Петър Клисаров: Пряката демокрация в Европейския съюз

Петър Клисаров: Пряката демокрация в Европейския съюз

Нека не оставяме нито националистите, нито глобалистите да
решават бъдещето на нашата Европа. Гражданите са Суверенът и с
помощта на пряката дигитална демокрация ще реализират своите права.
Но нека първо да поясня какво е „пряка дигитална демокрация“.
В Древна Атина, родината на демокрацията, всички пълноправни
граждани от мъжки пол се събирали на градския площад (агорà), за да
обсъждат и гласуват решения по текущи и стратегически проблеми на
полиса, както и за да избират членовете на изпълнителната власт.
Основният принцип на атинското политическо устройство от епохата на
развитата атинска демокрация е, че няма класа на управляващи. В
съвременния свят обаче такава класа съществува във всяка държава, при
това тя води свой собствен живот, отделен от гражданството, което я е
излъчило, и е силно зависима от силните на деня, готова да се продаде
както на олигархични кръгове, така и на чуждестранни интереси.
Възможно ли е основният принцип на Атинската демокрация
(властта произлиза и се упражнява в интерес на пълноправните атински
граждани) да бъде пренесен днес, в огромните държави с
многомилионно, дори милиардно население? Да, възможно е. И тази
възможност датира съвсем отскоро, от около 20-тина години, с
разпространението на IT-технологиите. Те предоставят на милиарди хора
възможността да общуват помежду си така, както няколко хиляди са
общували на атинската агора. Следователно позволяват изграждането на
всеобхватна система за изразяване на волята на всеки един гражданин от
всяка точка на света, лесно, бързо и ефективно. Това е начинът, по който
можем не само да възвърнем смисъла на редица думи и понятия, но и
установим система със справедливо и ефективно управление на трите
власти при пълното им разделение.
С появата на IT-технологиите можеше да се предположи, че
демократичният свят ще осъзнае, осмисли и започне да внедрява
разновидности на системата за пряка демокрация след 15-20 години, а у
нас тя да пристигне впоследствие поради епигонския характер на нашето
политическо мислене. Процесът е бавен и поради естествената
съпротива, която оказват властимащите клики. Чрез медиите и
подставените си лица те облъчват електоралното тяло с теории, целящи
да отхвърлят възможността за внедряването на такава система. Най-
елементарното внушение в тази насока е тезата, че хората са прости,
неуки и нямат нито опита, нито познанията да управляват процесите в
държавата. Естествено липсата на подготовка в редовия избирател не
важи, когато става въпрос за избирането и овластяването на самите
клики.
Но да се върнем към Европа.

За съжаление в нея наблюдаваме много проблеми, които по
същество не се различават от проблемите, с които се сблъсква
останалата част от света. Явно е, че нещата на Стария континент не
вървят както трябва. Дори в една Германия, въпреки нейната огромна
икономическа сила, се наблюдават сериозни проблеми.
В международната политика Европа не стои добре, вече не е
водещата сила, каквато и била до неотдавна. Само един пример. В
Близкия изток държавите са създадени от Европа: да си припомним за
Споразумението Сайкс-Пико от 1916 г. след срутването на Османската
империя, с което се установяват границите на днешните държави Ирак,
Сирия, Йордания и Ливан. Какво е влиянието на бившите метрополии
Франция и Англия, или на ЕС в лицето на Брюксел сега? Точно никакво.
Всичко се решава от САЩ и Русия. Т.е. авторитетът на световен лидер,
притежаван доскоро от Европа, е напълно изгубен.
Във военно отношение нещата не стоят по-добре. Европа е напълно
зависима от САЩ и това не може да продължава така. Това, за което
трябва да се говори и да се осъществи, е Европа да има собствена армия.
Виждаме и някои стъпки в тази посока: в края на февруари тази година
Меркел отказа да купи 50 американски самолета пето поколение F-35 и
се разбра заедно с Франция да разработва изтребители VІ поколение в
Европа. Трябва да мислим как да развием европейския отбранителен
сектор и как част от поръчките да бъдат спечели от български фирми.
И сега опираме до основния проблем. Основният проблем в Европа
е свързан с управлението. Ясно е, че тази система не води до хармония
за народите в Европа и тази хармония е нарушена. Това се вижда по
националистическите изблици и създаването на националистически
партии, които се стремят да влязат в националните и Европейския
парламент. За съжаление, те може да имат голямо парламентарно
присъствие. Намерението им, което е заявено съвсем открито, да
разцепят, разединят и променят Европа, е много стряскащо и
смущаващо.
Може би тук трябва да говорим за различните модели на бъдеща
Европа, за това „какво ни чака”.
Единият от вариантите е обединени европейски държави,
изградени на принцип, сходен с този на САЩ, т.е. федерална държава.
Една унитарна държава с множество провинции (или щати) на
териториите на бившите суверенни държави. Но на всички е ясно, че има
европейски страни, които по никакъв начин няма да се съгласят с това.
Вторият вариант е Европа на отечествата, който по-скоро бих
нарекъл Европа на националните държави, който смятам за най-удачен.
Третият вариант е бъдещо разпадане. Тук искам да отбележа, че
става дума за един продължителен и бавен процес – Европа не може да
се разпадне за един ден. Логично е да очакваме, че разпадът на ЕС ще
протече като делението на клетките в биологията. В рамките на
уголемената клетка (ЕС) се оформят едно или повече ядра, които
нарастват и се обособяват като отделни структури. След което голямата

клетка се разпуква и от нея излизат нови клетки. Наблюдават ли се
процеси на формиране на подобни ядра в голямата клетка? Да.
Например:

 Ядро № 1: Вишеградската четворка, обединяваща някои
католически страни от Централна и Източна Европа. Започвам с нея,
защото тази структура вече е осъществена.
 Ядро № 2: периодично възникващата и бурно обсъждана
идея за „Европа на различни скорости“. При нея се очертава ядрото на
„високите скорости“ – страните, заемащи територията на бившата
Каролингска империя, оформила се при Карл Велики и обединила
голяма част от Западна Европа под единна власт, споена от
християнството: днешните Франция, Германия, Северна Италия,
Австрия, Швейцария, Белгия и Холандия. Това са, общо взето,
страните-основателни на Европейския съюз, към които, разбира се,
трябва да прибавим и неутралните Швейцария и Австрия. Нали си
даваме сметка, че наскоро сключения Аахенски договор между
Германия и Франция е голяма стъпка в тази насока?
 Ядро № 3: Скандинавските страни (Дания, Норвегия,
Швеция), които имат вековен исторически опит на съвместно
съществуване: трите държави през 1397 г. влизат в Калмарския съюз,
от който през 1523 г. излиза Швеция, но останалите две продължават
да живеят в съюза цели 434 години – до 1814 г.
Би трябвало да се очаква, че това ще бъдат хлабави съюзи с
основната цел да улесняват решенията на възникващи проблеми и да
изработват съвместни политики по определени въпроси, както това се
прави днес във Вишеградската четворка, но без да има голямо влияние
върху националния суверенитет.
Остават обаче две категории страни – тези от Иберийския
полуостров и донякъде Италия (PIGS), от една страна, и страните от
Балканския полуостров – от друга, като Гърция заема междинно
положение, понеже, подобно на другите, принадлежи към
Средиземноморския ареал на Южна Европа.
Може да се предположи, че „каролингските“ страни, макар и с
нежелание, ще приобщят Испания, Португалия и цяла Италия, а
Вишеградската четворка ще се увеличи до шесторка със страни като
Хърватска и Словения.
За да останат страните от Балканския полуостров, наследници на
Османската империя, които не са в състояние да осъществят никакво
обединение. Това поставя България в крайно неизгодно положение,
защото в случай на разпад страната ни най-вероятно ще попадне под
турско, а не, както мнозина пророкуват, под руско влияние. Не бива нито
за миг да забравяме, че България е част от Пост-османското
пространство, от което Турция никога не се е отказвала.
Следователно ние трябва много активно оттук-нататък да участваме
в работата на бъдещия Европейски парламент, отстоявайки интересите,
избягвайки това групиране на народите с цел спасяването на ЕС. Европа
трябва да се трансформира, за да не се разпадне.

Ако не вземем дейно участие, ще останем с една неработеща
система, едни силно агресивни хора, които искат да разбият
съществуващите структури, без да си дават сметка какво ще загубят и
какво ще последва. Разтревожен съм, че нещата могат да останат
постарому. Отново ни се предлагат избори, които са еднакво лоши. Една
част от гражданите ще гласува от страх, друга – от злоба и агресия, а
разумът и съзнанието не се вижда откъде ще излязат в Европа.
Аз възнамерявам да участвам в евроизборите, но трябва да
направя няколко пояснения: първо, трябва всички да сме абсолютно
наясно, че при съществуващата в момента система е почти немислимо да
се спечели на индивидуално ниво. Тоест при положение, че имаме
неработещ Изборен кодекс, който се сменя всеки път преди изборите,
фалшиви бюлетини, купуване на гласове, подменяне на чувалите след
изборите с протоколите, назначавана от управляващите партии, а не
директно избрана от хората ЦИК, няма как да се спечели. Именно за това
говоря, когато изтъквам предимствата на пряката демокрация. Казвайки
всичко това, съм наясно, че един самостоятелен играч няма никакъв
шанс.
Хората не са глупави, те разбират кое е най-добре за тях. Рано или
късно светът върви към базовия постулат, към основополагащата
аксиома, залегнала във всички конституции: властта произлиза и се
упражнява в интерес на Суверена. Суверенът са хората, целокупното
гражданство. В миналото Суверен е бил абсолютният монарх,
притежаващ еднолично властта. В момента решенията се вземат от
скритата олигархия (криптоолигархията), сиреч от група хора с огромни
финансови, политически и медийни възможности. При това положение
нищо друго освен пряката демокрация (дигитална, трябва да се
подчертае) не ни дава инструментариум за борба с тези задкулисия.
Обществата се сдобиват с механизъм, с чиято помощ хората контролират
своите избраници.
При едно евентуално мое влизане в ЕП най-важните неща, които
бих могъл да направя, са да дам разгласа на моето виждане за бъдещо
устройство на ЕС. В европейския парламент по принцип може да се
участва в две комисии: аз бих си избрал конституционната и
икономическата. За мен е изключително важно да има българин с такива
виждания и знания в конституционната комисия, защото това е
основният закон, по който Европа ще се трансформира в следващите пет
години. Ако оставим на евроскептиците да го правят, ако т.нар.
проевропейци не съумеят да ги контрират добре, ще влезем в един
много дълъг период, не от 5 години, а вероятно 15-20, в който ще кипи
тежка борба против разпада на ЕС. Тоест пак повтарям, изключително
важно е в ЕП да влязат хора с ясна визия за бъдещето на Европа, които
освен всичко друго ще могат и да я изразят на точен и разбираем език.
Нека хората да гласуват, да не се обезверяват. Обезверяването е

най-лесният начин за убиването на душата. Тоест с усмивка да се гласува
за това, което всеки един усеща, че е правилно.

Петър Клисаров: Пряката демокрация ще спаси българската държавност

Петър Клисаров: Пряката демокрация ще спаси българската държавност

Пряката демокрация е единственият начин да се спаси демокрацията, която през последните години се намира в дълбока криза и получава удари от различни страни. Налице е тенденцията да се възприемат недемократични практики или да се вземат напълно безпринципни решения, стига да се прецени, че те са от полза в момента. Последното в това отношение беше решението да се признае председателя на венецуелския парламент Гуайдо за президент, без той да е минавал през никакви процедури и избори за това. Просто от геополитическа гледна точка въпросният Гуайдо е изгоден за нас. Ако беше обратното и някой друг го бе обявил за законен президент, същите хора, които подкрепят сега Гуайдо, щяха – и то с право – да негодуват срещу недемократичните практики. Наличието на „дълбока държава“ (DeepState)– евфемистично название на задкулисната власт – навлезе в ежедневна употреба и никой не обвинява използващите това понятие в привързаност към теориите на конспирацията.

Кризата на представителната демокрация

Един от основните проблеми, с който се сблъсква съвременният свят, е кризата на представителната демокрация. Представителната демокрация се заражда с разпространението на идеите от дейците на западноевропейското Просвещение и намира първоначална реализация в Конституцията на САЩ, създадена през 1787 и ратифицирана през 1788 г., и в институциите, създадени от Великата френска революция (1789 г.) и усъвършенствани впоследствие. Творците на тези велики събития обаче никога и по никакъв повод не говорят за демокрация. Те говорят за власт на представителите, подразбирайки, че тези представители ще бъдат представители на елитите, но арбитър в избирането им ще бъде гражданството. Така се създават всички предпоставки за съществуването априори на скрита, задкулисна власт, която излъчва кандидат-представителите, а гражданството просто отдава предпочитанията си за един или друг измежду тях. Тази терминология се заменя с понятието „демокрация“ с леката ръка на френския мислител Алексис дьо Токвил, който написва книга, превърнала се в бестселър, озаглавена „Демокрацията в Америка“. В нея той описва новопоявилата се управленска система в САЩ и я сравнява с тази в Древна Атина.

Днес обаче този модел е изчерпал своя капацитет и виждаме неспособността на всички елити да се справят с това предизвикателство. Световните кризи са циклични и вървят една след друга. Международните отношения стават все по-агресивни. Наблюдаваме една тенденция към нова Студена война с превъоръжаването на Америка, Китай и Русия. В основата на всичко това стои неспособността на системата да отговори на съвременните изисквания.

Това, което ни се представя за демокрация, не е чиста демокрация. В света не съществува чиста демокрация. Дори, когато тя се е зародила в Древна Атина, само около една шеста от хората са имали право да гласуват.

В момента имаме подмяна с една фасадна демокрация. Предлагат ни се хора, които са различни в спектъра ляво и дясно, но в крайна сметка служат на едни и същи интереси. Избирателят е лишен от правото да избира. И най-вече – да бъде избиран. На него му се предоставя нещо, на което чрез демократичните процедури той трябва да придаде легитимност. Той узаконява кандидатите, подбрани от задкулисието, за което никой не знае какви цели има, дали е национално, компрадорско и защитава ли изобщо интересите на избирателите или нечии чужди интереси.

Има още един проблем. С това узаконяване гражданите усещат, че избират някакви хора, но нямат контрол над тях. По тази причина трябва да се намери механизъм и нова политическа система, която да даде контрол над избраниците.

Пряката демокрация – отговор на съвременната криза на управлението

Напоследък се чуват много гласове, питащи се дали демокрацията е вярната система за управление. В САЩ за едно десетилетие броят на убедените в универсалността на демокрацията е спаднал с ок. 10%. Непрекъснато се въвеждат нови понятия, като меритокрация, власт на елитите и т.н. При провеждането на референдуми, чиито резултати противоречат на интересите на елитите, се надига голямо недоволство в „неподготвеността на обикновения човек“ и се чуват многобройни гласове ако не за отмяна, то поне за драстично намаляване сферата на действие на референдумите.

А какво трябва да се направи? Отговорът е прост – повече демокрация. Което означава само едно: пряка демокрация, но не във варианта й от античния свят, и не в това, което повечето хора разбират като система от референдуми, защото това е тромава, много скъпа и неефективна система. Става дума за нещо ново и съвсем различно. Същината на пряката демокрация е начин да се избират всички власти и веднъж избрани, да има механизъм за ефективен контрол върху техните решения и действия.

Когато говорим за демокрация, има няколко правила, които трябва желязно да се спазват:

1. Никое лице или група от хора не бива да упражняват повече от една от властите.

2. Нито една власт не бива да разполага с повече правомощия от другите две власти, т.е. те трябва да са равностойни и равнопоставени.

3. Никоя власт да не се предоставя пожизнено или за продължителен период от време, т.е. необходима е строга и ограничена по брой мандатност.

4. Отговорността да се носи поименно, а не групово, защото групова отговорност пред закона не бива да съществува.

5. Нито една от властите да не участва в съставянето на другите две власти.

6. Нито една власт да не се упражнява без контрол от този, който я излъчва, а именно от Суверена.

Още при пръв поглед се вижда, че първите 4 правила се изпълняват и при сегашната система, но последните две са неизпълними при представителната демокрация. Просто при нея не може да има механизъм, който да позволи реализацията на тези правила.

Пряката демокрация и гражданският контрол

При сегашния вариант на демокрацията има проблем с осъществяването на предизборните обещания, сиреч с изпълнение волята на избирателя. Политиката е обещание. Какво ще правя, когато бъде избран? Когато избереш някого за определени неща, ти все пак знаеш за какво си го избрал. Може да не си съгласен с всичко, което той е обещал, но преценяваш, че като съвкупност политиката, който този представител възнамерява да следва, отговаря на твоите убеждения.

Но мандатите са дълги – 4-5 години. През това време се появяват проблеми, които той няма как да е предвидил. Тогава управляващите решават нововъзникналите проблеми по начин, който е изгоден за тях, но не е изгоден за гражданите. Гражданите обаче нямат механизъм, по който да вземат участие при вземането на необходимите решения.

Пряката демокрация има този механизъм и може да контролира изпълнението на обещанията. Така гражданите не само могат да държат сметка на политиците, но могат да ги отзовават и самите те да участват в политическия процес и тяхната дума да се чува.

Кратки пояснения за функционирането на пряката демокрация в български вариант

Едно от най-важните неща при пряката демокрация е, че тя позволява постигането на пълно и ефективно разделение на властите. Това, което по-горе посочихме в правилата. Всяка власт се избира отделно. Имаме избори за Народно събрание, на които се избират мажоритарно хора от регионите, при това на индивидуален, а не партиен принцип. Разбивката, която ние сме приготвили, е за 90 народни представители. България се разделя на 6 региона, по 10 народни представителя от всеки регион. София получава още десет народни представители. Българите в чужбина получават също 10 народни представители, защото са над 3 милиона. И се оформя национален многомандатен избирателен окръг, излъчващ последните десет народни представители, от който се предполага, че ще бъдат избрани хора, представляващи цвета на нацията – интелектуалци, учени, хора на изкуството, мислители. Така получаваме 90 народни представители, които са партийно необвързани и представляват единствено своите избиратели в парламента.

Паралелно с парламентарните се провеждат и избори за изпълнителна власт. На тях се явяват политическите партии с предварително подготвени програми, както и с проектокабинети от министри, на които се знае биографията и се знае какво ще правят. Коалициите са забранени. Две партии не могат да направят коалиция, защото това е предателство спрямо избирателя. Партиите се избират заради техните обещания и е пределно ясно, че при влизане в коалиция неминуемо част от обещанията към избирателите ще бъдат пренебрегнати. Във варианта на пряката демокрация дори да имаш с един глас повече от другата партия, ти ставаш управляваща партия.

За да може изпълнителната власт да изпълнява своята програма, тя трябва да прокарва закони. Тези закони се внасят в парламента и се дебатират с опозицията пред народните представители. По този начин народните представители са арбитърът между интересите на управляващи и опозиция, преценявайки всеки текст от законите единствено от гледна точка интересите на обществото. Всичко това става под прякото наблюдение на медиите и възвръщането на ролята им на медиатор в обществото. При положение, че дебатите доведат до ситуация, в която имаме нередности, манипулиране или влияние на скрити интереси, медиите веднага оповестяват обществото за това. Така гражданите, които имат вече механизма да отзовават народните представители, които не защитават техния интерес, могат да реагират и да поправят нередностите.

Пряката демокрация трябва да бъде доразработена много по-подробно. Сега е важно да започне да се говори за нея и гражданите да разберат как работи. /БГНЕС