АМЕРИКА ПРЕД ПРАГА НА ВЕЛИКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ

АМЕРИКА ПРЕД ПРАГА НА ВЕЛИКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ

Преди около месец публикувах статия, озаглавена „Европа пред прага на Велико преселение на народите“. В нея описах явлението, посочих най-важните му причини, анализирах последствията и отправих предупреждение.

Защото масово – и управляващи, и управлявани – са склонни да подценяват това явление. А то вече е достигнало до такава фаза, че западната цивилизация е изправена пред смъртоносна заплаха и не е ясно дали вече не е премината фаталната черта, отвъд която справяне със ситуацията няма.

Най-важното, което бе написано в онази статия, беше една таблица, която собственоръчно съставих, оперирайки с данни на ООН за броя на населението на 13 западноевропейски страни и броя на онази част от него, която не е родена в съответната страна. Оказа се, че във всички големи западноевропейски страни населението, което не е родено в тях (foreign-born population) е между 10 и 20%. Но това не е цялото мигрантско население. Въпросните данни отразяват само броя на мигрантите първо поколение. А в Европа има голямо количество мигранти от 2-ро, 3-то, дори 4-то поколение. И най-тревожното е, че колкото повече нарастват поколенията мигранти, родени в дадена европейска страна, толкова проблемите все повече се усложняват.

Да добавя и прогнози на сериозни политици: напр. десният консервативен политик Филип дьо Вилие в книгата си „Дали утре камбаните все още ще бият?“ (Les Cloches sonneront-elles encore demain ?), която излезе от печат през 2015 г. и в продължение на няколко месеца беше № 1 в продажбите на френския „Амазон“ (най-големия онлайн-магазин за книги), пише следното: „Франция е изтерзана от тероризма. Но съществуват и още по-тежки заключения: тя губи своята идентичност. Ако не направим нищо, гласът на мюезина ще заглушава звука на камбаните по нашите земи.“

Като човек с достъп до много информация, той очертава с убедителни доказателства изключителната сериозност на ситуацията. С безмилостен анализ, връщащ се 40-50 години назад, той описва как от 80-те години насам Франция бавно, но сигурно е подложена на процес на ислямизация, без елитът да полага каквито и да било усилия, за да се справи с вълните на миграция, нещо повече, насърчава явлението, наречено „Еврислям“ – конкретна реализация на по-общото явление „мултикултурализъм“. И сега Франция е сред първенците по ислямско население, надхвърлящо вече 8 милиона души от нейното 65-милионно население.

Но да оставим Европа и да погледнем отвъд Океана. След милионните нашествия през 2014-2016 г. в Европа, ето че се задава библейско нашествие и в Северна Америка. То не е от мащаба на нашествията в Европа, но е показателно с начина, по който се осъществява.

От няколко седмици следим със затаен дъх как колона от ок. 10 000 мигранти се придвижва пеша от Централна Америка през Мексико към САЩ подобно на народа на Мойсей, излязъл от Египет и запътил се към Обетованата земя. Керванът се е формирал в град Сан-Педро-Сула в северната част на Хондурас. В него са се включили граждани от Хондурас, Гватемала, Салвадор и Мексико. Хилядното множество напуска родината си с надеждата да прекоси американската граница, бягайки от бедност, безработица и висока престъпност. За да станат ясни мащабите на бедствието, от което изпадналите в пълна безизходност хора бягат, нека да посочим индекса на убийствата (брой убийства на 100 000 души население):

  • страни от ЕС – между 1 и 2 (в много страни – ок. 0.5);

  • САЩ – 5.35;

  • Салвадор – 82.84;

  • Хондурас – 56.52;

  • Мексико – 19.26;

  • Гватемала – 27.26;

  • Ямайка – 47.01;

  • Колумбия – 25.50;

  • Венецуела – 56.33;

  • Бразилия – 29.53.

Видно е, че на юг от САЩ е истинско бойно поле без никакви правила, на което загиват процентно няколко десетки пъти повече хора, отколкото в развитите страни, а и в редица страни на исляма, където, общо взето, също има много малък брой убийства. В Южна Америка изключение правят Аржентина с 5.94/100 000, Чили с 3.46/100 000, Куба с 4.99/100 000 и Еквадор с 5.85/100 000.

Няма нищо учудващо в това, че преди още първата колона да е достигнала мексиканско-американската граница, от Гватемала в Мексико навлиза втори керван, два пъти по-малоброен, с приблизително същия състав и абсолютно същите намерения. Явлението заплашва да придобие епидемичен характер.

В отговор американският президент Доналд Тръмп изпрати войници, за да затегне контрола върху американско-мексиканската граница, като в отговор на въпроса при какви обстоятелства американската войска ще употреби оръжие, отговори, че това ще стане, ако действията на мигрантите застрашат здравето и живота на американските войници.

И тук възниква изключително болезненият и сложен от правна и морална гледна точка въпрос: какво всъщност ще правят войниците на границата, ако мигрантите тръгнат да я щурмуват? Ще открият огън по тях ли? Или ще им позволят да навлязат на американска територия? Нима подобно нещо може да стане в САЩ – страната, изградена от мигранти, както нейните граждани често обичат да споменават, и то с немалка гордост? Би могло да се добави: страната на Американската мечта, представляваща от два века пристанище на преследвани и угнетени, на гладуващи и изгубили всякаква възможност за оцеляване в родините си, на бягащи от войни, религиозен фанатизъм и политически терор.

Нима точно на границата на тази страна войската ще започне да стреля срещу мигрантската вълна? Това, което доскоро изглеждаше немислимо, вече се очертава като възможно? Защо, какво се е променило?

Може би манталитетът? Едва ли, американците продължават да изтъкват, че са убежище за страдащите.

Може би се е трансформирал расовият и етническият състав? Донякъде да. Въпреки че е врящо гърне от раси и народности, придошли от цялата Земя, САЩ напоследък трудно се справят с наплива на т.нар. латиноси – имигранти от Централна и Южна Америка. Голяма част от тях са нелегални, голяма част – неграмотни и невладеещи английски език, голяма част са негодни да работят висококвалифицирана работа и лежат като воденичен камък на системата за социална защита, изсмуквайки ресурсите й.

Може би се е променило нещо в икономическото и социално положение на американските граждани? Да, променило се е. Скорошни изследвания показват, че средното американско семейство в началото на ХХІ в. се радва на същия стандарт, на какъвто се е радвало средното семейство през 50-60-те години на ХХ в. – златната епоха на САЩ. Но с една твърде важна разлика – в средата на ХХ в. е работел само мъжът, а сега задължително трябва да работят двамата възрастни в семейството. Към тази съществена разлика трябва да прибавим и 47-те милиона бедни според американската статистика и 50-те милиона души, получаващи продоволствени купони, за да оцелеят. Както и бездомните хора, живеещи в приюти, каравани или просто в картонени самоделни къщички, за които през 2016 г. бе казано, че се увеличават безконтролно.

САЩ имат държавен дълг, който вече надхвърли 21 трлн. долара, т.е. ок. 100% от БВП. Те имат удивително неефективна здравна система, харчеща 17.2% от БВП (10 348 долара на глава от населението – 2016 г.), което е несравнимо повече от всяка друга страна в развития свят, а по качество на услугите е заседнала на 37-мо място.

Очевидно, че социалните системи на САЩ вече не могат да си позволят да издържат още стотици хиляди или дори милиони нахлуващи бедни и страдащи хора.

Но да погледнем на нещата от малко по-друг ъгъл. САЩ (по думите на Доналд Тръмп) са похарчили за войните в Близкия изток през последните две десетилетия повече от 7 трилиона долара. Една нищожна част от тази колосална сума би помогнала на народите, откъдето са тръгнали тези колони от хора, да пооправят икономиките си и да въведат повече ред и сигурност в обществата си. Но, изглежда, управляващите елити изобщо не мислят по този начин. Харчейки по 700 милиарда годишно за войската, те навярно са убедени, че нищо не може да ги заплаши. Но това не е така. Заплахата е вездесъща. Ако не премине официално през границата като мигранти, ще премине нелегално като терористи.

И САЩ, както и ЕС, ще заприличат все повече на обсадена крепост. Което ще ги принуди да започнат реализацията на една от най-мрачните перспективи за средносрочно развитие на света. Може да се очаква стратификация на населението дори не по държави, а по региони:

  • В най-цветущите места, в „градовете на хълма“ ще царят ред, сигурност и заможност. В тях ще живее богоизбраният един милиард.

  • „Градовете на хълма“ ще бъдат заобиколени от буферна периферия, в която хората ще имат приличен социален и икономически статус. Тяхното предназначение е да подхранват с човешки материал центъра, но най-вече да го пазят от десетките милиони бежанци и вътрешно преместени хора (хората, принудени да напуснат домовете си и да намерят убежище в рамките на своята страна), които дори днес по данни на ООН надхвърлят 65.3 милиона души. А утре ще бъдат стотици милиони.

  • И накрая идва морето от бедни и страдащи, преследвани от епидемии, недохранване, липса на вода, повсеместно насилие, граждански войни и скотски живот. Неуки, необразовани, невежествени. Всички тези хора ще виждат само един изход от окаяното си положение – да се доберат по някакъв начин до местата, където е подредено, безопасно и богато.

Елитите в развития свят очевидно мислят, че ще могат да се справят и с това предизвикателство, както досега са се справяли с какво ли не, за да станат господари на света.

Голямо заблуждение! Няма да могат.

БЪДЕЩЕТО НА ЕС

БЪДЕЩЕТО НА ЕС

Напоследък все повече се говори за бъдещето на ЕС и по-скоро – за бъдещия разпад на ЕС. Поводи за това има достатъчно – и предстоящият Брекзит, и дрязгите между редица страни заради имигрантската криза, и трансграничните спорове между съседни държави, и санкциите срещу някои „непослушковци“, като Полша и Унгария. От няколко месеца към вътрешносъюзните противоречия се прибави и дейността на бившия идеолог на Доналд Тръмп – Стив Банън – за формирането в европейския парламент на „европейска супергрупа“ от партии с националистически уклон, наричани кой знае защо дяснопопулистки. Целта на Банън била след европейските избори през май догодина поне една трета от местата в европарламента да принадлежат на въпросната супергрупа, сиреч в ЕС да започне прокарването на идеология, различна от либерализма и глобализма – идеологията на националния суверенитет. Според редица наблюдатели крайната цел на Банън била разпадът на ЕС.

Разбира се, ЕС няма да се разпадне от действия в структурите на ЕС. Той може да се разпадне само от осъзнатата воля на народите в отделните страни да защитят националната си идентичност и суверенитета си. А това става вътре в отделните страни. И съществуват твърде много съществени препятствия за провеждането на такава радикална политика:

  • На първо място, важна е позицията на двете големи държави-основателки Германия и Франция. Докато те държат на ЕС, разпадът ще бъде много труден.

  • На второ място, в ЕС има редица малки страни, които, излязат ли изпод крилото на ЕС, ще се почувстват слаби, нищожни и изложени на всички опасности в един враждебен и безмилостен свят. Ние принадлежим към тези страни.

  • На трето място, има няколко големи страни, като Италия и Испания, които са така затънали в икономически проблеми, че извън ЕС могат бързо да фалират. Затова и те се държат за европейското единство.

  • На четвърто място, хората в страните-членки на ЕС все още са под влиянието на магията на Западна Европа от втората половина на ХХ в. – най-привлекателното, културно, свободно, красиво, многообразно и приятно за живеене място в света. Въпреки бързата си деградация Западна Европа – ядрото на ЕС – продължава да притежава магнетична сила, особено за народите от Централна и Източна Европа, бивши членки на т. нар. социалистически лагер.

  • На пето място, мнозина все още смятат, че ЕС е в състояние да се конкурира с мощните икономически съперници Китай и САЩ именно в обединения си вид, а с разпада си ще освободи голямо икономическо пространство, което бързо ще бъде усвоено от големите колоси.

  • И т.н.

Наред с горепосочените центростремителни сили обаче нарастват и центробежните. А те са няколко:

  • Драстичната разлика в развитието на центъра и периферията, която не намалява, а дори се увеличава.

  • Идеологическите противоречия между провеждащия либерална политика център и консервативно настроените общества, главно в католическата част на Европа.

  • Всеобхватната бюрокрация, затормозяваща икономическото развитие поради своята тромавост, обвързаност с бавни и неефективни процедури, неспособност да формулира и осъществява мащабни общоевропейски проекти.

  • Все по-слабата позиция в икономическото съревнование между трите Велики икономически сили – Китай, САЩ, ЕС, водеща до относително, а в перспектива – и абсолютно обедняване на европейските народи.

  • Неспособността на центъра да намери решение за мащабни проблеми от типа „миграция“, принуждаваща държавите да забравят за европейското единство и да търсят разрешаването на проблема в собствените си сили.

  • Увеличаващото се недоверие в конструкцията на ЕС и съмненията в демократичността и отговорността на неговите институции.

  • Настъпващите процеси на свиване на глобализацията и връщане към модела на суверенните нации.

Тук трябва да направим едно уточнение. Когато говорим за глобализация, трябва ясно да формулираме това понятие. Глобализацията представлява процес на интернационализация, протичащ във всички сфери на живота – в икономиката, културата, техниката, финансите, комуникациите, миграциите на населението, и т.н. Основната движеща сила на въпросното явление е бурният ръст на международната търговия.

Глобализацията е идеология. Тя предполага значителен отказ от национален суверенитет и прехвърлянето на редица национални правомощия в ръцете на неизбирани от никого наднационални структури, свързани най-вече с банковия капитал и транснационалните корпорации (ТНК). Глобализацията не е ново явление – подобни процеси са протичали и в миналото, разбира се, на регионално равнище, в познатия на цивилизациите свят, който древните хора наричали със старогръцката дума ойкумене (познатия населен с хора свят).

Глобализацията не бива да се бърка с драстично увеличената възможност на човечеството да се премества в пространството и общува в реално време, което като че ли смалява планетата и я обединява. Бихме могли да наречем това явление „планетарна взаимосвързаност“. Но трябва задължително да правим разлика между глобализацията като ново, постиндустриално устройство на света, нов политически и икономически ред, и планетарната взаимосвързаност като все по-нарастващи възможности за придвижване, комуникация и взаимодействие. Впрочем, темата за глобализацията изисква да бъде развита в отделен концептуален материал.

Но да се върнем към тезата за наближаващия крах на ЕС. Видяхме какви са центростремителните и центробежните сили. Сега да си представим как би изглеждал един разпад на ЕС.

Веднага трябва да кажем, че взривен разпад няма да има. Нещо повече, световното развитие показва, че някаква форма на взаимодействие между държавите непременно ще се запази. Става дума най-вече за възможности за лесно движение на хора, капитали и стоки. Т.е. за многостранни митнически и визови споразумения. Очевидна е тенденцията за намаляване на визовите ограничения – днес все повече държави, дори от различни континенти, сключват споразумения за безвизови отношения. Същото се отнася за капиталите и търговията. Така че можем да очакваме от конструкцията на днешния ЕС да се запазят някакви форми на обединение от рода на Общия пазар от 60-70-те години на миналия век. Но с отстраняване на общоевропейските структури като парламент, ЕК и цялата останала бюрокрация, както и с отмяна на голяма част от европейското законодателство, ограничаващо вземането на решения в рамките на националните държави.

От друга страна, логично е да очакваме, че разпадът на ЕС ще протече като делението на клетките в биологията. В рамките на уголемената клетка (ЕС) се оформят едно или повече ядра, които нарастват и се обособяват като отделни структури. След което голямата клетка се разпуква и от нея излизат нови клетки. Наблюдават ли се процеси на формиране на подобни ядра в голямата клетка? Да. Например:

  • Ядро № 1: Вишеградската четворка, обединяваща някои католически страни от Централна и Източна Европа. Започваме с нея, защото тази структура вече е осъществена.

  • Ядро № 2: периодично възникващата и бурно обсъждана идея за „Европа на различни скорости“. При нея се очертава ядрото на „високите скорости“ – страните, заемащи територията на бившата Каролингска империя, оформила се при Карл Велики и обединила голяма част от Западна Европа под единна власт, споена от християнството: днешните Франция, Германия, Северна Италия, Австрия, Швейцария, Белгия и Холандия. Това са, общо взето, страните-основателни на Европейския съюз, като, разбира се, се отчита неутралният статут на Швейцария и Австрия.

  • Ядро № 3: Скандинавските страни (Дания, Норвегия, Швеция), които имат вековен исторически опит на съвместно съществуване: трите държави през 1397 г. влизат в Калмарския съюз, от който през 1523 г. излиза Швеция, но останалите две продължават да живеят в съюза цели 434 години – до 1814 г.

Би трябвало да се очаква, че това ще бъдат хлабави съюзи с основната цел да улесняват решенията на възникващи проблеми и да изработват съвместни политики по определени въпроси, както това се прави днес във Вишеградската четворка, но без да има голямо влияние върху националния суверенитет.

Остават обаче две категории страни – тези от Иберийския полуостров и донякъде Италия (PIGS), от една страна, и страните от Балканския полуостров – от друга, като Гърция заема междинно положение, понеже, подобно на другите, принадлежи към Средиземноморския ареал на Южна Европа.

Може да се предположи, че „каролингските“ страни, макар и с нежелание, ще приобщят Испания, Португалия и цяла Италия, а Вишеградската четворка ще се увеличи до шесторка със страни като Хърватска и Словения.

За да останат страните от Балканския полуостров, наследници на Османската империя, които не са в състояние да осъществят никакво обединение. Дори в периода между двете световни войни през първата половина на ХХ в., когато е било очевидно, че обединения под 40-50 млн. души не могат да се противопоставят на Великите сили в предстоящата опустошителна война, Балканските страни така и не са постигнали никакъв напредък в това отношение. Въпреки, че са били налице усилията на някои среди и някои владетели от онази епоха за обединяването на Гърция, България, Сърбия, Румъния в един съюз, спояван от православието и общата историческа съдба.

Днес това е съвсем непостижимо, защото религията вече не е никакъв фактор, икономическите проблеми на всички държави в региона – огромни, етническите противоречия – неразрешими, а манталитетът на управляващите елити – противопоказан на всякакви форми на обединение.

Независимо от волята на нашия народ (или на неговите елити) при един очакван разпад на ЕС България ще остане сама и беззащитна, като се има предвид състоянието и на икономиката, и на войската, и на чувството за национална принадлежност у днешното население на България. Дали тенденцията за разпад на ЕС ще стигне до логичния си завършек, или европейските народи ще намерят modusvivendi в реформиран съюз с минимална бюрокрация, нашето общество би трябвало да е наясно, че е много възможен и лошият сценарий, и да бъде готово да го посрещне. Защото в случай на разпад страната ни най-вероятно ще попадне под турско, а не, както мнозина пророкуват, под руско влияние. Не бива нито за миг да забравяме, че България е част от Пост-османското пространство, от което Турция никога не се е отказвала.

Какво би трябвало да направи нашето общество, за да не бъде пометено от възможна геополитическа буря, е въпрос на отделна тема. Тук с две думи ще кажем само, че единствената защита от подобни тежки сътресения е силната държава. А силна държава в съвременния свят може да има само при много развита и силна демокрация. Пряката демокрация.

За Хашоги, йеменските деца и евро-атлантическите ценности

За Хашоги, йеменските деца и евро-атлантическите ценности

От известно време световните медии изобилстват с материали за убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги. Както подобава на добрия журналистически трилър, на читателите от цял свят не бяха спестени нито версии за разчленяването му, нито за разтварянето на тялото му в киселина, нито за изхвърлянето му в кладенец. Не бяха спестени умопомрачителни подробности и за произхода, кариерата, обкръжението и ценностите на Хашоги. И както е редно напоследък, поточето истина отдавна е погълнато от буйния, кален порой на измислиците, полуистините, намеците и манипулациите.

Инак историята наистина е интересна. Политици, журналисти или просто неугодни някому хора нерядко „изчезват“, и това се случва навсякъде из петте континента. Но да се извърши убийство на свой гражданин в консулство на територията на чужда държава – това е нещо изключително рядко. Поне аз не си спомням за друг подобен случай. Още повече, че жертвата всъщност не е закален професионален дисидент.

Точно обратното, дълги години Джамал Хашоги е помощник на ръководителите на саудитските тайни служби, изпълнява ролята на неофициален прес-секретар на двама саудитски крале. Още от млади години е близък приятел с редица влиятелни членове и ръководители на „Мюсюлманските братя“. Приятел е и с Бин Ладен, заедно с чиито муджахидини неведнъж се фотографира в Афганистан с оръжие в ръка. Всъщност именно Хашоги съставя и първия медиен профил на Бин Ладен за саудитско списание през 1988 г., величаейки го като борец за исляма срещу съветското безбожие. Така цялата му дейност съвсем доскоро всъщност го представя като застъпник и разпространител на саудитската уахабитска идеология.

А „дисидент“ той стана едва след като преди три години тронът в Саудитска Арабия бе зает от принц Мохамед ибн Салман. В своя устрем към властта Салман отстрани от конкуренцията за престола своя братовчед Мохамед ибн Наиф, бивш принц-наследник и министър на вътрешните работи, считан от всички за фаворит на американската „дълбока държава“. Именно покрай тази битка Джамал Хашоги се превърна в „дисидент“ – неговото крило загуби битката за властта в кралския двор и Хашоги се премести в САЩ, където винаги се е чувствал като у дома си.

Извоювал си положението на водещ специалист по близкоизточните въпроси в изключително влиятелното издание „Вашингтон пост“, Хашоги често „съветва“ принц ибн Салман как да провежда икономическите реформи, което от мнозина се приема за критика, и то сериозна. Възможно ли е журналистическата дейност на Хашоги да е ядосала разглезения и психически неустойчив принц Салман? Едва ли. Материалите са достатъчно внимателно написани. А може би някъде другаде в обкръжението и родствените връзки на журналиста се крие разгадката? Например при чичо му Аднан Хашоги – милиардер, един от най-крупните оръжейни търговци, посредник между САЩ и Саудитска Арабия в сделки да десетки, дори стотици милиарди долари. Или сестрата на Аднан Хашоги, която е и майка на покойния Доди ал Файед, загинал в автомобилна катастрофа заедно с английската принцеса Даяна. Странна смесица на представители на висшия западен елит, арабския владетелски елит и най-приближения им обслужващ персонал.

При всяко положение, очевидно някакви действия на Хашоги, за които може би не знаем, са изкарали саудитския принц извън кожата си. А е възможно и убийството на човек, не поддържащ правилното крило на управляващия Саудитска Арабия клан, да се разглежда и като послание към онези „роднини“, които биха могли да се противопоставят на авторитарното управление на Мохамед ибн Салман.

И това послание се отправя без никакво колебание или страх от възмездие. Наистина, откъде да дойде това възмездие? Международният „натиск“ от страна на тъй безкомпромисния Запад, който уж във всички свои отношения със страните от света отстоява принципите на хуманизма, е толкова слаб и плах, че просто е срамота. Истината е в това, че саудитците са едни от най-големите потребители на оръжия западно производство и въпреки гръмките заявления едва ли някой в крайна сметка ще скъса договорите си за продажба на свръхмодерни и свръхскъпи оръжейни системи заради един убит журналист. САЩ дори вече заявиха това. Към горепосочения интерес се прибавя и фактът, че саудитците са в състояние да освободят цените на петрола и да съсипят цялата система на петродолара. Не е без значение също така, че Саудитска Арабия заедно с Израел са основните стълбове на американската политика в Близкия изток, така че малцина са кандидатите да вредят на тази страна.

Разбира се, тоталната обвързаност на Запада със Саудитска Арабия прави реакциите му така нелепи и смехотворни. Какво например ще направи могъщият властелин на света, владетелят на най-голямото червено ядрено копче? Както е обявил търговска и политическа война едва ли не на целия сват, ще тръгне ли да изпитва силата на саудитските политически инструменти на въздействие? Или просто ще се ограничи до словесна критика и поучения. Нищо чудно да бъде казано, че за разлика от Путин принц Салман не е отдавал лично заповед за екзекуцията на Хашоги, че всъщност противниците на Тръмп, поддържани от „дълбоката държава“, призовават едва ли не за свалянето на саудитския принц от трона, че цялата тази история налива вода в мелницата на Иран…

Но както и да завърши тази афера, тя с кристална яснота онагледява безпринципността и липсата на каквото и да е милосърдие в международните отношения. Защото сензацията с убийството на един журналист напълно засенчва огромната трагедия, разиграваща се на границата на Саудитска Арабия. Всъщност тя е ръкотворна трагедия, предизвикана именно от тази държава. Става дума за целенасочените бомбардировки срещу обекти на хранителната промишленост, както и за морската блокада, която саудитците са наложили на бунтовниците хусити и цялото население на Северозападен Йемен. В този регион е на път да се разрази криза на масов глад с библейски измерения, заплашващ 13 милиона души. Дали пък да не го наречем „хуманитарен гладомор“, по примера на „хуманитарните бомбардировки“, за които вече на няколко пъти сме чували?

Ами световната общественост? Тя какво прави? Освен че от време на време някой по-съвестен журналист се потюхка малко по страниците на някоя медия, нищо. Изобщо не обръща внимание на апокалиптичната трагедия, зрееща с всеки изминал ден.

Че защо да й обръща внимание? Нима обърна внимание на ролята на Саудитска Арабия в терористичните атаки на 11 септември 2001 г.? Нима обърна внимание на огромната финансова, логистична и материална подкрепа на същата държава за възникването и функционирането на терористическата Ислямска държава? Нима обръща внимание на стотиците смъртни присъди, изпълнявани ежегодно в Саудитска Арабия? Нима обръща внимание на човешките права там?

Би било смешно, ако не беше много жалко, но миналата година Саудитска Арабия бе избрана за член на Комисията по статута на жените за периода 2018-2022 г. Да свържем този позорен факт с многото пролени сълзи за Истанбулската конвенция…

В края на тези редове човек неминуемо се пита: защо никой в Европа не ходи с фланелки, върху които гордо пише: „Аз съм Йемен“? Защо никой не настоява за оръжейно ембарго на Саудитска Арабия? Защо никой не организира „принуждаване към мир“ или „спасение на йеменските деца“?

Дали пък не е редно да се запитаме що е то евро-атлантически ценности и има ли за тях почва в ЕС?