имиграция във Франция след разпадането на колониалната система и най-вече след кръвопролитната Алжирска война през 50-те години на миналия век, беше казал, че имигрантите са много симпатични и добре приети само ако са достатъчно малко и не носят заплаха за основното население. Надминат ли обаче определени пропорции, нещата стават точно обратни и започват напрежения, достигащи до неприемане, гонения и дори въоръжени сблъсъци. Границата за количеството имигранти, която Дьо Гол поставя в това свое интервю, е 5%. Ако те бъдат надхвърлени, властите трябва да вземат най-строги мерки за ограничаването на притока имигранти.

А какво е положението в Европа днес?

Ето една таблица, отразяваща процента от населението в големите европейски държави, което не е родено в тях (foreign-born population):

Страна

2013

2017

брой мигранти

Брой население

Швейцария

28.9%

29.6%

2 506 394

8 476 005

Швеция

15.9%

17.6%

1 747 710

9 910701

Австрия

15.7%

19.0%

1 660 283

8 735453

Норвегия

13.8%

15.1%

798 944

5 305383

Испания

13.8%

12.8%

5 947 106

46 354 321

Великобритания

12.4%

13.4%

8 841 717

66 181 585

Германия

11.9%

14.8%

12 165 083

82 114 224

Холандия

11.7%

12.1%

2 056 520

17 035 938

Франция

11.6%

12.2%

7 902 783

64 979548

Белгия

10.4%

11.1%

1 268 411

11 429 336

Дания

9.9%

11.5%

656 789

5 733 551

Италия

9.4%

10%

5 907 461

59 359 900

Финландия

6.2%

343 582

5 523 231

Заб.: Посочените проценти отразяват дела на мигрантите първо поколения във всяка от страните. Данните за броя на мигрантите и населението са на ООН за 2017 г.1

Тук трябва дебело да подчертаем, че това не е цялото мигрантско население. То отчита само мигрантите първо поколение. А в Европа има голямо количество мигранти от 2-ро, 3-то, дори 4-то поколение. И най-тревожното е, че колкото повече нарастват поколенията мигранти, родени в дадена европейска страна, толкова проблемите все повече се усложняват.

В редица европейски страни има квартали, дори цели градове, в които живеят изключително мигранти. Това са затворени общности, в които полицията не стъпва, със свои закони и правила, със свой ред и правосъдие, със свои разбирания за живота, нямащи нищо общо с т.нар. европейски ценности. Голяма част от обитателите на тези градски клоаки са отчуждени от обществото – те не ходят на училище, не получават квалификация, не работят, склонни са към бандитизъм, лесно стават контингент на престъпния свят, озлобени са към собствената си родина, в която виждат големи неравенства и се чувстват като изметта на обществото. Немалко измежду тях дори не говорят официалния език на страната. Да не забравяме, че авторите на почти всички атентати в европейските страни през последното десетилетие са извършени именно от такива хора.

А лавината бежанци нараства. През лятото на 2016 г. от Върховния комисариат на ООН за бежанците заявиха, че броят на бежанците и вътрешно преместените хора (хората, принудени да напуснат домовете си и да намерят убежище в рамките на своята страна) надхвърля 65.3 милиона души2. Всички тези хора нямат алтернативна цел, освен да достигнат до Европа. Други огнища на благоденствие, като Северна Америка, Австралия или Далечния изток, са недостижими за тях.

С всяка изминала година този брой се увеличава. Нараства и натискът върху Европа, който не е отсега, но в наши дни става неудържим. Европа е на прага да преживее за 4-ти път в историята на човечеството тотална смяна на населението.

Първият път е било, когато неандерталците, обитаващи континента повече от 200 000 години, изведнъж се сблъскват с кроманьонците, наричани още homosapiens. Това е станало преди ок. 30 000 години и е довело до пълното изчезване на неандерталците.

Вторият път е било, когато през първата половина на ІІ хил. пр. Хр. цяла Европа е завладяна от индоевропейците. Независимо откъде идват (дали от Задкарпатието, или от Северна Месопотамия), индоевропейците на практика не оставят друго население на континента или напълно го претопяват. Съхраняват се съвсем малки островчета тук или там местно население, а Европа става континент, населен от народи с общ произход.

Третият път е т.нар. Велико преселение на народите (ІV – VІІ в. сл. Хр.) – миграционен процес, в който участват индоевропейски племена (славяни, германци, алани), народности от уралското езиково семейство (маджари), от алтайското (авари, хазари), а по-късно и тюрки. Това е периодът, когато загива и Римската империя. А за да постигнат жизненото равнище от края на Римската империя, на новодошлите народи са необходими цели 6 века.

Ще се справим ли с наближаващия мигрантски Армагедон, или ще бъдем пометени от него.

Всичко зависи от нашата воля за живот. Ако като индивиди и като общества сме изгубили инстинкта си за самосъхранение, нямаме никакъв шанс.

Страна 2013 2017 брой мигр. Брой нас.

Швейцария 28.9% 29.6% 2 506 394 8 476 005

Швеция 15.9% 17.6% 1 747 710 9 910701

Австрия 15.7% 19.0% 1 660 283 8 735453

Норвегия 13.8% 15.1% 798 944 5 305383

Испания 13.8% 12.8% 5 947 106 46 354 321

Великобритания 12.4% 13.4% 8 841 717 66 181 585

Германия 11.9% 14.8% 12 165 083 82 114 224

Холандия 11.7% 12.1% 2 056 520 17 035 938

Франция 11.6% 12.2% 7 902 783 64 979548

Белгия 10.4% 11.1% 1 268 411 11 429 336

Дания 9.9% 11.5% 656 789 5 733 551

Италия 9.4% 10% 5 907 461 59 359 900

Финландия 6.2% 343 582 5 523 231

КАКВО СТАНА НА КЛЮЧОВИЯ РЕФЕРЕНДУМ „ПАРИ С ПОКРИТИЕ“ В ШВЕЙЦАРИЯ?

(Банкерите си осигуриха дълъг период на спокойствие и много пари)

На 10 юни 2018 г. в Швейцария се проведе втората за годината сесия референдуми, единият от които гласеше „Пари с покритие“ (на англ. SovereignMoney, на френски Monnaiepleine). Този референдум имаше залог с мощта на водороден заряд за световната банкова система. Посветените следяха с напрежение какъв ще бъде изходът му, медиите по света гледаха да не го отразяват, а у нас така и не разбраха, че подобно нещо ще се провежда.

Следващите редове ще разкажат какво се случи.

Откъде идват парите?

Задаваме ли си въпроса: „Откъде идват парите?“ Май не, или ако си го задаваме, си казваме, че държавата ги печата. Това донякъде е вярно. БНБ, която е част от държавата, печата банкнотите и сече монетите, а също така се грижи за количеството пари, които са в оборот – както физически, така и виртуални.

Подобно е положението в целия свят. Всъщност ние сме възприели западния модел на централната банка, която трябва да бъде независима институция и която единствена е оторизирана да се грижи за правилното циркулиране на парите. Модел, зародил се в Англия със създаването на BankofEngland през 1694 г. и разпространил се през последните 100-120 години по цял свят. Според този модел централната банка е единственият източник на парите, тя и само тя има правото да емитира нови пари.

През епохата на парите, обезпечени със злато и други активи на банките, т.е. на физическите пари, да се спазва този принцип, не е било толкова трудно. Затова и през този период нямаме финансови кризи. Ако погледнем графиката на стойността на долара през ХІХ в., ще видим, че въпреки някои флуктуации нагоре и надолу той изобщо не е загубил нищо от своята стойност, нещо повече, увеличил я е с 31.9% за едно столетие1.

С бурното развитие на банковото дело през ХІХ в. обаче банките се опират в ограничението да обезпечават с активи кредитите, които отпускат. Така се заражда идеята, че биха могли да се дават и повече пари на кредит, стига те да се връщат навреме. И най-важното: стига количеството вложители в банката, желаещи да теглят пари от влоговете си, да не надвишава определен критичен брой. Изобщо, екзистенциалният страх на всеки банкер, откакто банковото дело съществува, е да се избягва напливът на вложители, искащи да теглят парите си. За целта се измислят различни тактики, като срочните депозити с теглене на определена дата, съпроводени с големи загуби, ако това правило се наруши; възможностите за рефинансиране от централната банка или за вземане на заеми от други банки. Вследствие на това развитие, базирано най-вече на огромното търсене на кредити, се стига до правилото, че банките могат да дават необезпечени с банкови активи кредити, стига съотношението кредити-обезпечение да не надхвърля 10:1.

Това е и времето, когато се създава системата за частично обезпечение, наречено резервиране, практикувано в мрежата от частни търговски банки, които от своя страна са подкрепяни и регулирани от централна банка. Резервирането изисква от всяка банка при даването на всеки кредит да заделя определен процент пари, които се държат в банката до връщането на кредита. Но натрупаните по този начин резерви на банката далеч не отговарят на количеството пари, раздадени под формата на кредити. Което автоматично води до немалки рискове при национална или глобална финансова криза.

Общо взето, тази система работи по този начин и до днес. С една голяма разлика: появата на виртуалните пари. С възникването им съблазънта да се създават все повече и повече необезпечени пари, както и трудността да се контролира този процес, нарастват неимоверно много. Според едно изследване на BankofEngland от края на 2013 г. почти 97% от паричната маса в икономиката представляват банкови депозити, създадени в по-голямата си част от частните банки като резултат от кредитирането2.

Последствията от това ги видяхме през 2008 г. с голямата финансова криза, когато се оказа, че балонът фиктивни пари е раздут до такава степен, че някои от най-големите световни банки не са в състояние да обслужват клиентите си. Наложи се някои банки да фалират, а други – да бъдат рефинансирани с трилиони долари, емитирани от американската Федерална резервна система (ФЕД), сиреч тяхната централна банка.

ПОЛОЖИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ АСПЕКТИ НА СЪЩЕСТВУВАЩАТА СИСТЕМА

Какви са положителните и какви – отрицателните последствия от съществуващата система? Положителните не са малко – всъщност именно върху обилието на предлагани кредити се гради бурното икономическо развитие по света. Без тях светът би бил несравнимо по-назад, отколкото е в момента. Тези кредити са кръвоносната система на съвременните икономики.

Но в тях са заложени и няколко мощни мини със закъснител. Една такава мина е натрупването на голямо количество фиктивни пари, които неминуемо водят до финансова криза от сорта на споменатата от 2008 г. От друга страна, банките се превръщат в свръхмогъщи институции, контролиращи на практика световната икономика. Тази им мощ води и до съблазънта банките да се намесват в други сфери, които не би трябвало да са тяхна работа: политика, социално дело, международни отношения и т.н. Подобна намеса е изключително вредна, тъй като се осъществява единствено в интерес на банките, а не на хората, и често води до негативни обществени процеси. Така банките постепенно се превръщат в алтернативен Суверен, налагащ над обществата своята воля. С това експанзията на банките в области с огромни финансови потоци изобщо не се изчерпва: банките все повече контролират крупни застрахователни компании, пенсионни и здравни фондове, лизингови организации. По този начин поставят под свой контрол най-големите финансови институции и влияят върху такива чувствителни социални институти като пенсионните и здравните фондове.

Същевременно този модел може да съществува само върху непрекъснато разширяващо се производство и бурно растящ брой на населението. Той води до свръхпроизводство по целия свят и до неминуемо изтощаване на природните ресурси. Друга съпътстваща особеност е непрекъснатото възпитание у потребителите на нови и нови потребности (типична напоследък е непрекъснатата смяна на все по-скъпи нови смартфони), които не са жизненоважни, но са изключително доходни. Така разходите на населението в развития (а и не само в него) свят за забавления далеч надхвърлят тези за ключово важните образование и здравеопазване.

Характеристиките и вредните страни на тази система бяха осъзнати от човечеството най-вече след финансовата криза от 2008 г. Тогава се надигна и голямо брожение срещу банкстерите (съчетание от „банкер“ и „гангстер“). Но с постепенното нормализиране на световната икономическа и финансова система недоволството като че ли поутихна. Не обаче в някои групи икономисти, финансисти и учени, които продължиха да си дават сметка за развиващите се процеси.

ИСКАНЕТО ЗА РЕФЕРЕНДУМ „ПАРИ С ПОКРИТИЕ“ В ШВЕЙЦАРИЯ

Една такава група от Швейцария, възползвайки се от възможностите на пряката демокрация в тази страна, инициира през декември 2015 г. референдум, наречен на френски Monnaiepleine(пълноценни пари, пари с покритие). С него инициаторите искаха да прекратят емитирането на пари от търговските банки чрез системата на резервирането и други порочни практики, като даването на различни видове рискови кредити (такива бяха американските ипотечни subprimes, довели до кризата от 2008 г.). Те се обосноваха с данни, че на практика 90% от паричната маса се емитира от търговските банки, което е в противоречие с федералния закон за Швейцарската централна банка. Към това те посочиха и изследване на Copenhagen Business School и на New Economics Foundation, според което през периода 2007-2014 г. банките са раздали тайни, необявени кредити, за 34.8 млрд. шв. франка.

Инициаторите настояха, че подобна практика не осигурява прокламираната със закон сигурност на вложените пари и в момент на криза вложителите рискуват да изгубят парите си.

Ето защо формулираха предложението Централната банка да влезе в ролята си и действително да бъде единственият емитент на пари. А банките да се простират в кредитното дело единствено до парите, с които разполагат или могат да получат като допълнително финансиране от Централната банка.

Както се разбира, това щеше да бъде истинска бомба в световните финанси, като се има предвид мястото и влиянието на Швейцария в банковото дело в световен мащаб. В случай, че този проектозакон бе приет, ролята и мястото на финансовия елит щеше да претърпи огромен удар. Несъмнено подобно решение щеше да отекне навсякъде и да предизвика подобни настроения и в други страни. Особено голям ефект то би имало при назряващата следваща световна финансова криза.

РЕАКЦИЯТА НА ФИНАНСОВИТЕ СРЕДИ В ШВЕЙЦАРИЯ

Финансовите среди в Швейцария направиха всичко възможно да убедят швейцарското общество във вредата от подобен закон. Срещу проектозакона се изказаха и правителството, и Швейцарската централна банка, и голяма група (ок. 900) учени и преподаватели от швейцарски институти и университети по инициатива на Цюрихския университет. Най-общо, бяха изтъкнати следните аргументи:

  • Рискът от колапс на съвременната банкова система е много нисък

  • Промяната на модела ще повлияе негативно на стабилността на банковата система

  • Има висок риск от повишаване стойността на кредитите

  • Под заплаха е независимостта на Централната банка

  • Има висок риск от силно намаляване на обемите банкови кредити, което би се отразило крайно негативно на икономиката.

В подобен дух се изказа и Швейцарската централна банка, която освен горепосоченото изтъкна, че:

  • Актуалната парична система функционира добре и няма проблеми за разрешаване

  • Децентрализираната система е ефикасна и отговаря на нуждите на клиентите

  • Конкуренцията между банките гарантира ниски нива на лихвите, както и качеството и разнообразието на услугите

  • Националната банка разполага с богат инструментариум да влияе върху нивата на лихвите и да управлява паричната маса.

РЕЗУЛТАТИ ОТ РЕФЕРЕНДУМА

Както можеше да се предполага, тези и някои други аргументи, като например, че Швейцария ще изгуби привилегированото си място в световната финансова система, което ще доведе до големи икономически загуби, повлияха върху швейцарските граждани. Колкото повече наближаваше датата на референдума, толкова повече социологическите сондажи отчитаха намаляване на подкрепата за проектозакона. Масираната информационна атака си каза думата. Преди точно 3 седмици, на 10 юни 2018 г., швейцарците гласуваха в съотношение 25:75 срещу предложените промени.

РЕФЕРЕНДУМЪТ КАТО ПРЕДУПРЕДИТЕЛНА КАМБАНКА

Може би все още беше рано за подобна кардинална промяна. Но, както отчитат и самите инициатори, този референдум накара обществото да се замисли върху повдигнатите в него проблеми. Очевидно подкрепящите статуквото и радетелите за радикална промяна засега са в диаметрално противоположни точки. Но може би в обозримо бъдеще позициите биха могли да се сближат и да се намери златното сечение за изработването на нови финансови правила.

Защото и самите привърженици на статуквото признават, че в него се крият сериозни проблеми.

ПРЕДСТОЯЩИ РЕФОРМИ

Ако слабостите на днешната система се заключават в това, че:

  1. Парите се създават като дълг чрез узаконената практика да се отпускат на кредит пари, които банката на практика не притежава;

  2. Емисията на пари е под частен контрол;

  3. Банковите депозити не са обезпечени и осигурени;

  4. Създаването на нови пари е по същина прокризисно явление;

  5. Сегашните регулации стимулират инфлацията;

  6. Привилегията банките да създават нови пари, е скрита форма на субсидия към банковия сектор,

то можем да си представим посоката, в която бъдещите реформи трябва да вървят.

І. На първо място, трябва да бъде поставен въпросът за държавната собственост на преобладаващия брой търговски банки. Постулатът за желязната необходимост банките да са в частни ръце е измишльотина на ултралибералния уклон в икономическата теория, опровергаван редовно от практиката. Например в Китай, където основните банки са държавни. И не само са успешни, но вече са и най-големите в света. Така 4 от 5-те най-големи банки в света в момента са китайски (подредени по ранг):

  • Industrial & Commercial Bank of China (70% държавна собственост)

  • China Construction Bank Corp(100% държавна собственост)

  • Agricultural Bank of China (85% държавна собственост)

  • Bank of China (100% държавна собственост)

  • HSBC Holdings (HSBC)

Разбира се, това в никакъв случай не отрича и частната собственост върху банките. Напротив, би трябвало двата вида собственост да са в конкуренция. Но ако тази дейност е толкова доходна, защо печалбата от нея да не отива в патримониума на държавата, а в частни ръце?

Във връзка с държавната собственост на банките: както се видя по-горе в изложението, съвременната система позволява на банките да правят пари от риска и продаването на дълг, узаконени чрез съответните държавни регулации. От друга страна, държавата, за да финансира дефицитите в своя бюджет, взема пари от частните банки срещу задълженията да ги върне, а и да наброи съответната лихва, което означава да обогатява банките за сметка на събраните от гражданите данъци. Държавният дълг е един от най-големите източници на приходи на банките. От друга страна, държавата подкрепя банките и чрез съответните регулации, и чрез наливане на нужните пари в критични моменти. Защо държавата трябва да взема пари от банките и да плаща лихви за това, след като може да емитира толкова пари, колкото са нужни за покриване на бюджетните разходи? Разбира се, в строги граници, зависещи от растежа на БВП, от инфлацията и от други процеси.

ІІ. На второ място, трябва да се постави въпросът защо търговските банки трябва да емитират пари? Защо не бъдат принудени да дават толкова пари, колкото притежават, а ако искат да имат по-голям кредитен портфейл, не кандидатстват за допълнителни средства от централната банка, която да им ги отпуска според рейтинга на банките, който самата тя ще изготвя и поддържа? Така ако банка Х, която има висок рейтинг (т.е. има минимален брой лоши кредити, добри банкови практики, ниски такси и т.н.), има клиенти за повече кредити, отколкото може да отпусне, тя би могла да вземе назаем при много ниска лихва тези пари от централната банка и по този начин да разшири бизнеса си. А не да прибягва до всякакви хитрини, наречени деривативи, събпраймс и какво ли не още? Това правило би трябвало да важи и за държавните, и за частните банки.

ІІІ. На трето място, трябва по законов път банковата дейност да се отдели и да няма нищо общо със застрахователна дейност, с пенсионни и здравни фондове, с осигурителна дейност и с лизингова дейност. Голяма част от мошеничествата на банките, даването на необезпечени кредити, криенето на данъци, прехвърлянето на огромни пари от една сфера в друга с цел крупни кражби, се дължи именно на подобна хибридна дейност, която е лошо регламентирана.

ІV. На четвърто място, цялата банкова система трябва да бъде преустроена така, че да осигурява:

  • Устойчиво развитие на обществото

  • Резистентност на кризи

  • Инвестиции с приоритет в полза на обществото, а не на частните печалби

  • Възможност за инвестиране в крупни стратегически проекти, рязко увеличаващи икономическите възможности на страната

  • Нисък процент необслужвани кредити чрез легалното събиране на необходимата информация за клиента.

ПОСЛЕСЛОВ

Предстои да видим какви ще бъдат новите решения. Нахвърляхме и няколко предложения, които смятаме за разумни. Навярно след време голяма част от тях ще влязат в сила.

И последно: Иска ми се да отбележа крещящия факт, че абсолютно никоя медия не написа или произнесе и думичка за това знаменателно събитие.

Нито преди референдума, нито след него.

Време и място за обилно отразяване на изявленията на Бойко Борисов, Цветан Цветанов и други титани на политическата и икономическата мисъл у нас и по света имаше достатъчно, но за такива ключови проблеми, засягащи целия свят и всеки човек в него, нямаше място. Което говори недобре и за политиците, но най-вече за журналистиката.

1 U.S. Inflation Rate, $1 in 1800 to 1900. https://www.officialdata.org/1800-dollars-in-1900?amount=1

2 Bank of England Quarterly Bulletin, Q1 2014.

МАГИСТРАЛА „ЛЮЛИН“ – СТИЛ „БАТБОЙКО“

 

Живеете в провинцията и решавате да отидете до София. Не ви се минава по дупките през Драгичево и задръстванията при Владая и мислите да се възползвате от новата-новеничка магистрала Люлин. Но уви, ако не сте тираджия, нямате никакъв шанс! Някакъв служител на АПИ с голям тумбак, придружен от полузаспал катаджия, ви махат диригентски с палка и ви пращат към задръстванията. Новата магистрала била затворена за коли ( не и за камиони) и без никакви обяснения ви пращат у лево (в случая вдясно). Същото е и ако копнеете да се изнесете по най-бързия начин от мръсното Софе, както го наричат повечето в Пернишкия регион. Там ви очаква същата приятна изненада – без никакви предупреждения и обяснения чисто новата магистрала е затворена за ремонт. Трябва да карате през Мало Бучино, по стария път, виещ се под магистралата (поне асфалтиран заради протестите на местните селяни, че няма изход на магистралата за тяхното село) и, щете не щете, пътя ви осигурява незабравимото преживяване да попаднете в квартал „Изгрев“ в Перник, откъдето изобщо не е ясно как ще се върнете на магистралата, освен ако не сте местен. Или ясновидец. Идилия, нали?

Да погледнем фактите:

Първоначалната стойност на проекта за Автомагистрала Люлин е 148 450 000 млн. евро, от които 110 338 000 млн. (75%) са осигурени от парите на европейския данъкоплатец. Първоначалният договор с турската фирма “Мапа Дженгис” е за 137 382 000 млн. евро, след което с анекс са платени още 47 620 000 млн. евро, което е увеличение с 34,5 %. Окончателната цена е 185 000 000 млн. евро за 19 км.

Друг интересен факт е, че в тръжните документи, съобразени с изискванията на Европейската комисия, имаше определено условие: камъните от настилката в основата трябваше да бъдат с определена твърдост. А кариери за такива камъни има само във Врачанско и в Сърбия. Няколко сериозни фирми се отказаха поради простата причина, че при тези изисквания парите за строителството не бяха достатъчни. Тъй като бяха наистина сериозни фирми, си бяха направили сметката, че минималната цена би трябвало да е около 200 000 000 млн. евро. „Мапа Дженгис“ обаче явно бяха намерили правилния път към първото правителство на Борисов и в частност – към министъра на регионалното развитие, а впоследствие президент на България, Росен Плевнелиев. При това положение за тях проблемите с условията на европейската комисия явно не съществуваха. Така камъните в основата на настилката бяха взети от кариерите над село Студена – Пернишко. Твърдостта на тези камъни е наполовина по-ниска от необходимата, а в някои случай са използвали чиста кал.

Друг факт: много интересно защо експертите на Борисов са допуснали строител с опит само в жилищно строителство и улична мрежа в новопостроени квартали да участва в подобен търг, без да има опит в строителството на магистрали. Особено пък на магистрали с профила на Люлинската с множеството й виадукти, мостове, тунели и огромни обеми от работа по планински релеф, който трябва да бъдат изкопан и обезопасен.

Още при първият дъжд след откриването на магистралата бе очевидно, че автомагистралата е с неадекватна отводнителна система и местата, където се получават възможности за аквапланинг, са десетина, почти на всеки километър. При скорост от 120 км/ч това си е рецепта за катастрофа, а при по-високи скорости на няколко места се усещаше силна вибрация във волана, тоест лошо поставен и не добре валиран асфалт. Към това трябва да добавим, че още на втората година облицовъчните стени на тунелите започнаха да се пукат и да се извършват ремонти вътре в тунелите.

Изминаха само 5 години оттогава! Свлачищата от хълмовете не могат да бъдат спрени от смешните инженерни решения за опасването на планинските масиви с мрежа и тънък слой циментова замазка. Още при откриването бе ясно, че това е по-скоро някакъв декор, а не сериозно инженерно решение.

И ето ни сега със затворена магистрала и красивата гледка на един багер, сновящ по кафявата пръст на планината в нелепите си опити да избута земна маса, която би се свлякла върху пътя. Нещо, което видяхме през изминалата зима и заради което едното платно седи затворено оттогава. Цяло чудо е, че нямаше затрупани коли, но проблемите няма да свършат със спасителните строителни дейности. Само че проблемът е много по-голям и силите на свлачищата са несравнимо по-големи от капацитета на инженерните съоръжения, които трябва да ги удържат. Работи се от средата на склоновете надолу, което означава, че дори склоновете да бъдат позакърпени сега, се подготвя много по-голям проблем за близкото бъдеще. Ерозията ще продължава да работи, долната част неминуемо ще поддаде и целият връх ще засипе цялата магистрала, а вероятно и стария път под нея.

Не искам да плаша ползвателите на магистралата, но има и друг проблем. Преди края на магистралата, към кръговото преди изхода за Перник на хълма отдясно, има подпорни бетонови стени. Дори с просто око е видно, че те вече не са вертикални и че земята ги е наклонила към магистралата. А би трябвало да е точно обратното. Та и там ни чакат проблеми, за които ще трябва да плащаме от данъците. Недай си Боже и с някои човешки животи.

Гаранциите на едно жилище са поне две години, а в по–развитите държави – 5 и повече. Ремонтите, които в момента се извършват, гаранционни ли са, или турската фирма не може да бъде принудена да оправи проблемите от неадекватното си строителство? Нищо чудно и да има други причини, поради които сегашните и тогавашните управляващи не смеят да предявяват сериозни искове.

След като на българската прокуратура не й се занимава и след като голяма част от парите, похарчени за това “недоразумение”, са европейски, се надявам ОЛАФ да вземе да се задейства (стига, разбира се, българският им офис да не е вече инфилтриран от Бойковисти) и най-накрая да осъдят някого, та да послужи за пример на идните желаещи да работят за “данъкоплатеца”, дефиниран по-точно като Суверен.

Много ми е чудно има ли друга европейска страна, в която на петата година от построяването на нова магистрала да е започнал основен ремонт?

 

Г-7 и ШОС-8

През двата дни, 9 и 10 юни, се състояха едновременно две събития: в Квебек се срещнаха държавните глави на Г-7, а в Циндао (Китай) бе проведена срещата на държавните глави от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). За пръв път членките на ШОС бяха 8, защото участие взеха приетите на предишната среща Индия и Пакистан. Своя ред в качеството на наблюдатели и партньори по диалога (нещо като кандидат-членки) очакват още десетина страни, сред които изпъкват Иран и Турция. Други десетина са подали кандидатурата си за наблюдатели, но техният статус не е регулиран.

Броят на кандидатите за членство в ШОС не е изненадващ, като се има предвид, че по съвкупното си БВП членките на ШОС вече са се изравнили със страните от Г-7: по данни за 2017 г. съвкупният БВП на страните от Г-7 е 38,692 трлн. долара, а този на страните от ШОС – 38,369 трлн. долара1 с тенденция местата да се сменят към края на 2018 г. Наистина, по БВП на глава от населението шанхайци все още изостават, но разликата между тях и страните от Г-7 бързо се топи. Освен това трябва да се има предвид, че в страните от ШОС, заемащи ок. 60% от територията на Земята живее повече от половината население на планетата, така че потенциалът за по-нататъшен растеж едва ли може да се постави под съмнение.

За тази среща на ШОС бе характерно, че ако преди страните-членки се занимаваха главно с финансово-икономически проблеми, спорадично засягайки някои регионални политически въпроси, този път те решиха да направят програмни политически заявления по въпроси, излизащи формално извън рамките на ШОС:

  • Призоваха всички страни по иранската ядрена сделка да спазват поетите задължения

  • Позитивно оцениха контактите между КНДР и Китай

  • Потвърдиха безалтернативността на политическото регулиране на сирийската криза въз основа на договореностите в Астана

  • Заявиха привързаността си към решаването на украинската криза на основата на Минските съглашения.

Това е ясен сигнал за тектоничните размествания в световната политика. Както се вижда по-горе, страните и от Г-7, и от ШОС произвеждат по ок. 30% от световния БВП, който за миналата година възлезе на 127 трлн. долара2. Очертаващият се № 1 в световната икономика определя и своите глобални политически приоритети, последователно и неотклонно работи за преформатирането на глобалното политическо пространство. Трупа сили, привличайки нови и нови съюзници.

Ликвидирайки превъзходството на Глобалния Запад във военно-политическата и икономическата сфери, ШОС навлиза уверено в политическата. Сега страните от ШОС могат да подкрепят своите призиви с реални действия. На 10 юни посредством съвместната декларация ШОС оповести своята воля и виждането си не само за уреждането на текущите кризи, но и за правилата, по които ще бъде преформатирано световното политическо пространство.

Как отговори на това Глобалният Запад? Никак. По-добре да не бяха се събирали в Квебек, за да не се набива на очи пълният контраст.

Всъщност дневният ред на Г-7 се състоеше от 2 основни точки: как да се избегне търговската война, предизвикана от американските мита върху основни стоки от европейския, канадския и японския внос, а също какво да правят с Русия, без която нито един от големите проблеми в международните отношения не могат да бъдат решени.

По първия въпрос Г-6 (всички без САЩ) се опитаха да проведат колективно нападение срещу Тръмп. На което последният в обичайния си стил отговори, че „шесторката“ е свикнала да печели за сметка на САЩ, но повече не трябва да разчита на подобно нещо. С което обсъжданията по въпроса приключиха. За шестте страни остана дилемата дали да влязат в търговска война със САЩ, или да размахат тутакси бялата кърпа. Като се има предвид, че Тръмп – освен всичко друго – успя да обиди лично почти всеки участник в срещата, дилемата за достойнството и примирението става още по-болезнена.

Във връзка с първия въпрос бе много интересно как ще се развие обсъждането на втория въпрос. Тръмп не се поколеба да хване бика за рогата, предлагайки Русия да бъде върната в групата на „най-богатите“, разширявайки формата от Г-7 до Г-8. В подкрепа на това предложение се изказа италианският премиер, но всички останали отхвърлиха тази радикална промяна. В замяна на това подписаха поредното безсмислено заявление, призовавайки Русия да достави удоволствие на Глобалния Запад, като се откаже от своите позиции по всички глобални проблеми от световната политика. Но Тръмп се изхитри да отзове подписа си и под това заявление, летейки на своя AirForce 1 към Сингапур.

Впрочем, очевидно графикът на американския президент бе съставен така, че той при всяко положение трябваше да напусне заключителния етап на срещата на Г-7 заради срещата си с Ким Чен Ун. И това самò по себе си е твърде показателно. Лидерът на Запада заряза главните си съюзници, за да не закъснее за срещата с ръководителя на КНДР, когото само допреди година никой изобщо не забелязваше. При това трябва да се вземе предвид, че срещата с Ким Чен Ун бе планирана, когато датата и протоколът на срещата на Г-7 бяха известни най-малко от няколко месеца. Излиза, че Тръмп нарочно е възнамерявал да се измъкне от нея преди края й, за да не се занимава с разсърдените си партньори. Инак едва ли е имал проблем да насрочи срещата си със севернокорейския лидер ден-два по-късно.

Трябва обаче да сме наясно, че Доналд Тръмп не е селският идиот, а президентът на САЩ, дошъл на власт с подкрепата на значителна част от политическия и икономическия елит, както и с гласовете на почти половината граждани. Тоест логиката на неговото поведение, ако ще и донякъде невъздържано и скандално, не отразява личната му позиция спрямо европейските партньори на САЩ, а отношението на хората, контролиращи властта в САЩ днес и планиращи да я контролират още поне 6 години.

Всъщност поведението на Доналд Тръмп отразява като в криво огледало световни процеси, които вървят повече от 2 десетилетия. Най-важният от тези процеси е драстичното намаляване на икономическата мощ на Глобалния Запад и обратното – бързият растеж на икономиките на техните опоненти от Изтока и най-вече от Евразия. Както бе посочено по-горе, страните от Г-7 произвеждат днес не повече от 30% от световния БВП. А само 20 години по-рано са произвеждали ок. 65%. Същото се отнася и за военната, и за политическата им мощ. И перспективите сочат, че процесът ще се развива все по-бързо във все по-негативна за САЩ и съюзниците му посока.

Така опитът за бързо ограбване на Русия и Китай чрез превръщането им във второстепенни политически образувания, провеждащи изгодна за Запада и най-вече за САЩ външна и икономическа политика, се провали. По липса на други донори на ресурси за поддържане на световната хегемония, САЩ бяха принудени да се обърнат за целта към своите евроатлантически и тихоокеански съюзници, на които бе предложено да подпишат договорите за Транс-тихоокеанско партньорство (ТТП) и Трансантлатическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Но съюзниците взеха да се съпротивляват и администрацията на Обама успя да подпише ТТП, но не в нужния вид, а ТПТИ така и остана неподписан.

Тръмп веднага се отказа от преговорите по ТПТИ и анулира американското участие в ТТП. Нещо повече, постави под съмнение и действащото от 1994 г. Северноамериканско споразумение за свободна търговия (НАФТА) между САЩ, Канада и Мексико. Това бе знак за нова политика на САЩ към своите съюзници. Щом не оказаха достатъчна помощ, за да бъде смачкана Русия и усмирен Китай, щом не направиха нищо за осигуряване на необходимите за продължаване на хегемонията ресурси, те най-малкото трябва да бъдат изхвърлени зад борда като излишен баласт. А при още по-негативен сценарий – да станат донори самите те. Всъщност виждаме, че започва да се разиграва вторият сценарий, тъй като бяха наложени мита над някои стоки и настойчиво бе поискано увеличаването на военните бюджети до 2% от БВП на страните от НАТО. За санкциите срещу крупни компании като „Фолксваген“ или „БНП Париба“ изобщо не споменавам.

При това в думите и действията на Тръмп се наблюдава желязната англо-саксонска логика: Западът настъпваше против Русия и Китай като единен фронт, но основната сила бяха САЩ, те понасяха и най-големите загуби, докато европейците брояха печалбите от това. САЩ се охарчиха и не могат повече да осигуряват с необходимите ресурси колективната политика на Запада. Ще бъде честно, ако ЕС, Япония, Канада, Австралия и другите съюзници поотворят кесиите си и подпомогнат хегемона материално. А ако не искат, хегемонът има пълното право да прибира от васалите си всичко, от което се нуждае, без дори да ги пита.

Като цяло, стана ясно, че САЩ не разчитат повече на останалите страни от Г-7, готови са да разрушат особените отношения с Канада, специалното партньорство с Великобритания, трансатлантическия съюз със Западна Европа, но да съхранят своята свобода в глобалната игра. Засега не са склонни да се лишат само от своето военно присъствие на териториите на своите съюзници, и то главно за да съхранят този коз при бъдещите геополитически пазарлъци.

Тръмп постави своите европейски партньори в много неловка ситуация, когато и да не отговориш на наглостта му, не бива, и да отговориш – няма с какво. Засега Европа е в ступор и не знае накъде да поеме. Ръководена от слаби, мущровани в мантрите за либералната демокрация и за трансатлантическите „ценности“, крайно зависими от САЩ политици, тя не е в състояние да намери изход от създалата се ситуация.

Необходима е цялостна подмяна на европейския политически естаблишмънт, което е трудна и продължителна задача. Те трябва да потърсят други съюзници, други вектори и други ценности, нови модели на развитие, ако искат да спасят Европа и да я съхранят като велика сила и цивилизация.

Засега това изглежда съмнително. Но Европа има колосална историческа памет, велики култури и е напълно способна да изведе на преден план необходимите хора. Да видим дали това ще се случи.

1 Данните са за БВП по паритет на покупателната способност и са взети от сайта на ЦРУ TheWorldFactbook: https://www.cia.gov/library/publications/resources/the-world-factbook/rankorder/rankorderguide.html

2 Вж. същия източник.