СТАТИЯ ВЪВ „ФОРИН АФЕЪРС“

Вчера, 17 януари 2022, най-влиятелната и авторитетна медия в САЩ, изданието на американските decision-makers, публикува крайно неочаквана статия, която предлагаме на симпатизантите ни в наш превод.

Предлаганите в нея решения до голяма степен съвпадат и с вижданията на партия „Пряка демокрация“ и – ако се сбъднат – биха представлявали огромен принос на американския естаблишмънт за един мирен, съзидателен и проспериращ свят в близкото бъдеще.

Линк към текста на английски: https://www.foreignaffairs.com/articles/russia-fsu/2022-01-17/time-nato-close-its-door?utm_medium=newsletters&utm_source=fatoday&utm_campaign=Time%20for%20NATO%20to%20Close%20Its%20Door&utm_content=20220117&utm_term=FA%20Today%20-%20112017

 

 

 

Време е НАТО да затвори вратата си

Алиансът е твърде голям — и твърде провокативен — за да бъде това за негово добро

Майкъл Кимидж[1]

 

Алиансът на НАТО не е подходящ за Европа от ХХІ в. Това не е защото руският президент Владимир Путин казва, че е така, или защото Путин се опитва да използва заплахата от по-широка война в Украйна, за да наложи неутралитет на тази страна и да спре разширяването на алианса. По-скоро това е така, защото НАТО страда от сериозен недостатък в дизайна: потопен дълбоко в котела на източноевропейската геополитика, той е твърде голям, твърде лошо конструиран и твърде провокативен, за да бъде това за негово добро.

 

Създаден през 1949 г., за да защити Западна Европа, НАТО в началото беше истински триумф. Организацията сдържаше напредващия Съветски съюз, поддържаше мира и позволяваше икономическата и политическата интеграция на Западна Европа. След края на Студената война Съединените щати и различни страни от Централна и Югоизточна Европа насърчиха драматично разширяване на алианса, отваряйки вратите на НАТО за повече от дузина нации в последователни кръгове на разширяване. Днес алиансът е непригодно и безформено чудовище от 30 държави, обхващащо Северна Америка, Западна Европа, балтийските държави и Турция. Това предизвика колебания в НАТО какво точно е предназначението на алианса: дали то се нарича нападение, или отбрана, след като беше намесена военно в Сърбия, Афганистан и Либия. Огромният размер на алианса и неопределеността на неговата мисия рискуват да въвлекат НАТО в голяма европейска война.

 

За да опрости стратегическата си цел и да подобри отбранителния си капацитет, НАТО трябва публично и изрично да се откаже от добавянето на още членове. Алиансът трябва да заяви ясно, че дългата му фаза на разширяване е приключила. Прекратяването на политиката на отворени врати, колкото и трудно да се осъществи, и преосмислянето на архитектурата за сигурност на Централна и Източна Европа няма да бъде отстъпка за Путин. Напротив, то е необходимост, за да може най-успешният съюз на ХХ в. да издържи и да просперира през двадесет и първия.

 

 

ПО-ГОЛЯМОТО НЕ ЗНАЧИ ПО-ДОБРО

Първоначалният алианс на НАТО изпълняваше три основни функции. На първо място беше защитата. Съветският съюз се придвижи твърде много на запад в резултат от Втората световна война, поглъщайки независими нации, и се утвърди като голяма европейска сила. НАТО не обърна тази тенденция, а по-скоро започна да я управлява, като създаде периметър, отвъд който Съветският съюз не можеше да отиде. Второ, НАТО разреши ендемичния проблем със сигурността на Западна Европа и по-специално проблема с последователните взривове на антагонизъм между Франция, Германия и Британия. Превръщането на тези страни от периодични врагове в стабилни съюзници беше рецепта за траен мир. И накрая, НАТО гарантира ангажимента на САЩ в европейската сигурност – точно това, което Първата световна война и нейните объркващи последици не успяха да направят.

 

От 1949 до 1989 г. НАТО изпълняваше всички тези свои основни функции. Съветският съюз така и не посмя да изпрати танковете си през Фулдския коридор[2]. Вместо това той създаде съветска версия на НАТО – Варшавския договор, – който беше предназначен да противостои на американската мощ в Европа, да ограничава Германия и да укрепва съветското военно присъствие от Източен Берлин до Прага и Будапеща. В Западна Европа НАТО поддържаше мира толкова ефективно, че тази функция на алианса беше почти забравена. Войната между Франция и Германия стана немислима, което позволи евентуалното създаване на Европейския съюз. Въпреки войната във Виетнам, въпреки Уотъргейт и енергийната криза през 70-те години на миналия век, САЩ никога не се оттеглиха от Европа. Вашингтон беше също толкова ангажиран с европейската сигурност през 1989 г., колкото и през 1949 г. С други думи, алиансът НАТО беше работил блестящо.

 

Но след това дойде драматичен период на предефиниране. Президентите Бил Клинтън и Джордж Буш – младши се заеха да градят политиката си спрямо НАТО, изхождайки от две базови предположения.

Първото е, че НАТО е най-доброто средство за гарантиране на европейския мир и сигурност. Духът на френско-германското помирение, смятаха те, би могъл да бъде разширен успоредно с разширението на НАТО и по този начин рискът една необвързана европейска държава да придобие ядрени оръжия и да излезе извън контрол, да бъде на практика изключен. По подобен начин разширяването на НАТО се разглеждаше като защита срещу Русия. Германският канцлер Хелмут Кол и много източноевропейски лидери усещаха, че 90-те години на миналия век са аномални и че Москва рано или късно ще възстанови могъществото си. Когато го направи, разширеното НАТО може да бъде опората срещу Русия, както първоначалното НАТО е било срещу Съветския съюз.

Второто предположение, върху което се градеше разширяването на НАТО, произтичаше от оптимистичните идеи за международния ред. Русия би могла да тръгне по пътя към демокрацията и една руска демокрация естествено би се радвала да си сътрудничи с НАТО. Русия би могла и да не се насочи към демокрация, но въпреки това би била принудена да се съобразява с наложения от Америка ред. През 2003 г. Службата за политическо планиране на Държавния департамент на САЩ изработи документ, озаглавен: „Защо НАТО трябва да покани Русия да се присъедини към нея“. Това така и не се случи, но американските политици предположиха, че магнетичният западен модел ще привлече Русия към Европа, а заедно с нея – и редица страни, които все още не бяха в НАТО: Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. НАТО и западният политически модел биха могли да вървят напред ръка за ръка. Като се има предвид колко добре бе работила НАТО до този момент, повече НАТО по дефиниция би означавало повече мир, повече интеграция, повече ред.

 

НАТО не е причина за нестабилността в Източна Европа, но не може да бъде отделена от нестабилността в региона.

И двете предположения, стоящи зад разширяването на НАТО, се оказаха неправилни. Структура, създадена за Западна Европа от средата на века, нямаше никакъв смисъл за Източна Европа след Студената война. Първоначалната НАТО беше ограничена от редица фактори: от „Желязната завеса“, от географията, от политиката. Намиращите се извън НАТО Австрия и Финландия не бяха част от модела: те бяха формално неутрални, но изразяваха верността си към ценностите на демокрацията, като подкрепяха императивите на западната сигурност. Освен това ужасите на Втората световна война бяха потиснали национализма в Западна Европа, чиято история изобилства със силни национални държави. След 1945 г. не е имало нерешени въпроси за границите между тях. Никоя външна сила – нито Съветският съюз, нито Китай – нямаха намерения да променят границите на Западна Европа. По този начин НАТО успяваше да се изяви именно като отбранителен военен съюз, за което организацията и бе създадена.

 

Днес разширеният алианс НАТО действа съвсем различно в Източна Европа. През 2022 г. не съществува еквивалент на Желязната завеса, а в източната част на Европа географията не ограничава разширяването на НАТО. Поради това алиансът е неудобно и случайно разпръснат в Източна Европа. Калининградска област е малък остров на Русия в море от територия на НАТО, чиято линия минава, криволичейки, от Естония до Черно море. Съюзът НАТО от ХХІ в. е затънал в блатото на неяснотата къде свършва западната граница на Русия и започва източната граница на Европа – въпрос, който от ХVІІ в. насам е причина за безброй войни, някои от които произлизат от руския империализъм, а други – от западния експанзионизъм. НАТО пресича произволно десетки разделителни линии в свирепото бойно поле на империи, национални държави и етноси, каквото представлява Източна Европа. Алиансът не е причина за регионална нестабилност, но като неутрално присъствие и обект на руска вражда, той не може да бъде отделен от тази нестабилност. Може би, ако всички европейски страни (освен Русия) бяха членове на НАТО, алиансът би могъл да бъде ефективна защита срещу Москва, но това далеч не е така.

 

Неочакваните опасности от разширяването на НАТО се усложняват от политиката на отворени врати, която прави източния фланг на алианса неразбираем. Декларацията на НАТО от 2008 г., че Украйна и Грузия някой ден ще станат членове, беше в най-добрия случай амбициозна и в най-лошия неискрена. Впрочем потенциалът за придвижване в източна посока на границата на НАТО е съвсем реален, както се видя и от последните изказвания за потенциалното присъединяване на Финландия и Швеция. Но стремежът на украинското правителство да влезе в НАТО замеси алианса в най-експлозивния етно-националистически конфликт в региона, дори ако привържениците на автономията на НАТО виждат членството на Украйна като въпрос единствено на зачитане на устава на алианса, който закрепва политиката на отворени врати или на даденото от Бога право на Киев да избира съюзниците си. Отбранителният алианс не е подготвен да се справи с конфликт между страна, която не е членка, но която търси членство, и ядрена сила, която е готова на всичко, само и само да осуети това членство. Това е конфликт, от който НАТО може само да загуби и който дори може да застраши съществуването на алианса, ако държава-членка като Полша или Литва бъде въвлечена в продължаващата война между Русия и Украйна.

 

Допълнителен риск за разширяването на НАТО е международният ред около алианса. Вместо да изпитва желание да се присъедини към установения от САЩ ред в Европа, Русия се стреми да изгради собствен международен ред и да ограничи американската мощ. По ирония на съдбата разширяването на НАТО или обещанието за него помага на Путин в това усилие. Този процес подкрепя неговия разказ за предателството на Запада и оправдава руския интервенционизъм пред руската общественост. В Русия НАТО се възприема като чуждо и недружелюбно тяло. Разширяването му е стълб на вътрешнополитическата легитимност на Путин. Русия се нуждае от лидер, така че логиката на Путин върви и укрепва положението му на ръководител, който може да каже „не“ на съюз, създаден да казва „не“ на Москва.

 

ОБРАТНО КЪМ ОТБРАНИТЕЛЕН СЪЮЗ

НАТО трябва да промени курса, като публично и изрично се откаже да кооптира в структурата си нови държави-членки. Организацията обаче в никакъв случай не трябва да загърбва ангажиментите си към страни, които вече са се присъединили (доверието на Европа към САЩ зависи от зачитането на техните интереси), но трябва да преразгледа предположенията, залегнали в основата на разширяването на НАТО през 90-те години. Тъй като алиансът вече е прекомерно разширен в един от най-опасните региони в света, включването на Украйна би било стратегическа лудост. Театърът на абсурда, отразяващ привързаността на Запада към политиката на отворени врати, е сам по себе си обиден за Украйна (и за Грузия) и с течение на времето ще породи в тези страни озлобление спрямо Вашингтон. Всички знаят, че това, което казват, е в противоречие с реалността, но украинците и американците продължават да мътят водата и да пораждат неясноти и недоразумения, като не говорят откровено.

 

Съединените щати се нуждаят от нова стратегия за справяне с Русия в Източна Европа, която не разчита предимно на НАТО. Алиансът е там, за да защитава своите членове и затварянето на отворената врата би му помогнало да го направи. Без съмнение, прекратяването на експанзията ще изисква трудна дипломация. Това би противоречило на често повтаряните обещания на американски и европейски политици и би скъсало с политиката на прецедентите. Но съюз, който не може да действа в свой собствен интерес и който се придържа към опровергани предположения, ще подкопае себе си отвътре. Оцеляването изисква реформа, а ограничаването на членството в НАТО би позволило подход, съобразен със сложността на региона, с международен ред, в който западният модел няма върховенство, и с ревизионизма на Путинова Русия, който няма да изчезне скоро.

 

Съединените щати и техните европейски съюзници и партньори трябва в същото време да предложат нова институция за преговори с Русия, която да се съсредоточи върху управлението на кризи, разрешаването на конфликти и стратегическия диалог. НАТО не трябва да играе никаква роля в това. Струва си да изпратим съобщение до Москва, може би за лидера, който идва след Путин, че НАТО не е всичко и не е край на цялата европейска сигурност. И нещо изключително важно: Вашингтон трябва да продължи с повишено внимание. Статуквото е несигурно и всеки сантиметър, който може да бъде спечелен от една съвместна американо-европейско-руска дипломация, си струва да се спечели. Шансовете такава дипломация да успее, са малки, но да не й се даде шанс, би било непростима грешка.

 

Вместо да разчита на НАТО, Вашингтон трябва да си служи с  компетентни икономически мерки в предстоящите конфликти с Русия. Заедно с Европейския съюз Съединените щати биха могли да използват комбинация от санкции, мерки за блокиране на трансфера на технологии и усилия за изолиране на Русия от европейските и американските пазари, за да окажат натиск върху Русия да не се намесва в Украйна, както и в други области на разногласия. Това едва ли е нова идея, но изостаналата икономика на Русия и относителната й финансова слабост я правят добра цел за подобни мерки.

 

В случай на нов военен конфликт с Русия, Съединените щати трябва да формират ad hoc коалиция със съюзници и партньори, за да се справят с възможни заплахи, вместо директно да намесват НАТО (освен ако Русия не атакува член на НАТО). От 1991 г. насам опитът на НАТО да действа извън територията на НАТО, е твърде неблагоприятен, като част от него са неуспешните мисии в Афганистан и Либия. Тези злополуки извън зоната на НАТО доказват, че играта на алианса е отбраната, а не нападението.

 

Затварянето на отворените врати на НАТО няма да реши проблемите на Вашингтон с Русия. Тези проблеми се простират далеч отвъд алианса. Но прекратяването на разширяването на НАТО би било акт на самозащита за самия алианс, давайки на алианса предимствата, каквито само по-голямото ограничение и по-голямата яснота биха могли да му осигурят.

 

 

 

 

 

[1] Майкъл Кимидж е професор по история в Американския католически университет. От 2014 до 2016 г. той работи в Отдела за политическо планиране в Държавния департамент на САЩ, където ръководи направлението Русия/Украйна.

[2] Фулдски коридор (англ. Fulda Gap) — територия в германската провинция Хесен, започваща от границата й с Тюрингия в района на град Фулда и простираща се по посока на Франкфурт-на-Майн. Названието е измислено от западните военни въз основа на факта, че от 1945 г. началото на Фулдския коридор е представлявало линия на разграничение между съветската и американската окупационни зони в Германия, а по-късно се е превърнало в държавна граница между ГДР и ФРГ.