ИЗБОРИТЕ – ПОСТ-ИСТИНА В УСЛОВИЯТА НА ПОСТ-ДЕМОКРАЦИЯ

Не мога да се отърся от усещането, че пребивавам в някакъв все по-омагьосан свят, в някакъв модерен ориенталски вариант на „Алиса в страната на чудесата“. Животът като че ли си тече нормално, в отдавна прокараните си коловози, и изведнъж се сблъскваш с някакъв абсурд, на който или не можеш да дадеш обяснение, или оставаш потресен от безсмислието и вредността му, които хората пренебрегват с потресаваща лекота.

Например с твърденията на досегашната кметица на София за своята народополезна дейност. А всъщност, като погледнеш, нито един от наболелите проблеми на София не беше решен през повече от десетгодишното й кметуване: нито детските градини и ясли, нито автомобилният трафик, нито паркирането в града, нито обликът на сградния фонд, нито презастрояването, нито хармоничната градска среда, нито културното наследство, нито перспективите на развитие за града. Вместо това имаше ремонти, струващи на линеен километър повече от километър нова магистрала, удивително некадърни архитектурни решения, продължаващо унищожаване на уникалното историческо наследство в центъра на столицата, коли по тротоарите и майки с колички по пътното платно, джвакащи настилки, наводняване при малко по-силен дъжд, и т.н., и т.н. Какво би трябвало да е нормалната реакция на столичани? Не би ли трябвало да си потърсят нов човек за поста на градоначалник, от друга партия? Слава Богу, партии много. Но не би! Пишман кметицата отново води преди балотажа. Фандъкова в страната на чудесата!

Заслушваш се в дебатите по медиите и се чудиш за България ли става дума, или за някоя Аркадия. Изброяват се колосални постижения, обещават се нови градове на хълма… Идилична картина. Говори се за местни избори, а думица не се казва за обезлюдяването на цели региони, оживени и проспериращи допреди някое друго десетилетие. За изчезващите десетки, стотици села, в които вече не живее нито един човек. За десетките, стотиците села, в които живеят по 2-3-ма души и които в следващите години ще последват съдбата на първите. Наистина в тези села няма избори. Няма село, няма проблем – да перифразираме прочутата сентенция на един мустакат исторически субект. Защо да си разваляме рахата?

 

Понякога си мисля, че България е опитно поле за бъдещите модели на социално устройство, които „властелините на света“ от Deep State ни готвят. Ние сме образец за пост-индустриално общество. Не че нямаме индустрия, но тя е забележима само през някакво увеличително стъкло. Селско стопанство? Ама моля ви се, селското стопанство навсякъде в развития свят дава мизерна част от БВП. Няма значение, че България може да изхранва ок. 50 млн. души, а внася ок. 80% от храните, които потребява. Земеделие в страната на чудесата. Абсурдно ли е? Да, ама такова ни е времето. Пост-индустриално. А я вижте как процъфтяват услугите! Пълно е с брокерчета, агентчета, джобърчета, мърчъндайзерчета, пиарчета, социал-антропологчета и политологчета. Те и такива като тях ни оформят вече голямата част от БВП. За да не бъдем такива бедни и задръстени.

 

Наред с пост-индустриалното общество ние сме навлезли и храбро цапуркаме из обществото на пост-истината. Количеството на лъжи, измислици, изкривени до неузнаваемост факти, клевети и мистификации далеч надхвърля количеството на истините, които бълват електронните ни медии. А най-често срещаната и най-ефективната манипулация е изборът на новините и тяхната подредба, казаното и премълчаното. А какви са ни новините? Ето какви:

ЕС даде отсрочка за Брекзит. – Мадона си направи липосукция. – Баба наби внуче пред детска градина. – Внуче наби баба пред погледа на 5 комшийки. – При демонстрации в Ирак са загинали 100 души. – Борислав Михайлов с нова перука. – Тръмп показа кучето, което е преследвало лидера на ИДИЛ ал-Багдади. – Фандъкова: „Ще направя София кукличка“. – Путин: „Русия не се е отказала да направи България Задунайска губерния“. – Меркел подкрепя Зеленски. – Две иглолистни дръвчета засадиха деца от видинската детска градина “Синчец” в двора ѝ. И т.н. И т.н.

Служа си с известна хипербола, за да подчертая същината. Това представлява информацията, която залива драгите зрители на телевизии и слушатели на радиостанции всеки Божи ден. Е, как да реагира обикновеният човек, блъскал от сутрин до вечер и полегнал пред телевизора с ракийка и салатка? Това е тя, пост-истината. За опустошителния й ефект се бяха загрижили дори Билдербергите, които бяха включили този проблем в дневния ред на миналогодишната си среща. Какво са решили, не знаем. Но този проблем, породен от „властелините на света“, неизбежно се обръща като бумеранг и срещу тях. Защото всяко оръжие може да бъде използвано и срещу създателя си.

Като се има предвид, че отдавна се говори за пост-изкуство, пост-история (един американец с японско потекло дори беше обявил края на историята), пост-идентичност, пост-хуманизъм, би трябвало да ни е ясно, че живеем в преходна епоха, която е след всичко онова, с което хората са живели, откакто свят светува, но навлизаме в нещо, което още не е назовано и не е ясно какво е. Епоха, в която няма определеност, всичко е релативизирано, дори такива неща като биологичния пол. В тази бъркотия, в която люшкащият се наш съвременник, останал без устои и твърди ценности, блуждае, не е трудно да бъде насочван и пренасочван. Нужно е само медиите да бъдат овладени. Тогава идва възможността за неусетното налагане на определени възгледи и нагласи чрез сублиминалното (подграничното) завоалирано ежедневно повтаряне на определени образи и послания, пускането на масите потребители по улея на модите и втълпяването на политически, културни, естетически и всякакви други внушения. Тези техники са невероятно усъвършенствани през последните десетилетия. Хората промениха представите за собствената си сексуалност и национална принадлежност, та камо ли няма да променят тези за политическите партии.

 

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората, а следователно – и върху изборния процес.

Цялата тази атмосфера, която медиите създават, е другата форма на фалшифициране на изборите. Образно казано, със своята дейност те като че ли подменят бюлетините в тъмната стаичка, като че ли държат ръката на гласуващия да посегне не към една, а към друга бюлетина. Не е случайно, че управляващите ни задкулисни клики държат толкова силно да владеят медиите. И да насочват чрез тях общественото мнение в изгодна за тях посока.

Това, което медиите вършат, опровергава тезата, че живеем в страна с демократично управление. Защото основният стълб на демокрацията се нарича „равно избирателно право“, при което всеки може да избира и да бъде избиран. Нима е равно избирателното право, когато, отвориш ли която и да е медия, от нея потича или Йорданка Фандъкова, или Мая Манолова, или и двете? Нима е равно избирателното право, когато най-гледаните публицистични предавания в националната телевизия са само за богоизбрани и там не можеш посмъртно да се покажеш: такова предаване е „Панорама“, такова стана и „Референдум“. А предаването „Дебати“, единствено достъпно за простосмъртни като нас, бе преместено от праймтайма в 19 часа в най-мъртвото време – 16:30 часа, когато всички си тръгват от работа.

Ако демокрацията е царство на словото, то фалшифицираното слово фалшифицира изборите. Следователно това, което имаме днес, не е демокрация, а пост-демокрация. Това последният, загниващ етап в развитието на представителната демокрация. Единственият път за излизане от това положение е да се внедри повече демокрация. А за да се внедри повече демокрация, е необходимо да се върви към пряка демокрация – нещо, за което ние говорим вече няколко години. Ние сме готови с теорията на пряката демокрация, както и с необходимата промяна в медийната среда, която ще бъде призвана да се справи с пост-истината.

 

А какво може да се направи сега? Какъв е резервът за справяне с партиите на статуквото, водещи корупционна, компрадорска, некадърна и безперспективна политика? Ние смятаме, че такъв резерв има, и той е в две насоки: малките партии в политическия спектър и негласувалите граждани.

Всъщност отдавна властимащите ни управляват, печелейки изборите с вот, включващ между 20 и 30% от общия брой на гласоподавателите. Нека да сме наясно: това е съвсем в правилата на представителната демокрация и управлението в такива случаи е напълно легитимно. Акцентът ми е изцяло върху факта, че дори да се вземат предвид многото мъртви души в избирателните списъци, на практика повече от 50% от хората не гласуват. По едни или други причини. Голяма част от тях го правят от пълна инертност и обществена апатия. Но навярно също толкова голяма част го правят поради това, че в съществуващите партии не виждат своя избор. Немалка част пък от гласовете, дадени за малките партии, се разпиляват.

Ето защо ние обмисляме да се обърнем с предложение към малките партии в България да намерим начин за окрупняване на силите, които сега са тотално разпокъсани. За нещо подобно в по-голям мащаб са ратували видни политически дейци през 20-те и 30-те години на ХХ в., предлагайки създаването на Балкански съюз между България, Гърция, Румъния, Сърбия и дори Унгария. Доводите им са били, че в предстоящата война, духът на която се е носел из въздуха, само държавно образувание с население не по-малко от 50-тина милиона, ще може да се противопостави на Великите сили и да отстои свободата си. И, както се вижда, са били прави. Разпокъсаните Балкани всъщност понесоха най-тежките последствия от войната – те бяха безскрупулно поделени между Великите сили, на практика изгубиха суверенитета си, бяха поставени във васално положение и си останаха апендиксът на Европа.

Как ще направим това, ще стане ясно, след като организираме поредица от срещи. Надяваме се, че лидерите на малките партии ще бъдат на висотата на своите отговорности пред обществото. Защото политическият Рубикон трябва да бъде преминат: длъжни сме да защитим демокрацията срещу пост-демокрацията и пост-истината.

 

 

МЕДИИТЕ И ДЕМОКРАЦИЯТА

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората.

 

Субективните, пристрастни и целенасочено обработващи публиката медии са истински бич за демокрацията. Медиите, които ежедневно, ежечасно навират в очите ни едни и същи политици, по повод и без повод, едва ли се различават от психотропните вещества. Всъщност какво означава „психотропен“? „Този, който обръща психиката“. Това означава тази дума. Нима не ни насочват нашите медии погледа и вниманието само в една посока – посоката на властимащите и на техните сателити от т.нар. опозиция? Нима не виждаме, че през целия период между изборите управляващите и „официалната опозиция“ не слизат от ефира на телевизиите и радиостанциите, от страниците на вестниците. Виждаме го. До такава степен, че ни се набива дълбоко в съзнанието.

 

А не виждаме ли, че дори в краткия период на предизборната кампания (всичко на всичко един месец) ефирът отново е запълнен с физиономиите на същите хора? На властимащи, официална опозиция и стари муцуни, на които всички им знаят и кътните зъби, и любовниците, и далаверите, и интелектуалната немощ. А всички онези, които имат някакви идеи, които смятат, че могат да предложат алтернативи, които са свежите, нови лица, са натикани като сардели в някакви формàти, в които трябва за 3-4 минути да изложат цяла концепция за управление. Да не говорим, че авторите на предаванията не си правят труда дори да ги организират тематично, а сега, в настоящата кампания, имаше случаи, в които дебатираха едновременно за различни населени места, често забравяха, че става дума за местни избори, и говореха за национални задачи, и т.н, и т.н.

 

Цялата тази атмосфера, която медиите създават, е другата форма на фалшифициране на изборите. Образно казано, със своята дейност те като че ли подменят бюлетините в тъмната стаичка, като че ли държат ръката на гласуващия да посегне не към една, а към друга бюлетина. Не е случайно, че управляващите ни задкулисни клики държат толкова силно да владеят медиите. И да насочват чрез тях общественото мнение в изгодна за тях посока. А като дългосрочна цел – да принизяват вкусовете, да опростачват младите поколения, да пропагандират пошлост, простащина, безнравственост и извратеност. Такава маса, пребиваваща на най-ниското културно стъпало, с елементарна и неустойчива ценностна система, е субстрат, крайно удобен за манипулиране. И „господарите на деня” имат своите безспорни успехи в тази насока. Неслучайно в международните класации по свобода и обективност на медиите тази година организацията “Репортери без граници” ни отреди 109-то място от 180 класирани държави.

 

Това, което медиите вършат, опровергава тезата, че живеем в страна с демократично управление. Защото основният стълб на демокрацията се нарича „равно избирателно право“, при което всеки може да избира и да бъде избиран. Нима е равно избирателното право, когато, отвориш ли която и да е медия, от нея потича или Йорданка Фандъкова, или Мая Манолова, или и двете. Че дори в праймтайма на една от трите най-големи телевизии и на двете бяха посветени дълги хвалебствени предавания, в които те трябваше да се представят като обикновени простосмъртни, да разкажат какви са семействата им, как са децата и внучетата, доколко умеят или не умеят да готвят, как се справят с ежедневието, и т.н., и т.н. Надявам се, че поне телевизията е спечелила много пари…

От което следва, че системата за държавно управление, която господства в България, би трябвало да се нарича не демокрация, а криптоолигархия с елементи на демокрация.

 

Може ли това положение да се поправи? Разбира се, че може. Поне медийната вакханалия може да спре, като националните телевизия и радио отделят на парламентарно представените партии само по едно предаване за дебати за целия предизборен период непосредствено преди изборите, и толкова. Цялото останало време, предназначено за изборите, да бъде дадено на новите кандидати, за да могат те да изложат своите виждания, и публиката да се запознае с тях.

И месец преди изборите да бъде забранено публикуването на каквито и да било социологически проучвания, тъй като тяхното предназначение е единствено да манипулира вота. Защото хората не искат да губят своите гласове и когато видят, че техният избраник ще получи примерно 1.5%, те решават да гласуват за някой друг. Така цялата картина се променя значително.

 

Но какво говоря? Нима котериите и кликите, наричащи се „политическа класа“, ще бъдат съгласни това така удобно за тях статукво да се промени? Разбира се, че не.

Но нали затова сме граждани, които според Конституцията сме основният източник на властта. От кого, ако не от всички нас, зависи да наложим нови стандарти на демокрация?

 

НЕ МЕГАПОЛИСИ, А КРАСИВИ И ХАРМОНИЧНИ ГРАДОВЕ

Само след две седмици ще се състоят редовните местни избори в България. Отново сме удавени в потоци словесна плява, които нямат никакво отношение към това, което ще бъде направено, а целят единствено да представят един или друг кандидат в онази светлина, която самият той или неговите съветници намират за благоприятна. Затова и се сипят обвинения срещу досегашните управници (не че повечето от тях не са си го заслужили) и се разказват фантасмагории за това, какво би могло да бъде направено.

На публиката й е пределно ясно, че всичко ще си продължи по старому, и затова отдавна е решила за кого да гласува: я за хубавия перчем, я за елейната реч, я за принадлежността към любима партия, я за нещо друго.

На мен пък ми се иска да посоча един-два най-важни проблеми, които съсипват българската провинция и чрез това насочват огромни човешки маси към столицата, предопределяйки пътищата за нейното развитие. Местните избори са точното време, когато би трябвало да се синтезират и оповестят неблагоприятните тенденции, за да предизвикат дебати и кандидатите за местната власт да заявят как смятат да се справят с тези предизвикателства. Но засега нищо подобно не се наблюдава.

 

И тъй, какво става в провинцията?

Тя чисто и просто се обезлюдява. И обезлюдяването върви със страшна сила. Всяка година от картата на България изчезват десетки села, защото в тях вече не живее нито един човек. Огромната част от селата са оставени на доизживяване и са населени с възрастни хора, които не желаят или нямат възможност да се преселят другаде. В процес на залиняване и изчезване са и малките градчета. Цялото население се събира в няколко големи града, които набъбват безконтролно и се задъхват в проблемите на инфраструктурата, уличните артерии, жилищното и индустриалното строителство, екологията. На ръба са социалните системи като здравеопазване, образование, пенсионна система, помощ за хора с увреждания, и т.н. Често дори големите градове не могат да се справят с тях и предизвикват вторичен отток към София. Достатъчно е човек да влезе сутрин в някоя от големите болници, в които чакат стотици хора от провинцията, за да получат адекватна медицинска помощ. Същото е с потока коли от близката провинция, нахлуващи всяка сутрин в София, за да докарат гастарбайтерите, които привечер ще си тръгнат в обратната посока.

 

 

Какви са причините за това?

Преди всичко, разбира се, това е развитието на производителните сили, които направиха така, че едно землище да може да се обработва от десетина вместо от няколкостотин или дори хиляди души. Това е световен проблем и неслучайно, ако в средата на миналия век със земеделие са се занимавали ок. 50% от хората в трудоспособна възраст, отдавна този процент е 2-3%.

На второ място, това е сривът на местната промишленост след промените. Тази промишленост се оказа безперспективна в новите икономически условия и принуди десетки хиляди хора да напуснат домовете си в търсене на препитание.

На трето място, безумният начин, по който земята бе преразпределена и вместо крупните кооперативни дружества на акционерен принцип, както това бе направено в бивша Чехословакия, предишните ТКЗС-та бяха разграбени, а земята разпарчетосана, след което изкупена на безценица от хората с пари и положение, за да се владее сега една огромна част от нея от шепа латифундисти. Техните интереси налагат изцяло машинното обработване на земята и засяването само на култури, подлежащи на такава обработка. По този начин се сеят само технически култури като царевица, рапица, слънчоглед, житни култури, а към отглеждането на лозя, плодове и зеленчуци (които изискват и много повече работна ръка) на практика няма нито интерес, нито условия.

На четвърто място, това е принципът, по който се разпределят европейските земеделски субсидии, които стимулират съществуващия модел, а не интензивното земеделие.

На пето място, пълното отдръпване на държавата, която нехае за ставащото и с нищо не стимулира промяната на модела, а също и изграждането на преработваща промишленост, която да увеличи приходите и създаде работни места в регионите.

На шесто място, това е върлуващата циганска престъпност, която е до голяма степен и социална, защото тези хора на практика нямат никакво друго препитание освен кражбите. Това накара десетки хиляди дребни производители да изоставят нивите и лозята си и да се преместят на друга работа в градовете.

На седмо място, цялата търговия на едро със земеделски продукти бе овладяна от мафиотски структури или от лица, намиращи се в сивия сектор, и това също доведе до масовото разоряване на дребните производители, а в резултат от това – и до преместването им в градовете.

В крайна сметка – по признанието на редица висши чиновници от министерството на земеделието – България от две десетилетия купува повече от 80% от храните си на международния пазар, което е истинско престъпление срещу традициите, възможностите и природните дадености, с които нашата земя разполага.

 

Но да се върна към началото на статията: безконтролното нарастване на градовете и обезлюдяването на провинцията. Някой може да каже, че това е световна тенденция. Да, така е. Някъде (например в Китай) това се прави съвсем съзнателно, защото жизненото равнище на селяните в Китай е плачевно. А създавайки хиперполиси (предвижда се подобен полис между Пекин и Шанхай със 130-милионно население), се създават и множество нови потребности, които на село не съществуват: транспорт, огромна инфраструктура, магазинна мрежа, многобройна полиция, аварийни служби, куриерски служби, и т.н., и т.н. Всички те изискват несравнимо повече работна ръка и това за Китай е благоприятно, защото увеличава вътрешното търсене и намалява натиска за реализация на БВП чрез международната търговия.

Но съществуват и много държави, които се стремят да запазят човешкото покритие на своята територия. Такава държава е например Франция. И навярно мнозина ще се учудят, че Париж наброява само 2.1 милиона души, направо паланка в сравнение с десетки световни градове. Разбира се, той има много предградия, но не се превръща в стандартното море от сгради като повечето мега и хиперполиси, а ги развива като островчета сред зеленина, природа и обстановка, в която човекът се чувства уютно, а не като прашинка на вятъра.

На България й предстои да обсъди задълбочено този въпрос и приеме ключови решения, защото от това ще зависи дали ще се развива като нормална държава, или ще изпада във все по-голяма зависимост по такъв стратегически въпрос, какъвто е изхранването на собственото население.

 

Много ми е интересно дали бъдещият кмет на София ще осъзнае тези проблеми, които са същевременно и възможности, и ще сезира държавата да направи необходимото за създаването на поминък и модерна инфраструктура, които биха позволили на хората да живеят в провинцията със стандарт, не по-лош от този в града, а столицата и големите градове –да планират своето развитие не като разширение и набъбване, а като усъвършенстване и естетизация.

 

За мен, като кандидат за кмет на София, това е най-добрият начин на развитие.

И ако сегашните местни и централни власти не тръгнат да го правят, ще започнем да го правим ние, хората от партия „Пряка демокрация“.

Радио „София“ „Децентрализирано управление на столицата и политиките за районите на София” – водещ Златина Йовкова.

Много ми е странно, че терминът „децентрализация“ почти винаги се употребява в много положително отношение. А всъщност той е амбивалентен – важи и в едната, и в другата посока. В едни случаи децентрализацията е положително явление, в други случаи – отрицателно.

За да има полза от децентрализацията, всички новообразувани субекти трябва да имат достатъчен капацитет да се справят сами с управлението и – особено подчертавам – финансирането. Няма ли ги тези две непременни условия, нямат ли раздробените администрации ресурс, по-добре е да се отиде към централизация.

И нека да не забравяме, че при децентрализацията административният апарат, т.е. чиновничеството задължително нараства. Закономерност!

Отнасяйки този ред на мисли към София, смятам, че – точно обратното – София трябва да бъде централизирана. На нея не й трябват 24 районни кметства, във всяко от които работят поне 50-60 души (т.е. общо 1200 – 1400 души), а максимум 5 кметства – едно централно и 4 по четирите посоки на света, като общият брой чиновници едва ли трябва да надхвърля 500.

Със сигурност окрупнените кметства ще имат много по-голям финансов капацитет да управляват големи проекти, каквито ние от партия Пряка демокрация предлагаме:

90% от административните услуги – по интернет,

нови детски градини и училища,

детски зони, и т.н.

свръхмодерни болници и поликлиники,

транспортни артерии и оптимизирано движение по тях,

мрежа от многоетажни паркинги,

мрежа за захранване на електромобили,

 

Така че ние сме за една умерена, много обмислена, рационална и ефективна централизация. За да подкрепите нашите идеи можете да гласувате с бюлетина номер 11.