СВЕТЪТ В ПЛЕН НА КОРОНАВИРУСА

През последния месец епидемията от коронавирус избухна в планетарен мащаб и породи колосална криза – здравна, икономическа, финансова, психологическа. Санитарната криза очевидно даде мощен импулс на борсовата и икономическа криза, която отдавна се очакваше. Психологическата криза от своя страна доведе до практическото спиране на редица големи световни икономики, което ще доведе до рецесия с потенциала да надмине Великата депресия от края на 20-те години на ХХ в.

 

Какво представляват вирусите?

Важно е да посочим основните им характеристики, за да преценим правилни ли са реакциите на правителствата и адекватни ли са предприетите от тях мерки за справянето с инфекцията.

Вирусите са микроскопични болестотворни частици (патогени), които инфектират клетките на живите организми. Те са способни да поразят всички видове организми – от растенията и животните до бактериите (в такъв случай те се наричат бактериофаги). Най-важната отличителна способност на вирусите е, че могат да се възпроизвеждат единствено като подчиняват и контролират други клетки, понеже самите те не притежават собствен клетъчен апарат за самовъзпроизвеждане. Обикновено вирусите носят малко количество нуклеинова киселина (или ДНК, или РНК, но не и двете заедно). В зависимост от нуклеиновата киселина вирусът се подразделя най-общо на РНК-вируси и ДНК-вируси.  Самата нуклеинова киселина е защитена от обвивка, съдържаща белтъци, липиди, въглехидрати или комбинация от тях. В качеството си на вътреклетъчни паразити те използват синтезиращите системи и енергията на клетката при своето размножаване. Вирусната нуклеинова киселина носи информация, която препрограмира клетката гостоприемник да синтезира вирусноспецифични макромолекули.

При животните вирусните инфекции предизвикват реакция на имунната система (имунитет), която най-често води до унищожаване на патогенния вирус. Имунната реакция може да бъде предизвикана и от ваксини, които дават активен придобит имунитет срещу специфична вирусна инфекция. Въпреки това някои вируси, включително вирусът на имунодефицит на човека и причинителите на вирусен хепатит, успяват да избегнат имунната реакция, причинявайки хронично заболяване. Антибиотиците не действат срещу вируси, но са разработени няколко антивирусни лекарства. Проблемът обаче е в това, че лекарствата трябва да се справят едновременно с няколко често пъти противоречиви задачи: 1. Да проникнат в клетките, и то само в заразените; 2. Да унищожат вредната нуклеинова киселина на вирусите; 3. Да не навредят на клетките. Поради това – доколкото ги има – те обикновено са с тежки странични ефекти и се употребяват само в краен случай.

И още нещо от изключително значение за разбирането на вирусите и взаимодействието им с живите организми в природата: всички новопоявили се вируси имат свойството бързо да мутират, а с мутирането си – да отслабват.

Както бе казано някъде, вирусите съществуват от стотици милиони години и ние сме гости в техния свят. На практика никой не може да мине между капките и да не бъде засегнат от новоеволюиралите вируси, но изключително много зависи на кой етап от мутацията на вирусите ще стане това. Така постепенно всички хора по естествен път придобиват нещо като имунизация, възприемайки някакви количества от отслабналия вирус.

Затова сме забравили за “испанката” и вече започнахме да забравяме за птичия грип, за свинския грип и т.н. Просто на практика огромната част от населението по света е придобило естествен имунитет към тези вируси. Същото, казват, ще стане и с коронавируса.

 

Как се лекува вирусната инфекция?

От всичко казано следва, че лечението при вирусна инфекция представлява подпомагане на организма да се справи сам с нея: понижаване на температурата, активиране на имунната система, общо подсилване на организма… Всъщност засега така се постъпва и с коронавируса, тъй като за него нито има ваксини, нито лекарства.

Ала от гореказаното следва, че би било невероятна глупост, а на практика – престъпление, ако в момента, в който вирусът е в най-голямата си сила, бъде допуснато масово заразяване, защото то ще доведе до масова смъртност. Такава идея се бе зародила в главата на английския премиер Борис Джонсън, но след получаване на правилните съвети той скоропостижно се отказа от нея. И постъпи правилно, защото на този етап единствено правилното поведение е да се печели време, да се създадат условия за максимално възпрепятстване на взаимното заразяване и да се изчака, докато епидемията премине.

Дотогава да се работи активно за създаване на ваксина срещу конкретния вирус, а и човечеството да придобие масово естествен имунитет.

 

Два типа реакция на държавите

Какво правят различните държави, сблъскващи се с новата пандемия? В най-общи линии можем да отличим два типа реакции:

  1. Азиатско-австралийска (Южна Корея, Тайван, Хонконг, Сингапур, Австралия и др.), която се състои в това да се правят масови тестове, като се проверяват всички лица със симптоми, наподобяващи тези при коронавируса, и дори по улиците и пътищата се извеждат мобилни групи, мерещи дистанционно температурата на минаващите и спиращи всички, при които има дори малко отклонения от нормата. Естествено, всички заразени се отделят в специално подготвени отделения на болниците, а всички контактни се подлагат на свирепа карантина. Затварят се границите за пътувания на хора към и от страни с висок процент заболеваемост. Налага се строг контрол върху медиите и виртуалното пространство за избягване на неверни информации и паникьорски настроения. Същевременно е налице достъпна и точна информация от властите. При този модел животът продължава, не се затварят нито хотели, барове и ресторанти, нито производства, нито учебни заведения, хората могат да се придвижват свободно и икономическият живот продължава пълноценно.
  2. Европейско-северноамериканска (почти целият ЕС, САЩ, Канада), при която на практика се прекратява всякакво общуване между хората, налагат се забрани дори за излизане от къщи без друга цел освен закупуване на продукти и лекарства, наблюдава се масово спиране на всевъзможни производства и замиране на стопанската дейност, налагат се свирепи наказания и в много страни изрично или на практика е въведено военно положение. По улиците на някои страни се движат БТР-и и военни камиони, приети са извънредни законодателства, позволяващи на армиите да участват в карантинните мерки. Населените места са почти напълно опустели, наблюдаваме сюрреалистични гледки, като например празния площад „Навона“ или площадчето с фонтана „Треви“ в Рим, които навярно в историята никога не са изглеждали така, или пък кристално чистите води на каналите във Венеция, из които плуват делфини – животни, непонасящи мръсната вода. Спрян е всякакъв авиационен трафик – и вътрешен, и международен, плътно затворени за всякакво движение на хора са националните граници, позволява се, и то не навсякъде, единствено движение на товарни камиони. Разбира се, това не се отнася за абсолютно всички споменати държави. Нещата не стоят така например в Швеция, Шотландия или Финландия, а Германия се приближава по-скоро към азиатския модел.

 

Икономически аспекти

Рестриктивните мерки може да помогнат за справянето с пандемията, но се отразяват пагубно върху икономиката. Ако сегашният маразъм продължи повече от месец, човечеството може да се изправи не пред рецесия, а пред депресия с мащабите на тази от 1929 г. И тази депресия ще бъде не стихийна, а ръкотворна.

Способен ли е Глобалният Запад да ограничи икономическите последици от пандемията? Първоначалният срив в туризма и разрушаването на международните вериги за доставки, преминаващи през Китай, вече се прехвърля върху всички индустрии в Европа и Северна Америка. Блокирането на Италия коства 90% от приходите от туристическа и транспортна дейност, 50% от търговията на дребно и 10% от фабричната продукция, според данни на италианския бивш главен икономист на Министерството на финансите Лоренцо Кодоньо. Европейският съюз очаква БВП на блока да се свие с около 1% през тази година, което е изключително оптимистично твърдение и не отразява една по-продължителна криза, например до септември.

Покрай възникналата паника на основните световни борси, които се сринаха между 30 и 40%, започнаха проекти за колосално наливане на новопроизведени пари в икономиките. Вчера американският конгрес одобри програмата на президента Тръмп за изразходването на 2 трилиона долара в подкрепа на американската икономика. От своя страна ФЕД (американската централна банка) е обещала още 4 трилиона финансова помощ. Германия днес обяви, че ще налее ок. 750 млрд. евро в икономиката си, Франция даде правителствени гаранции за икономически кредити в размер от 300 млрд. евро. Европейската комисия заговори също за 300 млрд. евро помощи за страните-членки на ЕС.

Цялата тази финансова вакханалия означава едно-единствено нещо: новопроизведените пари ще легнат като нов дълг в публичните финанси на споменатите държави, а и не само на тях. Предстои и така огромните дългове, надхвърлящи или гравитиращи ок. 100% от БВП на съответните страни, да се увеличат между 10 и 25%. А това от своя страна вещае само едно: следващата икономическа и финансова криза ще избухне не след 12-15, а само след 5-6 години.

Очевидно при сегашния световен финансов и икономически ред елитите не са в състояние да измислят нищо друго, освен да трупат и трупат нов дълг, отлагайки с всички сили печалния край на системата.

 

Неподготвеността на света за вирусна пандемия

Удивителна, направо неправдоподобна е безпомощността на страните от Глобалния Запад пред новата пандемия. Та нима тя е първата епидемия в историята на човечеството и по-специално – на Европа?

Като се има предвид огромната информация, натрупана през последните 70-тина години за вирусите, нима е можело да се очаква, че няма да ни сполети нова пандемия с непознат досега вирус? Особено като се имат предвид особеностите при възникването на нови вирусни епидемии и условията на модерната глобализация? Който поне малко, ама съвсем малко се е поинтересувал от характеристиките на вирусите и въздействието на епидемиите в човешката история, би трябвало да бъде съвсем наясно, че – подобно на катастрофалните земетресения – подобна епидемия заплашва човечеството във всеки един момент, но за разлика от тях е напълно възможно да бъде осъществена такава предварителна подготовка, която да помага за бързото й локализиране и за недопускане на разпространението й.

Нима имаше някаква пречка пред “най-напредничавия и културен” континент да изработи необходимите мерки, вземайки под внимание съвсем неотдавнашните епидемии от свински грип, птичи грип, SARS-1 (сегашната епидемия я наричат SARS-2)? Нима никому в ЕС не е било известно каква би трябвало да е предварителната подготовка и в материално, и в организационно, и в ресурсно, и в екипно отношение, за да бъде посрещната поредната епидемия?

Щото е ясно, че тази съвсем няма да бъде последната, още повече в условията на съвременната мобилност и човешки контакти.

За да се стигне до сегашното положение, са виновни и безхаберието, и безотговорността, и лекомислието на управляващите днес елити, но най-вече икономическият модел на максимални печалби и минимални разходи, който не допуска умъртвяването на запаси и изразходването на „излишен“ труд за подготовка в очакване на бъдещи бедствия. Това на всички се струва скъпо и излишно, без никой да е направил сметката колко ще ни струва този възглед сега.

 

Конспиративни теории за избухването на пандемията

Редица особености при възникването и разпространението на пандемията от коронавируса накараха хората да се замислят за какво става дума.

  1. Този вирус съвсем не е най-заразният, най-вирулентният (който атакува агресивно човека и предизвиква тежки заболявания) или най-смъртоносният дори в новата история на човечеството.
  2. От обикновените щамове на стандартния грип А и грип Б и съпътстващите ги усложнения за двата сезона (късна зима – ранна пролет и късна есен – ранна зима) годишно умират средно ок. 650 000 души в световен мащаб. В лоши години числата нарастват до 3-4 милиона. Никой обаче не се е сетил да бие тревога, да нарича това „пандемия“ и да съсипва икономиките на страните.
  3. Според доклад на Световната здравна организация (СЗО) през 2015 г. е имало 10,4 млн. нови случая на туберкулоза в световен мащаб, от които 5,9 милиона (56%) са регистрирани сред мъжете, 3,5 милиона (34%) сред жените и 1,0 милиона (10%) сред децата. Болните от ХИВ представляват 1,2 милиона (11%) от всички нови случаи на туберкулоза. Според СЗО през същата 2015 г. са регистрирани 1,4 милиона смъртни случаи от туберкулоза. И отново няма пандемия, няма тревога, няма заточение по къщите, няма затваряне на границите.
  4. Всеки ден по света умират ок. 250 000 души. Починалите от коронавируса в световен мащаб от самата му поява до днес, 26 март, са ок. 22 000 души.

 

И сега – да посочим основните конспиративни теории за възникването на епидемията:

  1. Проверка на годността на населението да изтърпи преминаване към диктатура с различна степен на твърдост. Тази теория се основава върху пълното ликвидиране на почти всички свободи и така важни за либералния модел ценности: свободно движение на хора, идеи, капитали и стоки както в рамките на отделните държави, така и между отделните страни. Друга ликвидирана (да се надяваме – временно) ценност е приоритетът на личната свобода и неприкосновеност, която днес е несъществуваща. Трета – минималната роля на държавата, която – според господстващите възгледи – е лош стопанин и още по-лош управник, а общественото управление трябва все повече да преминава към гражданското общество. Същото се отнася за ролята и влиянието на регионалните и местни власти, които често бяха изтъквани като алтернатива на държавата. Сега обаче всички погледи са вперени именно в държавата. Не е така! – ще кажат някои, – има разлика между нормално и извънредно положение, които мнозина сравняват със състоянието на война. Да, има разлика, но не е ли време да преразгледаме тенденцията за минимизиране на държавите, най-малкото с оглед на евентуални бъдещи подобни кризи?

 

  1. Сравнително облекчено преминаване през икономическата и финансовата криза, очаквана от няколко години. Идеята е, че върху епидемията може да се хвърли вината за краха на борсите, финансовите пазари и икономиките, за да не бъде хвърлена тя върху съществуващия финансов, икономически и политически ред, доминиран все още от либералните възгледи. Тази теория се обосновава с моменталния спад с 30-40% на световните борси, понижаването ок. 2.5 пъти на цените на горивата, страшния удар върху дребния и средния бизнес най-вече в областта на услугите (туризъм, транспорт, ресторантьорство и хотелиерство, книгоиздаване, развлекателна индустрия и др.). Още повече, че предстоят масови фалити и драстично спадане в цените на огромни активи, които биха могли да бъдат изкупени на безценица от големите акули и ловките спекуланти. Предстои да наблюдаваме и тази трагедия за хората, градили с десетилетия своите бизнеси.

 

  1. Победа на еколозите, лансирали създанието Грета Тунберг, т.е. изпълнение на мечтите на екологическата мафия за намаляване на производствата и съкращаване на човешката популация в световен мащаб. Основание за това е дейността на тези кръгове в световните елити, които през последните десетилетия насадиха идеите за реализацията на човека извън семейството, за новата роля на жените, за десетките видове полове, за джендърното възпитание на децата, за драстичното понижаване на раждаемостта, за ролята на Църквата, изобщо на смяната на традиционните ценности с пост-ценности, сред които са и пост-индустриалното общество, пост-истината, пост-човека, пост-културата, и т.н.

 

Но аз, макар и да посочвам тези конспиративни теории, ще си позволя все пак да обърна вниманието на читателите върху една статия в престижното научно списание „Нейчър“ (Nature)от 9 ноември 2015 г., в която се говори за появата на нов щам коронавирус сред определени видове прилепи в Китай, който има потенциала да се прехвърли и върху човека[1]. С което и да се разгранича от подобни теории. Не че в тях няма аспекти, които отразяват същинската действителност. Но едва ли са релевантни в сегашната обстановка.

 

И последно: къде е ЕС? Няма го, изчезна. Изчезна и европейската солидарност, изчезна общоевропейското сътрудничество, изчезнаха трансатлантическите ценности, та на Италия се наложи да помагат комунистически Китай, световният l’enfant terrible Русия и намиращата се почти 60 години под тежки санкции Куба. Как ще излезе ЕС от това положение? Хората не са слепи, глухи и тъпоглави. ЕС след епидемията няма да бъде същият като преди.

Едва ли сме в състояние да предвидим как и кога ще приключи пандемията на коронавируса. Но едва ли ще сбъркаме, ако предвидим, че ЕС ще се придвижи рязко към модела „Съюз на Отечествата“ със значително усилване на държавния суверенитет и разгонване на безсмислената и несъстоятелна европейска бюрокрация.

А как ще се отрази това на България и какво трябва да правим тук, на наша почва, ще напишем в друг материал.

[1] https://www.nature.com/articles/nm.3985

 

Размисли за Брекзит

През февруари големите международни медии ни заливат със заглавия от следния тип:

  • CNN(3 февруари): “Брекзит просто се случи. Великобритания и ЕС вече спорят какво следва от това“.
  • „Файненшъл Таймс“ (3 февруари): „ЕС и Обединеното Кралство започват спаринг с преговори, от които остават цицини и синини“.
  • „Монд“ (6 февруари): „Брекзит представлява далеч по-силно предизвикателство за ЕС, отколкото за Борис Джонсън“.
  • „Телеграф“ (12 февруари): „Мишел Барние казва на Саджид Джавид да не се заблуждава, че ще успее да сключи дългосрочна сделка за финансови услуги с ЕС“.
  • „Гардиан“ (16 февруари): „Борба на порове в торба“ – ЕС се опитва да запуши финансовата дупка, пробита от Брекзит“.
  • „Гардиан“ (23 февруари): „Обединеното кралство и Брюксел се хванаха за гушите относно търговската сделка след Брекзит, още преди да са започнали ключовите преговори“.

 

Подобни заглавия могат да се цитират с десетки, ако не стотици. Те показват, че е настъпило „време разделно“ и няколко вида конструкции се оказват принудени да устояват на немалки напрежения: европейските ценности; характерът, организацията и обхватът на Европейския съюз; общоевропейската валута; европейското единство; потискането на националните суверенитети; икономическата, политическата и отбранителната целесъобразност от членуването в ЕС, и т.н., и т.н. Това е и причината за настоящите бележки за причините, довели до сегашното положение, и за тенденциите, които се наблюдават в него.

 

Като гласуваха за Брекзит срещу мнението на “образованите и знаещите“, британците на 23 юни 2016 г. прекъснаха проекта, произтичащ от Договора от Маастрихт за наднационална и постдемократична Европа, базирана  на Еврозоната. Британците зрелищно потвърдиха избора си на 12 декември 2019 г., като дадоха голямо мнозинство на  премиера Борис Джонсън – главния идеолог на Брекзит.

Със сигурност англичаните не правят нищо като всички останали: веднага след като бяха обявени резултатите от референдума за Брекзит на 23 юни, премиерът Дейвид Камерън взе под внимание личния си провал и обяви оставката си, като внимаваше да не критикува избора на мнозинството от неговите съграждани. Това е доказателство, че общественият договор и върховенството на закона все още са валидни на острова, където са възникнали преди няколко века.

Същото не може да се каже за континента. Изправени пред многократни провали и/или ширеща се непопулярност, европейските лидери се защитават, представяйки се като опора срещу „популизма“ –термин, обозначаващ вече почти две десетилетия всяко опозиционно движение или всеки лидер, който притежава достатъчно силен характер и идеи, за да събере значителна подкрепа сред гражданите. Управляващите кръгове и свързаните с тях медии повтарят до втръсване измислените от самите тях оправдания за случващото се, обяснявайки своето неразбиране за протичащите процеси с невежеството на народните маси и с избора на възрастните, необразованите, провинциалистите, бедните, белите (!)… Остава ни да съжаляваме за добрите стари времена на гласуване по ценз или произход, когато решенията са се вземали било от аристокрацията, било от богаташите, било от аристокрацията и богаташите заедно. Но да не пропуснем да се запитаме: това ли е демокрацията?

 

От началото на хилядолетието пропастта между схващанията и ценностите на европейските граждани и техните лидери непрестанно се задълбочава. Причината за това се крие в драстичната промяна на европейския проект.

 

  • От „Европа на малките стъпки“ към „Големия скок в неизвестното“

Обръщайки гръб на „Европа на малките стъпки“ на Жан Моне (обща селскостопанска политика, „Еърбъс“, „Арианспейс“, университетската програма „Еразъм“, зоната „Шенген“…), европейските елити преди четвърт век, а именно през 1992 г., избраха „Големия скок в неизвестното“. Този скок се изразяваше в оформянето на един съюз с наднационален характер и учредяването на единна валута. Всичко се правеше в името на много съмнителни идеологически предразсъдъци: „свободната и неподправена конкуренция” трябваше да бъде фактор за равновесие и просперитет; „единната валута“ трябваше да сближи националните икономики и да доведе до федерация.

Изправени пред драматичния провал на своите прогнози, европейските лидери не спират оттогава да правят опити за привеждането на реалността в съответствие със своите желания. Вече двадесет и осем години Европейският проект се опитва да спаси на всяка цена и с всички възможни средства единната валута. С цената на разрухата на най-крехките държави и емиграцията на образованата младеж от България, Гърция, Румъния, Прибалтийските страни, Испания, Португалия, дори Франция… Нека народите да загиват, стига еврото да оцелее!

Изворите на това бедствие многократно са били посочвани и анализирани: единната валута поставя в един и същи кюп общества с диаметрално противоположно поведение: някои (Германия) са износители и спестовни по природа, други (средиземноморската дъга) – вносители и разточителни. От това произлизат и нарастващите търговски дисбаланси, които не могат да бъдат коригирани с монетарни средства, защото такива липсват. Единната валута не защитава нашите икономики от валутните колебания, а еврото е по-нестабилно спрямо щатския долар и китайското ренминби (юан) дори в сравнение с германската марка или френския франк преди двадесетина години.

Сега някои лансират възможни начини на излизане от валутния капан на еврото чрез замяната му с национални валути и учредяването на обща валута, която да бъде ползвана за търговия със страните извън ЕС. Но подобна стъпка – освен очевидната си несъстоятелност – би означавала признаване на първоначалната грешка – нещо, на което европейските лидери, които се страхуват да не бъдат наказани от своите съграждани, не са способни. Оттук и упорството им да отхвърлят всякакви демократични дебати за развитието на ЕС.

 

  • Демокрация в опасност

Като народ с най-големи традиции в онова, което днес се нарича „демокрация“ (а тя, както многократно сме посочвали, не е нищо друго освен криптоолигархия с елементи на демокрация), англичаните избраха независимостта и суверенитета заради все по-авторитарния и недемократичен характер на европейските органи, който през последните години на два пъти достигаше своя връх: първо в подхода за справяне с финансовия крах на Гърция, а през 2015 г. – при справянето с мигрантската  криза.

Разкъсването на връзката между европейските граждани и техните управници се наблюдава отчетливо след референдумите от 2005 г. за конституционния договор на ЕС, когато след много интензивен публичен дебат французите и нидерландците отхвърлиха договора, тъй като го видяха като подновяването на древни практики, нямащи нищо общо с демокрацията, отдалечаващи избраниците от техните избиратели и поставящи ги изцяло в зависимост от групите за натиск на „дълбоката държава“. Точно за тези явления в Европа (а и не само там) се заговори за пост-демокрация.

Избирателите през 2005 г. отхвърлиха също така идеологическата презумпция, че европейските държави са твърде малки и трябва да се претопят в бъдеща федерация, ако искат да имат влияние върху световните дела:

  • Това означава да се игнорира фактът, че влиянието не зависи от размера: през ХІХ в. Англия с десет (в началото на века) и тридесет милиона жители (в неговия край) доминира над света като никоя друга империя преди или след нея!
  • Това означава напълно погрешно да се прави от силата самоцел: Сингапур, Швейцария и Исландия не претендират, че са доминиращи сили в света, но въпреки това показват завиден просперитет.
  • И накрая, това означава да се вярва, че едни евентуални Европейски щати ще бъдат по-силни, ако заличат присъщото си многообразие: именно това многообразие е позволило на европейците да построят в продължение на едно хилядолетие цивилизация, по-продуктивна от която и да е друга. Уважението към това многообразие не означава, че съюз между отечествата е невъзможен. Напротив, то е съвместимо, но единствено с определен тип обединение, пазещо ревностно индивидуалните особености на всяка страна, както е казано в красивото мото на Европейския съюз: „Обединени в многообразието“.

Всъщност европейските лидери заобиколиха демократичния вот и наложиха своето виждане за европейска конституция под името „Лисабонски договор“. Резултатите от това политическо насилие са видими днес: Европа е по-слаба, по-разединена и по-отсъстваща от геополитическата сцена (Близък изток, Израело-палестински конфликт, Африка, Украйна…), все по-слаба икономически, военно и идеологически в сравнение със своите съперници.

 

  • Неясно бъдеще

Неслучайно доскорошният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер използва през януари 2016 г. термина „поликриза“ за обозначаване на множеството предизвикателства, с които трябва да се справим едновременно. Хипотезата за провала на европейската интеграция, както бе замислена през 50-те години на миналия век и модифицирана през 80-те години под формата на „Големия общ пазар“, вече се превръща в легитимен обект на дискусия.

В тази обстановка политическите сили, които досега бяха в основата на европейската интеграция (християн-демократи, консерватори, социалисти, либерали), едва ли ще се решат на решителни стъпки към федерализация, а ще продължат да поддържат сегашния половинчат модел – нито общоевропейска държава, нито Европа на Отечествата. Те, както и досега, ще вървят от компромис към компромис, разчитайки, че бурята на поликризата някакси ще ги отмине.

Но този тип сценарий е реализуем само при определени условия:

1 – Политически. Предполага се, че политическите партии, които доминират в европейската политика след 50-те години на миналия век, ще запазят властта си в страните-членки и че нито един противник, решен да унищожи ЕС, един ден няма да дойде на власт в голяма европейска държава. Традиционните партии обаче виждат, че електоратът им ерозира в цяла Европа до степен, при която често пъти не им остава нищо друго, освен да управляват заедно с бившите си неприятели (вж. коалицията между християн-демократи и социал-демократи в Германия). На редица места обаче се настаняват националистически настроени правителства (Унгария, Полша), или се надигат антиевропейски (по-точно анти-ЕС) политически сили, обявявани за „крайна десница“, които бързо набират мощ и влияние. Дали ще бъде намерен някакъв общ компромис между страни, управлявани от националистически правителства, предстои да видим.

2 – Икономически: за момента няма фирма или група от важни фирми, които да са против европейската интеграция. Всички мултинационални компании, главно европейски или северноамерикански, продължават безрезервно да я подкрепят, тъй като от 50-те години на миналия век са се научили да влияят върху процеса на вземане на решения в Брюксел. И малобройните неотдавнашни силно медиатизирани конфликти между Европейската комисия и някои големи транснационални компании (прекалено агресивната данъчна оптимизация например) изобщо не са в състояние да наложат някакъв обрат в това отношение.

3 – Социологически: европейската интеграция остава проект, широко подкрепян от елитите, които са и бенефициентите на глобализацията. Така върхът на социалната йерархия остава в повечето страни благоразположен към европейската интеграция. В еврозоната функционирането на еврото, което го прави силна валута с много малка инфлация, може да задоволи единствено онези социални групи, които са привързани към стойността на своите спестявания. Това със сигурност прави ЕС все по-елитарен проект, но също така означава, че все още е по-лесно да се мобилизират ресурси (финансови, интелектуални, организационни) в полза на интеграцията, отколкото срещу нея.

 

От казаното личи, че ЕС като че ли успява да оцелее и да продължи да съществува като цивилизационен модел със затихващи функции. От изброените по-горе три групи условия за оцеляването му е видно, че могъщи политически, икономически и социални интереси са налице и се съюзяват в негова подкрепа. Потенциалната заплаха идва от изоставането на ЕС от другите Велики сили и в икономическо, и в политическо, и във военно отношение. А това означава на първо време относително, а впоследствие и абсолютно обедняване.

Именно обедняването, а също и неизтребимата воля за независимост са двете най-големи заплахи за ЕС. Нека да си припомним как по-големи или по-малки обединения на европейска територия се разпаднаха през ХХ в.: 4 империи в лицето на Британската, Руската, Османската и Австро-Унгарската, СССР, Югославия, Чехословакия…

И при тях основните фактори бяха два: обедняване (относително и абсолютно) и воля за независимост.