МЕДИИТЕ И ДЕМОКРАЦИЯТА

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората.

 

Субективните, пристрастни и целенасочено обработващи публиката медии са истински бич за демокрацията. Медиите, които ежедневно, ежечасно навират в очите ни едни и същи политици, по повод и без повод, едва ли се различават от психотропните вещества. Всъщност какво означава „психотропен“? „Този, който обръща психиката“. Това означава тази дума. Нима не ни насочват нашите медии погледа и вниманието само в една посока – посоката на властимащите и на техните сателити от т.нар. опозиция? Нима не виждаме, че през целия период между изборите управляващите и „официалната опозиция“ не слизат от ефира на телевизиите и радиостанциите, от страниците на вестниците. Виждаме го. До такава степен, че ни се набива дълбоко в съзнанието.

 

А не виждаме ли, че дори в краткия период на предизборната кампания (всичко на всичко един месец) ефирът отново е запълнен с физиономиите на същите хора? На властимащи, официална опозиция и стари муцуни, на които всички им знаят и кътните зъби, и любовниците, и далаверите, и интелектуалната немощ. А всички онези, които имат някакви идеи, които смятат, че могат да предложат алтернативи, които са свежите, нови лица, са натикани като сардели в някакви формàти, в които трябва за 3-4 минути да изложат цяла концепция за управление. Да не говорим, че авторите на предаванията не си правят труда дори да ги организират тематично, а сега, в настоящата кампания, имаше случаи, в които дебатираха едновременно за различни населени места, често забравяха, че става дума за местни избори, и говореха за национални задачи, и т.н, и т.н.

 

Цялата тази атмосфера, която медиите създават, е другата форма на фалшифициране на изборите. Образно казано, със своята дейност те като че ли подменят бюлетините в тъмната стаичка, като че ли държат ръката на гласуващия да посегне не към една, а към друга бюлетина. Не е случайно, че управляващите ни задкулисни клики държат толкова силно да владеят медиите. И да насочват чрез тях общественото мнение в изгодна за тях посока. А като дългосрочна цел – да принизяват вкусовете, да опростачват младите поколения, да пропагандират пошлост, простащина, безнравственост и извратеност. Такава маса, пребиваваща на най-ниското културно стъпало, с елементарна и неустойчива ценностна система, е субстрат, крайно удобен за манипулиране. И „господарите на деня” имат своите безспорни успехи в тази насока. Неслучайно в международните класации по свобода и обективност на медиите тази година организацията “Репортери без граници” ни отреди 109-то място от 180 класирани държави.

 

Това, което медиите вършат, опровергава тезата, че живеем в страна с демократично управление. Защото основният стълб на демокрацията се нарича „равно избирателно право“, при което всеки може да избира и да бъде избиран. Нима е равно избирателното право, когато, отвориш ли която и да е медия, от нея потича или Йорданка Фандъкова, или Мая Манолова, или и двете. Че дори в праймтайма на една от трите най-големи телевизии и на двете бяха посветени дълги хвалебствени предавания, в които те трябваше да се представят като обикновени простосмъртни, да разкажат какви са семействата им, как са децата и внучетата, доколко умеят или не умеят да готвят, как се справят с ежедневието, и т.н., и т.н. Надявам се, че поне телевизията е спечелила много пари…

От което следва, че системата за държавно управление, която господства в България, би трябвало да се нарича не демокрация, а криптоолигархия с елементи на демокрация.

 

Може ли това положение да се поправи? Разбира се, че може. Поне медийната вакханалия може да спре, като националните телевизия и радио отделят на парламентарно представените партии само по едно предаване за дебати за целия предизборен период непосредствено преди изборите, и толкова. Цялото останало време, предназначено за изборите, да бъде дадено на новите кандидати, за да могат те да изложат своите виждания, и публиката да се запознае с тях.

И месец преди изборите да бъде забранено публикуването на каквито и да било социологически проучвания, тъй като тяхното предназначение е единствено да манипулира вота. Защото хората не искат да губят своите гласове и когато видят, че техният избраник ще получи примерно 1.5%, те решават да гласуват за някой друг. Така цялата картина се променя значително.

 

Но какво говоря? Нима котериите и кликите, наричащи се „политическа класа“, ще бъдат съгласни това така удобно за тях статукво да се промени? Разбира се, че не.

Но нали затова сме граждани, които според Конституцията сме основният източник на властта. От кого, ако не от всички нас, зависи да наложим нови стандарти на демокрация?

 

НЕ МЕГАПОЛИСИ, А КРАСИВИ И ХАРМОНИЧНИ ГРАДОВЕ

Само след две седмици ще се състоят редовните местни избори в България. Отново сме удавени в потоци словесна плява, които нямат никакво отношение към това, което ще бъде направено, а целят единствено да представят един или друг кандидат в онази светлина, която самият той или неговите съветници намират за благоприятна. Затова и се сипят обвинения срещу досегашните управници (не че повечето от тях не са си го заслужили) и се разказват фантасмагории за това, какво би могло да бъде направено.

На публиката й е пределно ясно, че всичко ще си продължи по старому, и затова отдавна е решила за кого да гласува: я за хубавия перчем, я за елейната реч, я за принадлежността към любима партия, я за нещо друго.

На мен пък ми се иска да посоча един-два най-важни проблеми, които съсипват българската провинция и чрез това насочват огромни човешки маси към столицата, предопределяйки пътищата за нейното развитие. Местните избори са точното време, когато би трябвало да се синтезират и оповестят неблагоприятните тенденции, за да предизвикат дебати и кандидатите за местната власт да заявят как смятат да се справят с тези предизвикателства. Но засега нищо подобно не се наблюдава.

 

И тъй, какво става в провинцията?

Тя чисто и просто се обезлюдява. И обезлюдяването върви със страшна сила. Всяка година от картата на България изчезват десетки села, защото в тях вече не живее нито един човек. Огромната част от селата са оставени на доизживяване и са населени с възрастни хора, които не желаят или нямат възможност да се преселят другаде. В процес на залиняване и изчезване са и малките градчета. Цялото население се събира в няколко големи града, които набъбват безконтролно и се задъхват в проблемите на инфраструктурата, уличните артерии, жилищното и индустриалното строителство, екологията. На ръба са социалните системи като здравеопазване, образование, пенсионна система, помощ за хора с увреждания, и т.н. Често дори големите градове не могат да се справят с тях и предизвикват вторичен отток към София. Достатъчно е човек да влезе сутрин в някоя от големите болници, в които чакат стотици хора от провинцията, за да получат адекватна медицинска помощ. Същото е с потока коли от близката провинция, нахлуващи всяка сутрин в София, за да докарат гастарбайтерите, които привечер ще си тръгнат в обратната посока.

 

 

Какви са причините за това?

Преди всичко, разбира се, това е развитието на производителните сили, които направиха така, че едно землище да може да се обработва от десетина вместо от няколкостотин или дори хиляди души. Това е световен проблем и неслучайно, ако в средата на миналия век със земеделие са се занимавали ок. 50% от хората в трудоспособна възраст, отдавна този процент е 2-3%.

На второ място, това е сривът на местната промишленост след промените. Тази промишленост се оказа безперспективна в новите икономически условия и принуди десетки хиляди хора да напуснат домовете си в търсене на препитание.

На трето място, безумният начин, по който земята бе преразпределена и вместо крупните кооперативни дружества на акционерен принцип, както това бе направено в бивша Чехословакия, предишните ТКЗС-та бяха разграбени, а земята разпарчетосана, след което изкупена на безценица от хората с пари и положение, за да се владее сега една огромна част от нея от шепа латифундисти. Техните интереси налагат изцяло машинното обработване на земята и засяването само на култури, подлежащи на такава обработка. По този начин се сеят само технически култури като царевица, рапица, слънчоглед, житни култури, а към отглеждането на лозя, плодове и зеленчуци (които изискват и много повече работна ръка) на практика няма нито интерес, нито условия.

На четвърто място, това е принципът, по който се разпределят европейските земеделски субсидии, които стимулират съществуващия модел, а не интензивното земеделие.

На пето място, пълното отдръпване на държавата, която нехае за ставащото и с нищо не стимулира промяната на модела, а също и изграждането на преработваща промишленост, която да увеличи приходите и създаде работни места в регионите.

На шесто място, това е върлуващата циганска престъпност, която е до голяма степен и социална, защото тези хора на практика нямат никакво друго препитание освен кражбите. Това накара десетки хиляди дребни производители да изоставят нивите и лозята си и да се преместят на друга работа в градовете.

На седмо място, цялата търговия на едро със земеделски продукти бе овладяна от мафиотски структури или от лица, намиращи се в сивия сектор, и това също доведе до масовото разоряване на дребните производители, а в резултат от това – и до преместването им в градовете.

В крайна сметка – по признанието на редица висши чиновници от министерството на земеделието – България от две десетилетия купува повече от 80% от храните си на международния пазар, което е истинско престъпление срещу традициите, възможностите и природните дадености, с които нашата земя разполага.

 

Но да се върна към началото на статията: безконтролното нарастване на градовете и обезлюдяването на провинцията. Някой може да каже, че това е световна тенденция. Да, така е. Някъде (например в Китай) това се прави съвсем съзнателно, защото жизненото равнище на селяните в Китай е плачевно. А създавайки хиперполиси (предвижда се подобен полис между Пекин и Шанхай със 130-милионно население), се създават и множество нови потребности, които на село не съществуват: транспорт, огромна инфраструктура, магазинна мрежа, многобройна полиция, аварийни служби, куриерски служби, и т.н., и т.н. Всички те изискват несравнимо повече работна ръка и това за Китай е благоприятно, защото увеличава вътрешното търсене и намалява натиска за реализация на БВП чрез международната търговия.

Но съществуват и много държави, които се стремят да запазят човешкото покритие на своята територия. Такава държава е например Франция. И навярно мнозина ще се учудят, че Париж наброява само 2.1 милиона души, направо паланка в сравнение с десетки световни градове. Разбира се, той има много предградия, но не се превръща в стандартното море от сгради като повечето мега и хиперполиси, а ги развива като островчета сред зеленина, природа и обстановка, в която човекът се чувства уютно, а не като прашинка на вятъра.

На България й предстои да обсъди задълбочено този въпрос и приеме ключови решения, защото от това ще зависи дали ще се развива като нормална държава, или ще изпада във все по-голяма зависимост по такъв стратегически въпрос, какъвто е изхранването на собственото население.

 

Много ми е интересно дали бъдещият кмет на София ще осъзнае тези проблеми, които са същевременно и възможности, и ще сезира държавата да направи необходимото за създаването на поминък и модерна инфраструктура, които биха позволили на хората да живеят в провинцията със стандарт, не по-лош от този в града, а столицата и големите градове –да планират своето развитие не като разширение и набъбване, а като усъвършенстване и естетизация.

 

За мен, като кандидат за кмет на София, това е най-добрият начин на развитие.

И ако сегашните местни и централни власти не тръгнат да го правят, ще започнем да го правим ние, хората от партия „Пряка демокрация“.

Радио „София“ „Децентрализирано управление на столицата и политиките за районите на София” – водещ Златина Йовкова.

Много ми е странно, че терминът „децентрализация“ почти винаги се употребява в много положително отношение. А всъщност той е амбивалентен – важи и в едната, и в другата посока. В едни случаи децентрализацията е положително явление, в други случаи – отрицателно.

За да има полза от децентрализацията, всички новообразувани субекти трябва да имат достатъчен капацитет да се справят сами с управлението и – особено подчертавам – финансирането. Няма ли ги тези две непременни условия, нямат ли раздробените администрации ресурс, по-добре е да се отиде към централизация.

И нека да не забравяме, че при децентрализацията административният апарат, т.е. чиновничеството задължително нараства. Закономерност!

Отнасяйки този ред на мисли към София, смятам, че – точно обратното – София трябва да бъде централизирана. На нея не й трябват 24 районни кметства, във всяко от които работят поне 50-60 души (т.е. общо 1200 – 1400 души), а максимум 5 кметства – едно централно и 4 по четирите посоки на света, като общият брой чиновници едва ли трябва да надхвърля 500.

Със сигурност окрупнените кметства ще имат много по-голям финансов капацитет да управляват големи проекти, каквито ние от партия Пряка демокрация предлагаме:

90% от административните услуги – по интернет,

нови детски градини и училища,

детски зони, и т.н.

свръхмодерни болници и поликлиники,

транспортни артерии и оптимизирано движение по тях,

мрежа от многоетажни паркинги,

мрежа за захранване на електромобили,

 

Така че ние сме за една умерена, много обмислена, рационална и ефективна централизация. За да подкрепите нашите идеи можете да гласувате с бюлетина номер 11.

Интервю с Петър Клисаров кандидат за столичен кмет

Биография

Въпрос: Здравейте, г-н Клисаров! Мнозина Ви знаят в някаква степен от предишни Ваши изяви, но мнозина не Ви познават. Бихте ли се представили накратко?

Отговор: Здравейте. Роден съм в София през 1968 година. Средното си образование преминах първо в 7-мо основно училище до VІІІ кл., а след това в 121 ЕСПУ „Лилия Карастоянова“ (сега „Георги Измирлиев“). През 1990 г., след като отбих военната си служба, емигрирах в Канада. Там се отдадох на бизнес дейности, но и завърших специализирани курсове в колежите “George Brоwn college” и  “Toronto school of Business”.

От 2001 до 2005 г. бях представител на канадската държавна корпорация AECL(Atomic Energy of Canada Limited), основен участник в размразяването на АЕЦ „Белене“ с цел построяването на два реактора тип CANDU в България.

От 2006 до 2011 г. бях представител и генерален директор за България на AECOM (най-голямата международна инженерингова консултантска корпорация в света с над 45 000 служители, в момента с 250 000), като основен консултант при изготвянето на ключови за България проекти:

  • 2007 – интермодален терминал „Подуяне“ – София
  • 2008 – генерален транспортен план на България, за всички видове транспорт, пътища, ж.п., воден, въздушен
  • 2010 – водоснабдяване на Пловдив от язовир „Въча“
  • 2010 – проверка и корекция на апликационните форми в сектор „Околна среда“ за еврофондовете.

Междувременно се сдобих с магистърска степен по философия и реторика в СУ „Климент Охридски“.

Специално искам да обърна внимание върху факта, че съм ръководил големи екипи от специалисти с най-висока квалификация и световно CV, които са работили върху крупни, с национално значение проекти, включително и в София.

Бих искал да знам кой от моите конкуренти притежава такъв опит. Защото за доброто управление на такава сложна система като столичния град от ключово значение е именно подобен опит.

 

Взаимодействие с гражданите

Въпрос: Кой би бил най-големият Ви приоритет, ако бъдете избран за кмет на София?

Отговор: Най-големият ни приоритет е въвеждането на такава система, която преодолява слабостите на съвременните системи на управление, и я намираме в модерния вариант на пряката демокрация, който наричаме „дигитална пряка демокрация“. Събитията от последните години показват, че хората все повече желаят да поемат съдбата си в свои ръце – примери за това могат да бъдат посочени много. Все повече стават гражданите, на които е пределно ясно, че докато това не стане, никой не бива да храни никакви илюзии, че нещо у нас или другаде по света ще се промени!  Тази усъвършенствана система за държавно управление изисква ключово взаимодействие между управляващи и управлявани.

Какво се изисква от управляващите? Визионерство и стриктност при реализацията на взетите и одобрени от гражданите решения.

Какво се изисква от гражданството? Интерес към предлаганите партийни платформи, верен електорален избор и подкрепа за избраните да управляват при осъществяване на намеренията им. Когато обаче е необходимо, гражданите следва да се намесват, за да коригират някои взети от властта погрешни решения.

За всичко това обаче е необходим подробно разработен и прецизен механизъм за държавно управление, какъвто ние от партия „Пряка демокрация“ създадохме и имаме.

На именно такова взаимодействие с гражданите на София разчитаме, когато им предлагаме да изберат нашата платформа, и заявяваме готовност да го налагаме, ако бъдем избрани да управляваме.

За да функционира добре една система на управление, тя не трябва да е податлива на въздействие, увреждащо най-важните й механизми. Най-добрата система е самопречистващата се система. А това може да стане само ако нейният ползвател е цялото гражданство с присъщите му общочовешки ценности и само ако то има възможност за пълноценна и най-важното – двупосочна (многопосочна) комуникация с всички фактори в обществото.

И отново искам специално да подчертая: призовавам гражданите да престанат да си избират управници, ръководейки се от емоциите си, а по платформите, в които са защитени идеите им за управление.

 

Администрацията

Въпрос: Това навярно ще се отрази в немалка степен върху администрацията?

Отговор: Напълно сте прав. Първостепенна по важност задача ще бъде максимално бързото въвеждане на електронна администрация с няколко ключови задачи:

  1. В рамките на един мандат да бъде постигната целта 90% от административните услуги да бъдат извършвани онлайн;
  2. Установяването на електронна обратна връзка с гражданите, която да включва:
  • допитвания във връзка с вече взети или предстоящи решения на управата;
  • анкети,
  • предложения на гражданите;
  • пълна и подробна информация за всичко, което администрацията върши, и за услугите, които осигурява, за финансите, изпълнението на годишните програми, и т.н.;
  • страница за оценка на работата на местната администрация, и т.н.;
  • онлайн-рейтинг на общинските служители от всички категории (при рейтинг под 35% служителите биват подменяни, а изборните длъжности биват приканвани да си подадат оставките);
  • страница за коментиране, похвали и оплаквания за работата на заведения, търговски обекти и хотели, включително и за отражението й върху околната среда.
  1. Идеи и проекти за развитието на града.

Разбира се, има и други неща, като нов график на работното време, сайт за връзка с районните полицейски управления, и т.н. Но това са подробности, които трябва да се прочетат в платформата ни.

Едно нещо обаче искам специално да отбележа: когато има обратна връзка с гражданите и когато има ясни принципи на управление, корупцията, за която всички се надпреварват да говорят и на която люто се заканват, не може да вирее. Затова няма да се кълна като другите, че ще я изкореня и ще вкарам крадците в затвора. С установяването на правилата, за които става дума, всичко това ще стане от само себе си.

 

Децата

Въпрос: Видях, че на челно място в платформата си поставяте децата. Вярно ли съм Ви разбрал?

Отговор: Съвършено вярно! И ние, както всички останали кандидати, ще кажем, че до края на мандата си ще построим достатъчно детски градини, за да прекратим сегашния недостиг на такива учреждения.

Но ние имаме много по-обхватна, много по-ключова идея за живота и развитието на децата. Тя се отнася до естествената среда, в която те пребивават.

За съжаление съвременните градове навсякъде по света създават дълбоко враждебна среда за децата. На тях им е отнета всякаква възможност да играят и общуват в естествени условия, а единствено във форми, организирани от възрастните, като детски градини, училища, курсове, школи и клубове. Това обаче не може да замени нормалното общуване и израстване.

Затова партия „Пряка демокрация“ ще разработи и започне прилагането на дългосрочна програма за създаване на условия децата да общуват и играят в близост до домовете си. За целта ще бъдат обособени специални детски зони с възможности за игра на децата от най-малките до юношите на 15-16 годишна възраст. Те ще включват както зони, богати на зеленина, оборудвани с катерушки, люлки, пясъчници и други конструкции за игра, отговарящи на най-високите критерии за екологичност и безопасност, така и игрища за футбол, баскетбол, волейбол, ледени пързалки, тенис кортове, тенис на маса и др.

Понеже в съвременната градска среда липсват необходимите пространства за тези цели, първоначално изискванията за такива зони ще станат задължителна част от устройствените планове на новите квартали и застройки. Същевременно ще бъдат набелязани и подходящи места във вече застроената част, които с развитието на града, с обновяването на сградния фонд и бъдещите преустройства на града ще бъдат отчуждавани и пригаждани за гореописаните цели. Става дума за много дългосрочна политика в рамките на минимум половин век. Но тази политика трябва да бъде формулирана, осъзната от обществото и провеждана последователно от всички бъдещи градски управи.

Смятам, че този акцент е достатъчен за целите на това интервю.

 

Здравеопазването

Въпрос: Здравеопазването е друг голям проблем. С него как ще се справите?

Отговор: Ще Ви отговоря малко схематично поради липса са време.

  1. Болници за активно лечение. Следвайки европейските стандарти за болнично обслужване спрямо броя на населението, ще поддържаме 4 болници за активно лечение в София, които ще бъдат оборудвани по последната дума на медицинските технологии. Всеки гражданин трябва да може да получи пълен набор от медицински услуги, така нареченият „основен пакет”, с еднакво качество във всяка от тях.
  2. Болници за специализирано лечение. Паралелно с многопрофилните болници ще поддържаме и необходимия брой специализирани медицински заведения – онкологични, психиатрични, за заразни болести и други такива, като ще си взаимодействаме с държавата за покриване нуждите на София, а при необходимост – и на по-широк географски район.
  3. Болници за долекуване и санаториуми. Един от най-големите недъзи на сегашното здравеопазване е, че цялото внимание на системата е обърнато към интензивното лечение в рамките на няколко дни, но не и на окончателното излекуване на пациентите. Затова ще бъдат създадени две болници за долекуване и ще бъдат поддържани три санаториума за профилактика и лечение на хронични болести за столичното население.
  4. Спешна и неотложна помощ. Спешна помощ трябва да предлагат всички болници за интензивно лечение наред с Университетската многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина „Пирогов” като водещо звено в тази област, финансирано и управлявано от държавата. Освен в болниците трябва да има екипи, базирани на рискови места като: изходи на метро, централна гара и летище „София“, както и на други места, предполагащи дейности с потенциално висок травматизъм.
  5. Поликлиники. Предвиждаме да възродим пълноценното поликлинично лечение и диагностика, като поемем издръжката на поликлиники с всички необходими специалисти и улесним достъпа на гражданите до специалисти, без задължително да преминават през личния лекар. Ще създадем и условия за пълноценно амбулаторно лечение за по-леки случаи.
  6. Лични (семейни) лекари. Възнамеряваме да насочим дейността на общопрактикуващите лекари към профилактика със задължителен комплексен преглед на всички регистрирани при тях граждани поне веднъж годишно. Тези прегледи ще бъдат едно от най-важните задължения на общопрактикуващите лекари, които ще водят регистър на прегледите и ще правят годишен отчет за здравословното състояние на своя контингент с предвиждания нуждите му и потенциалните разходи за следващата година.

Второто основно задължение на общопрактикуващите лекари ще бъде посещението по домовете на хронично болните, инвалидите, болните с временна нетрудоспособност и заразно-болните.

  1. Управление на човешките ресурси. Посредством точкова система ще бъдат формирани възнагражденията на лекарите и медицинския персонал. Ще се отчитат медицинската област, сложността на дейността, степента на риска, степента на иновативност на използваните технологии, квалификацията, качеството и количеството на положения труд.

 

Градоустройството

Въпрос: За проблемите, които засегнахте, а вероятно и за проблемите във връзка с транспорта и трафика, вероятно ще има нужда от голяма промяна в градоустройството. Така ли е?

Отговор: Точно така е. Ние държим да подходим към градоустройствените проблеми по възможно най-професионалния начин, защото само чрез него може да се изгради удобен, красив и функционален град.

Ние бихме искали да преразгледаме Генералния план на София в две направления:

да открием тесните места, проблемните зони и да набележим дългосрочен план за решаването им;

да набележим дългосрочен план за развитие на града във всички направления, за да създадем условия за хармоничното му развитие в близка и средносрочна перспектива.

 

Когато се разсъждава от тази гледна точка, възникват въпроси в няколко направления:

А) Оформяне на софийско „сити“.

Б) Бъдеще на софийското летище.

В) Бъдеще на софийската централна гара.

Г) Перспективни територии за бъдещо застрояване.

Д) Генерален транспортен план на София с изграждане на нови артерии, съобразени с градския транспорт и количеството автомобили, преминаващи през тях.

Е) Изграждане на система от велоалеи из цялата столица.

Ж) Изграждане на система от големи паркинги из целия град.

З) Изграждане на автоматизирана система за регулация на автомобилните потоци чрез видеонаблюдение и компютризирано управление, включително с изкуствен интелект.

И) Пълноценно използване на дебита на р. Искър.

 

За съжаление, поради липса на време само маркирам основните направления на бъдещите ни действия. За подробности ще моля интересуващите се да прочетат нашата платформа.

 

Екологията

Въпрос: Предполагам, че не сте забравили екологията?

Отговор: Разбира се. Специално внимание сме отделили на парковете, зеленината и водните площи.

Искаме и да възстановим зелените коридори, привличащи низходящи въздушни маси от Витоша, които прочистваха и освежаваха въздуха в София.

Набелязали сме програма за пълно преминаване на обществения транспорт (включително такситата) на електрическа тяга.

Разглеждаме като останка от някакви варварски времена горенето на автомобилни гуми и дрехи за отопление, наблюдавано през зимата и представляващо лъвския пай от сезонното замърсяване.

Смятаме да инвестираме средства в третирането на отпадъците с оглед пълното избягване на всякакъв горивен цикъл, който дори с най-модерните филтри не спира канцерогенните фурани и диоксини.

 

Културата

Въпрос: А как стои въпросът с културата?

Отговор: За съжаление и тук ще бъда съвсем схематичен:

  1. Ще поддържаме всички общински театри, кина, читалища, галерии и други културни институции, като осигурим достойно заплащане на работещите в тях и решим всички материални проблеми.
  2. В сътрудничество с държавата ще превърнем НДК в истинско културно средище, каквато е била и целта при изграждането му. При това не само градско, а национално и международно.
  3. Ще построим ново крило на Народната библиотека.
  4. Ще помислим и за създаването на голяма културна арена на открито от рода на амфитеатъра „Валдбюне“ в Олимпиапарк, Берлин.
  5. Ще започнем строителството на нов закрит цирк.
  6. Ще превърнем площада около катедралата „Св. Александър Невски“ в пешеходна зона с красиви павилиони за търговия с изкуство и антики.
  7. Ще стартираме мащабна програма за разкопаването на амфитеатъра в центъра на София и превръщането му в основен туристически обект на столицата. Едновременно с това ще намерим и място за строителството на нов, модерен национален исторически музей, който да предоставя място за много по-голяма и по-пълна експозиция на съхраняваните в хранилищата му археологически ценности.

 

Заключение

Въпрос: Желаете ли да кажете нещо в заключение?

Отговор: София има потенциала да бъде един от най-интересните и красиви градове в Европа и света. Тя има и огромна история, и прекрасно местоположение, и природни богатства като реки и минерални извори. Тя може да съчетае образа на историческото си минало с образа на съвременността и модерността.

От нас зависи дали ще постигнем всичко това, или ще продължим да живеем в град, изглеждащ като от Третия свят.

 

 

НАЗНАЧАВА ЛИ ВЛАСТТА ЦЕЛИ ИЗБОРНИ КОМИСИИ?

Веднага след изборите за Европейски парламент мои приятели от чужбина ми казаха, че някои от изборните комисии в страните, където живеят, са съставени почти изцяло от хора, назначени от Министерството на външните работи. Тази новина изключително много ме изненада и реших да проверя дали отговаря на действителността, а ако отговаря, дали действията на МВнР и ЦИК са законни.

За тази цел в качеството си на председател на партия „Пряка демокрация“ изпратих запитвания до ЦИК и до МВнР. И двете институции бяха коректни да ми отговорят. Според отговорите им секционните избирателни комисии извън страната за изборите за членове на Европейския парламент от Република България на 26 май 2019 г., съгласно РЕШЕНИЕ № 251-ЕП- 03.05.2019 на ЦИК, са били общо 191. От тях:

  • 16 Комисии са с 6 членен състав (всички в ЕС);
  • 10 Комисии са със 7 членен състав (всички в ЕС);
  • 2 Комисии са с 9 членен състав (всички в ЕС);
  • 163 Комисии са с 5 членен състав (57 извън ЕС и 106 в ЕС).

Общият брой на членовете на всички комисии извън страната е 999. От тях според отговора на МВнР предложените от МВнР и съответните консулски и дипломатически представителства са 866, а предложените от партии и коалиции – 133.

Броят на гласувалите избиратели според положените подписи в избирателния списък, включително и подписите в допълнителната/ите страница/и (под чертата), е 25 709.

 

Веднага трябва да кажем, че нито ЦИК, нито МВнР са нарушили закона. Напротив, те са се придържали стриктно към неговите разпоредби. Въпросът е в това, какво гласи самият закон и отговаря ли то на разпоредбите на Конституцията и на основни принципи в изборната практика.

Според нас някои членове на Изборния кодекс влизат в противоречие с Конституцията, където е казано:

Чл. 10. Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.

Чл. 11. (1) Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм.

(2) Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна.

 

А в Изборния кодекс пише следното:

Предложение от министъра на външните работи

Чл. 103. (1) Централната избирателна комисия назначава във всяка секционна избирателна комисия по един член, предложен от министъра на външните работи или от оправомощен от него заместник-министър.

 Попълване на незаети места

Чл. 104. (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2016 г., в сила от 26.05.2016 г.) Когато партия или коалиция по чл. 102, ал. 6 или 7 не е направила предложение, Централната избирателна комисия не по-късно от 7 дни преди изборния ден назначава за членове на секционните избирателни комисии лица, предложени от ръководителите на съответните дипломатически или консулски представителства или от министъра на външните работи или оправомощен от него заместник-министър.

 

А сега нашият коментар:

Както министърът на външните работи, така и членовете на дипломатическите и консулските представителства са органи наизпълнителната власт, което означава, че са назначени отуправляващата партия.

Как в такъв случай се спазва провъзгласеният в чл. 11, ал. (1) принцип, че политическият живот се основава на политическия плурализъм, след като голяма част от избирателните комисии и наблюдателите (най-важната институция в изборния механизъм) не се определят от борещите се за властта партии, а от самата власт?

Очевидно е, че в Изборния кодекс са заложени текстове, които пряко противоречат на българската Конституция, но никой не се е погрижил да сезира Конституционния съд по въпроса.

Отговорите на Министерството на външните работи показват, че в почти всички секционни комисии в чужбина изборите са протекли с преобладаващо участие на предложени не от партиите, а от дипломатическите и консулските представителства лица, които после ЦИК е утвърдила, без изобщо да се замисли това редно ли е, или не е.

Всъщност защо да се замисля, като законът й дава това право? Нещо повече, задължава я да действа именно по този начин. Пореден случай, в който законът е написан така, че права и принципи, провъзгласени в конституцията, се обезсилват. Подобни практики опорочават изборите. И най-лошото е, че те са законосъобразни, но недемократични. Защото принципите на демокрацията не допускат в секционните избирателни комисии, т.е. именно там, където се извършват най-важните действия в избирателния процес, управляващата партия да има на практика монополно присъствие и влияние. Защото ако от 999 членове на секционните избирателни комисии 866 са назначени от властта, това означава 6.5:1 надмощие на представителите на властите над представителите на партиите.

Някой би могъл да ни опонира, че в тези секции са гласували едва 25 709 души и че те са незначителен брой спрямо гласувалите общо 2 095 575 избиратели. На подобно твърдение бихме отговорили, че това изобщо няма значение и че става дума за нарушен принцип, а не за нечия зла воля. От друга страна, няма съмнение, че организирането на избори в чужбина е трудна работа и че се появяват множество неудобства и почти неразрешими проблеми най-вече поради това, че партиите нямат ресурсите да изпратят навсякъде свои представители, които да следят за изборния процес. Но това не означава, че при решаването на едни проблеми трябва да се създават други, по-големи.

 

Съвършено очевидно е, че по досегашния начин на провеждане на избори тези проблеми никога няма да бъдат решени, защото или ще има подобна намеса на държавата (т.е. на управляващата партия), или няма да могат да бъдат проведени никакви избори в чужбина поради невъзможността на партиите да изпратят свои представители в комисиите и като наблюдатели. Единственият изход е кардинална промяна в изборния процес чрез въвеждането на онлайн гласуванес възможности това да бъде сторено от всяка точка на земното кълбо.

Известни са ни потенциалните възражения, състоящи се главно в това, че подобно гласуване би било уязвимо за хакерски атаки. Подобни възражения веднага биха били аргументирани и с последните Радини вълнения около изтеклите данни от НАП, а и преди това със сривовете в различни чувствителни системи като Търговския регистър, Агенцията по вписване и др. Такива аргументи обаче се наричат „възвратни аргументи“, защото могат да се използват с пълна сила и срещу използващия ги. Ако изборите могат да пострадат от хакерски атаки и поради това електронното онлайн гласуване не бива да съществува, то не бива да съществуват и електронни онлайн търговски регистри, електронни онлайн бази данни и портали на всевъзможни институции, електронно банкиране и системи като SWIFT, и т.н. Но те съществуват. И никой не се кани да ги закрива.

Защото проблемът не е в хакерските атаки, а в некадърността на властите да се справят с тях. Или пък липсата на управленска воля за това. Аргументите срещу електронното онлайн гласуване са всъщност аргументи срещу кардиналното улеснение на всички работещи, намиращи се извън местата по постоянна регистрация, пътуващи и намиращи се извън страната активни хора, които при сегашната система са лишени от възможности да гласуват. А тези хора с оглед динамиката на съвременния свят никак не са малко.

 

Да не говорим за възможностите на нашите сънародници с българско гражданство, живеещи и работещи в чужбина (както се разбра напоследък, те са повече от 2.4 милиона), да участват в различните избори поради непреодолимите трудности да се доберат до изборна секция в страните, където живеят, и поради твърде недомислените правила за уседналост, които са в сила сега. Това законово положение отрязва на практика почти всички хора с българско гражданство, живеещи или работещи извън ЕС.

Според нас това е погазване на конституционно гарантирани граждански права. Да, някакъв вид правила за уседналост може би е редно да съществуват, но те трябва да съдържат съвсем различни срокове и съвсем различни принципи на действие.

Ясно е защо днешната система на уседналост е в този вид – от една страна, заради нежеланието на властимащите в България да взаимодействат с българските граждани, живеещи в чужбина. Властимащите винаги са се чувствали заплашени от волята на тези хора. Другата причина за уседналостта в този вид е подмолното действие на партията ДПС, която си организира платени избиратели от Турция, без последните изобщо да знаят за кого и защо гласуват. Но ако действията на ДПС са укорими, дваж по-укорими са действията на българските власти, които пишат негодни закони.

 

Ако човек се вгледа в политическия живот и управленските практики дори само през последната година, ще види уникални безобразия, които до не съвсем отдавна биха извели десетки хиляди хора на улицата:

  • Грозни схеми за масово лично облагодетелстване на властимащите чрез използване на служебното си положение (апартаментгейт);
  • Гласуване на решения от парламента, които след това с лекота се потъпкват от изпълнителната власт под неприкрития натиск на чужди сили (конкурси и договори за 8-те изтребители), при което се купува несъществуваща все още техника с първоначален дизайн от края на 60-те години на баснословни цени;
  • Тотална манипулация на изборите за Европейски парламент, защото до 10 май тази година почти всички агенции даваха или малка преднина на БСП, или равенство, а само след две седмици, без през това време да са избухвали някакви невероятни скандали или да има някакви форсмажорни събития, резултатът беше разлика от 6.81% в полза на корумпираната и нагла власт. Вярата, че подобни резултати са възможни и естествени, е привилегия само на хора с неподражаем наивитет и IQне повече от 50, или на напълно корумпирани индивиди. Както биха казали римляните, tertiumnondatur.

 

Заключението е, че по всички линии държавното управление в България е съпроводено с безпринципни нарушения, противозаконни решения, безочливо лично облагодетелстване, безхаберно администриране и своеволно погазване на всякакви демократични управленски принципи. Резултатът, както бе съобщено в началото на този месец, е, че на всяко новородено в България съответстват трима починали. И на никое от всички тези неща няма адекватна обществена реакция.

 

Всъщност истинският патос и най-важният въпрос от всичко казано дотук може да се формулира с едно изречение:

Докога ще търпим некадърници и корумпирани до мозъка на костите хора да ни управляват?

Заключителни думи в края на кампанията за Евроизбори2019 на Петър Клисаров.

Добре би било в края на предизборната кампания да се направи едно обобщение и да се посочат глобалните цели на едно евентуално участие в работата на Европарламента.
Защо? Защото се тръгва от общото към частното, от общата рамка към подробностите, от ескизния проект, преминавайки през идейния и свършвайки с работния проект (както е в архитектурата, в машиностроенето, в космонавтиката, пък и във всяка човешка дейност, в което съществува понятието „проект“).
Само когато сме изяснили и одобрили най-важните, кардиналните насоки на модела на ЕС и потенциалното му развитие, ние ще можем да говорим и за детайли. А всъщност всички правят точно обратното: говорят за някакви дейности, някакви решения, някакви промени… Всички на парче, без да се съобразяват с цялостната конструкция и без да е ясно до какви последствия тези промени и дейности ще доведат.

Затова ние говорим за 3 генерални области на промени в ЕС, за които ще работим:
1. Завършен модел на ЕС.
2. Демократизация на избора, функционирането и вземането на решения от страна на институциите в ЕС, обратната връзка с гражданите, допитвания тях за всички важни решения.
3. Мерки за превръщане на ЕС в световна Велика сила – четвъртия играч на световната политическа сцена наравно със САЩ, Китай и Русия

И тъй, да развием малко горните 3 точки:

1. Възможни модели на развитие и избор на модел за ЕС.
Възможните модели на развитие са много, но ще се огранича с най-важните:
• Съединени европейски щати.
• Европа на постоянното разширение – хлабав съюз за активно взаимодействие с периферията: страни от бившия СССР, Северна Африка и Турция.
• Европа на различните скорости.
• Европа на различните ядра.
• Европа на Отечествата.
• Разпад на ЕС.

Всички анализи сочат, че вариантите от 2 до 4 водят в перспектива до разпад – резултат, който ние най-малко желаем. Ако се придържаме към най-важните критерии: решаването на противоречието център-периферия и високата ефективност, ни остават 2 варианта: СЕЩ и Европа на Отечествата.

Защо не СЕЩ?
В края на 2017 г., в края на мандата си като председател на Европарламента, Мартин Шулц предложи да бъде изработен “конституционен договор”, по силата на който ЕС да стане политически съюз до 2025 г.
Веднага фирмата на политически и маркетингови проучвания YouGov проведе анкета в 7 страни (Германия, Франция, Швеция, Финландия, Дания, Норвегия и Великобритания) за приемливостта на подобна идея. Оказа се, че положително идеята се посреща от твърде малък брой хора в 5 от 7-те страни (твърдо „да“ плюс „може би“ не надхвърлят 25%) . Едва ли в страни като Полша и Унгария резултатите ще бъдат по-различни. От всичко казано следва, че този вариант не е актуален на сегашния етап.

Защо бихме били съгласни и на модела Европа на Отечествата, и на СЕЩ?
Бихме искали да дадем много ясна мотивировка защо няма противоречие, когато говорим, че сме съгласни и на Европа на Отечествата, и на СЕЩ. Общото между тях е ефективността. Само ефективността може да доведе до силна, богата и просперираща Европа. Всичко останало означава Европа да обеднява, а обедняването неминуемо води до тежки противоречия, социално недоволство, междуетнически конфликти и обща нестабилност.

2. Демократизация на ЕС
ЕС е всичко друго, но не и демократична организация. Най-важният й орган – Европейската комисия – се излъчва с продължителни тайни задкулисни договорки между европейските (а защо не и световните) елити, а европейските граждани нямат никакво влияние нито върху формирането, нито върху функционирането, нито върху вземането на решения, нито върху отчетността (която липсва) на този орган.
Пък и царството на бюрокрацията, каквото представлява ЕС, всички останали институции на управлението, като Европейския съвет или Европейския парламент са по-скоро фасадни, отколкото същностни ръководни органи.
Докато гражданите на Европа не вземат в свои ръце избора, ключовите решения и контрола върху избраните ръководители, ЕС никога няма да функционира изцяло в интерес на 500-те милиона граждани.

3. Как ЕС да стане световна сила?

3.1. Чрез дългосрочни мегапроекти и вдъхновяващи цели на развитие (така, както правят в Китай, САЩ и Русия):
•​пробив в термоядрения синтез за осигуряване на човечеството с неограничени количества енергия,
•​европеец да е първият човек, стъпил на Марс,
•​Европа да е първият континент без промишлени емисии на въглероден двуокис,
•​Европа да е първият континент, произвеждаща поне 50% естествени храни без химия и ГМО,
•​Европа да е континент без зони на бедност.

3.2. Придобиване на собствена военна мощ, мощна общоевропейска войска и собствен военно-промишлен комплекс, конкуриращи големите трима: САЩ, Русия, Китай. За целта няма как да не се стигне до разпад на НАТО.
3.3. Организиране и мотивиране на огромния научен потенциал, който Европа притежава. Всъщност именно Европа е родината на съвременната наука и модерните технологии, завладели целия свят. Тук е родината на великата научна и инженерна мисъл, позволили й да покори целия свят. Защото именно Европа владее целия свят от ок. 500 години. Но за съжаление силно сдаде позициите си първо след двете световни войни, а сега и след подчинението си на глобализацията, зад която стоят транснационалните корпорации (ТНК).

Най-важното:
1. Единственият начин да се решат проблемите, които като лавина затрупват ЕС, е да се премине към нов модел.
2. Този модел трябва да отговаря на едно най-важно условие – ефективност.
3. Възможните ефективни модели са два: Европа на Отечествата и СЕЩ.
4. Социологическите проучвания показват, че в повечето страни-членки хората категорично не искат да се преминава към СЕЩ.
5. Значи, остава единствено завръщането към прекрасния модел на Европа по договора от Маастрихт 1991 г., когато Европейската икономическа общност се трансформира в Европейски съюз. Но това си беше ЕС на нациите.

6. Този нов модел трябва задължително да се основава на принципите на пряката демокрация. За да не взема решения, противоречащи на волята на гражданите, за да води политика, увеличаваща благосъстоянието и намаляваща неравенствата, за да си поставя дългосрочни вдъхновяващи цели, за непрекъснато постъпателно развитие изключително в интерес на гражданите.

Ето защо накрая бихме искали да кажем специално няколко думи за демокрацията и по-точно – за пряката демокрация

Живеем в преходна епоха. Вървим:
-​от капитализъм към посткапитализъм, от модернизъм към постмодернизъм, от индустриална към постиндустриална епоха,
-​от форми на демокрация към форми на мека (а може би и не съвсем мека) диктатура,
-​от „свобода, равенство и братство“ към Оруелова антиутопия с тотален контрол върху индивида,
-​от всеобща и възпитавана от първите години на детството трудова етика към етиката на подаянието и безусловния базов доход, от всекидневното усилие към безделието,
-​от отечества на градове и села с човешки измерения към глобално пространство с мегаполиси, в които живеят десетки, а скоро и стотици милиони хора,
-​от семейства с майки, бащи и деца към родител 1, родител 2 и деца, обучавани да избират пола си,
-​от епоха с изкуства, разказващи ни за любов и омраза, добро и зло, амбиции и безволие, светли пориви и низки страсти, героизъм и подлост, вярност и предателство, красота и уродливост към епоха с изкуства, на извратеността, хаоса, безчовечността и примитивизма,
-​от индивиди от плът и кръв към постчовеци, хибриди между биология и машина.

Вече не можем да се крием, да отлагаме, да се уповаваме, че нещата някакси ще се оправят. Защото бъдещето постепенно се превръща в настояще и новата епоха ни засмуква неумолимо в себе си.
Възможно ли е да се противопоставим срещу дебнещия ни хаос в душите, тоталния контрол от страна на властта, обезсмисленото съществуване и новия световен ред, в който „дълбоката държава“ (Deep State) управлява всичко – като се започне от биологичната ни същност и се стигне до плен на съзнанието ни.
Да, напълно е възможно! Възможно е, ако вземем съдбата в собствените си ръце. А съдбата се взема под контрол само чрез смяна на системата за управление, чрез драстично увеличаване на свободата и на възможността всеки да участва във вземането на решенията как да се управлява обществото и държавата.
Преведено на политически език, това означава повече демокрация. Това означава демокрацията да бъде драстично усъвършенствана и доведена до своята завършена и висша форма. Тя се нарича „пряка демокрация“.
Пряка демокрация, разбирана не като система от референдуми и плебисцити, не като масово политиканстване, при което народът съвместно обсъжда и приема всеки закон, законче и поправка в закон, не като аморфно управление без институции като парламент, правителство и местна власт, не като анархия без партии и политически сдружения, а като система, осигуряваща изява на народната воля по всеки ключов въпрос и подчиняваща партиите, парламента и магистратите на тази воля. Като придаване на нова форма, нов живот и ново подчинение на съществуващите и сега институции. За да не могат те да се превръщат в клики, защитаващи частни или корпоративни интереси в ущърб на гражданите.
Система, осигуряваща интересите на народите, а не на транснационалните корпорации, на банките и задкулисната власт на могъщите обитатели на Deep State.

От нас зависи какъв свят ще наследят децата и внуците ни. Дали свят на киборги, живеещ в нечовешки измерения, или уютен свят на човеци с емоции, радости и мечти. Дали свят на пролетарии, жадни за „хляб и зрелища“, или свят на хора, копнеещи да осъществят своя творчески потенциал. Дали свят на свободни индивиди, или свят на нов вид закрепостени създания, разчитащи на необходимото за преживяване от властимащите.
От отговора на тези въпроси зависи какво бъдеще можем да очакваме. Няма кой да спре разрушителните процеси, протичащи в целия свят, освен нас, всички нас.
Имаме възможност да построим света такъв, какъвто желаем да бъде. Тази възможност се нарича „пряка демокрация“. Изпуснем ли я, утре ще бъде късно. Ще бъдем лишени от нея.
Всеки решава кое е по-добро.

С което искаме да благодарим на всички, които са проследили нашето участие и са се заинтересували от нашите идеи.
Това е първият ни опит за представяне пред българското общество и за евентуално участие във властта. Предстоят местни и парламентарни избори, в навечерието на които ще разгърнем идеите ни за развитие на България.
Ще бъдем много щастливи, ако много хора харесат целите ни и ни подкрепят. Със сигурност няма да сбъркат.

На тези избори – бюлетина № 17!

Единен европейски транспорт и инфраструктура

Единен европейски транспорт и инфраструктура

Транспортът и инфраструктурата са от малкото области, в които ЕС има важни функции и прерогативи. Няма съмнение, че в тези области в развитата част на Европа нещата стоят на много високо равнище, а в развиващата се е налице постоянен напредък. И това е може би сферата с най-голям напредък в сравнение с всички останали области, в които ЕС по Лисабонския договор има значителни прерогативи.
Но същевременно има и значителни проблеми. Един от тях е свързан с България и се вижда с невъоръжено око: международният път, който започва от Португалия и завършва в Иран, основната магистрала, свързваща Европа с Близкия изток и Южна Азия като цяло, има тясно място на наша територия – пътят от Калотина до София. На практика единственото място, задръстващо могъщия трафик по този път. Едни 55 км, на които никой не обръща внимание. Едва в края на миналата година, почти 12 години след влизането ни в ЕС, МС на България взе решение да се строи магистрала.
Това показва нехайството, некомпетентността и чиновническия подход на бюрокрацията в Брюксел към проблемите на европейската транспортна мрежа и е просто смайващ пример за недалновидност и, откровено казано, глупост. Защото това е най-важният коридор, обслужващ интересите не само на европейския, а и на азиатския континент.
Друг проблем на хората в ЕС, ръководещи тези направления, е пълната липса на визионерство и стратегическо мислене. Няма идеи за междуконтинентални свръхбързи влакове, Ние ще инициираме нов мега проект за скоростен влак (500км.в час) от Шанхай през Истанбул, София, Виена до Франкфурт с възможност за надграждане на магнитна скоростна линия над релсовата. Мощни интермодални центрове (това са места, където идват влакове, спират за кратко време, от тях се разтоварват и товарът контейнери от 150км радиус, един вид совалки, идеята е да се разтоварят пътищата от тежкотоварни камиони) в невралгични пунктове на Европа, позволяващи значително подобрение на транспорта и логистиката, и т.н.
Към това се прибавят и срамните решения за ограниченията, засягащи най-вече превозвачите от периферията. Поредна проява на егоизъм и високомерие, отразяващо се на най-бедните.
Друг голям проблем е че в много близкото бъдеще с навлизането на камиони със самостоятелно управление (без шофьори) голям брой шофьори ще останат без работа. За тях трябва да се подготвят много сериозни програми за заетост.
Не е възможно да се решат проблемите на отделните сектори, какъвто е транспортът и инфраструктурата, без да бъдат решени глобалните проблеми на ЕС – 1. Общ модел на съюза (Европа на Отечествата или СЕЩ); 2. Дългосрочна визия по глобалните тенденции в новата технологична епоха, в която навлизаме (роботизация и безработица, трансхуманизъм и хибрид човек-машина; климат и екология; изкуствен интелект, и т.н.); 3. Демократизиране на всички процедури, институции и начин на избор и начин на вземане на решения.
Анализът на първите 2 изброени глобални проблема навярно ще даде съвсем различни схеми и направления в развитието на пътищата и инфраструктурата, а на последния – нови стандарти за вземане на решения и управление на отрасъла.

ДИСПУТ ПО ХОРИЗОНТ: 20 май 2019

1. Европейски ценности и национални интереси.

Непрекъснато под път и над път се говори за европейски ценности, макар, сигурен съм, малцина знаят къде да прочетат за тях. Всъщност те са изброени в чл. 1а (ценности, свързани с личността) и чл. 2 (ценности, свързани с общността) на Лисабонския договор:

Чл. 1а: Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавите-членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.“
Чл. 2, т. 3: Съюзът установява вътрешен пазар. Той работи за устойчивото развитие на Европа, основаващо се на балансиран икономически растеж и ценова стабилност, силно конкурентна социална пазарна икономика, която има за цел пълна заетост и социален прогрес, и високо равнище на защита и подобряване качеството на околната среда. Той насърчава научния и техническия прогрес.
Той се бори срещу социалното изключване и дискриминациите и насърчава социалната справедливост и закрила, равенството между жените и мъжете, солидарността между поколенията и защитата на правата на детето.
Той насърчава икономическото, социалното и териториалното сближаване, както и солидарността между държавите-членки.

Прекрасни ценности! Либерални, възприети след ІІ св. война като част от новото устройство на света, когато управляващите си дадоха сметка за причините за последните две катастрофални войни и създадоха социалната държава в рамките на либералната демокрация. На народите бяха дадени редица привилегии, права и възможност за охолен и добър живот, а бизнескласата реши да трупа пари чрез иновации, обороти и конкурентност, а не чрез експлоатация. Бяха приети законодателства в това отношение, бе приета и Харта за правата на човека, установиха се нови порядки в световната търговия, бяха предприети стъпки за премахване на вековни национални вражди (напр. между Франция и Германия). Лявото победи дясното и се съюзи с либерализма.
Така се създаде и Европейският съюз.

Но днес сигурни ли сме, че провъзгласените ценности на общността (чл. 3) се спазват? Изобщо не съм сигурен в това. По-точно сигурен съм, че грубо се нарушават:
1. В Лисабонския договор се говори за равноправие на членките. И доскоро поне говоренето беше в тази посока. Но напоследък управляващите го удариха през просото и започнаха дружно да говорят, че всъщност ЕС си има хегемон, около когото той е изграден. Дори нашият велик вожд с нюха си на хрътка подуши кой е главатарят и обяви: „Каквото каже г-жа Меркел, и аз казвам това“. Нима има равноправие днес в ЕС? Да си спомним само преди няколко години какво ставаше, когато се решаваше въпросът с дълговете на Гърция. Всичко беше дадено в ръцете на тогавашния германски министър на финансите Волфганг Шойбле, който реши всичко така, както бе изгодно за Германия. А какво да кажем за мигрантската криза?
2. Говори се за солидарност, но как можем да изтълкуваме решението на ЕС, че всички мигранти трябва да се регистрират в страната на пристигането си и да остават там? Какво породи това? аОгромни проблеми в Гърция и Италия, затваряне на граници, изпокарване на съседи, взаимни обвинения в егоизъм… Някои страни като Полша приеха няколко десетки мигранти. Не знам дори дали приеха и толкова. Ами увеличаващата се пропаст в стандартите на живот и богатството между центъра и периферията? Къде е тук солидарността и обявената тенденция към икономическо, социално и териториално сближаване?
3. Говори се за демокрация, но какво демократично има в избора на редица органи на ЕС? Например най-важния орган – Европейската комисия? Как се избира той? Не е ли след някакви продължителни задкулисни преговори за съгласуване на интересите на европейските елити? Не са ли пак тези елити, които си подбират изпълнителите? И какво общо имат европейските граждани с тази институция, освен че търпят последствията от нейното управление? Да отваряме ли дума за всякакви комисии, комитети, надзорни органи и т.н.? ЕС е всичко друго, но не и демократична организация.

Дотук ставаше дума за ценности на общността.
4. А ако се върнем към ценностите на личността, не се ли пробутват, без да са гласувани от никого, някакви нови ценности, свързани най-вече със сексуалната сфера вследствие на лобистката дейност на различни феминистки общности? Характерен документ за това бе Истанбулската конвенция, опитваща се да пробута някакви завоалирани и прикрити „ценности“ във възпитанието на децата.
5. Ами миграцията? Европа се превърна в разграден двор и е заплашена от загуба на автентичността. Нещо повече, бе приет и един зловреден документ, наречен Глобален пакт за безопасна, регулирана и легална миграция, който всъщност не цели нищо друго, освен да узакони и регулира постоянен мощен трафик на емигранти към Европа. Защото потоци от емигранти текат само в две направления: 1. Към Европа от Африка, Близкия изток и голяма част от Азия; 2. Към САЩ главно от Южна Америка. Слава Богу, ние не подписахме този документ, но това стана възможно единствено защото и САЩ не го подписаха.

И нещо за националните интереси: Няма как в този модел на ЕС, който господства днес, да не се появят противоречия между общото и частното, между общата организация ЕС и отделните държави. Този модел отнема част от суверенитета на страните и управлява чрез правни актове и администрация някои области:
(а) митнически съюз;
б) установяване на правила относно конкуренцията, необходими за функциониране на вътрешния пазар;
в) парична политика на държавите-членки, чиято парична единица е еврото;
г) опазване на морските биологични ресурси в рамките на общата политика в областта на рибарството;
д) обща търговска политика.
Всички останали прерогативи на ЕС са или споделени със суверенните държави, или изцяло принадлежат на последните.

И там, където тези прерогативи се препокриват, или пък са недостатъчно добре уточнени, неминуемо възникват противоречия. На практика се оказва, че националните правителства хем са отговорни пред своите народи за това, как ги управляват, хем зависят в много отношения от решението на други, наднационални институции.
Това по определение е калпав модел и трябва да се промени.

Най-важното:
1. Ценностите са описани в чл. 1а и 3 на Лисабонския договор.
2. Те са в две области: ценности, свързана с човешките права; ценности, свързани с правата на общността.
3. Макар и провъзгласени, редица ценности на общността не се изпълняват: демократичност, равноправие, солидарност.
4. Най-важните ценности са ценностите, формулирани и приети след ІІ св. война и залегнали в основите на продължителния мирен и плодотворен период, превърнал Европа от разорен континент в най-привлекателното, културно, заможно, организирано и перспективно място. Но с появата на нови „ценности“ Европа започва да върви към своя залез.
5. В сегашният модел на ЕС е заложено противоречието и конфликтният характер между общността и суверенните народи. А това неминуемо води до нарастващи противоречия.

2. Ефективност на европейските институции.

Изключително ниска ефективност:
1. Европейският съвет, т.е. политическото тяло, включващо ръководителите на правителствата на страните-членки (European Summit) не е взел нито едно стратегическо или визионерско решение. Всичко се изчерпва с решаването на текущи проблеми о лобиране. Единствената ефективност, която се наблюдаваше, беше светкавичното приемане и продължаване на санкциите срещу Русия. Да, бяха взети решения в областта на климата, но те са половинчати и недомислени. Защото се приемат директиви към 2050 г. да бъде преустановено всякакво промишлено изхвърляне на въглероден двуокис в атмосферата, което е добре, но с какво ще се заместят енергийните мощности, базирани на изгарянето на въглища и газ, така и не е ясно. Като се има предвид, че няма да има никаква друга постоянна денонощна генерация освен ядрената, то Европа би трябвало отдавна да е лидер в ядрените технологии, какъвто беше през 60-те, 70-те и 80-те години. А сега драстично изостава от Русия и Китай. Същото се отнася до крупни транспортни проекти, космонавтика и т.н.
2. Европейската комисия. Не знам дали изобщо да я коментирам, защото е тежко болна от политически ишиас. Крайно недемократична организация, най-зависимата от задкулисни договорки и интереси. А всъщност това е изпълнителната власт в ЕС. Развива бурна дейност за решаването на най-големите общоевропейски проблеми, но всъщност е напълно безпомощна пред тях:
• миграцията,
• тежките икономически и социални различия между центъра и периферията,
• развитието на европейската култура,
• инициирането на дебати и законодателни мерки срещу пост-истината, превърнала се в истински бич срещу знанието и обяснението на реалността; демокрацията е царство на словото, а когато истината се заменя с неистина, модифицирана истина или откровено съчинителство, най-пострадалият от това е демокрацията; апропо, преди 2 години в Давос един от обсъжданите проблеми бе именно „пост-истината“, но участниците във форума така и не постигнаха никакъв резултат.
3. Европейски парламент. Ако се съди по количествата документи, които този орган произвежда, там кипи наистина Сизифовски труд. Едва ли има човек на континента, дори и най-верният привърженик на европарламента, който да е прочел всичко. И навярно 99% от тази макулатура е напълно безсмислена.
4. Съвет на Европейския съюз (Съвет на министрите) – съвет, който често се събираше в различни състави, за да помага при законодателството и да решава важни проблеми. Може би този съвет ще се запомни със скандалните решения за автомобилните превозвачи, тоест с неудържимото лобиране, което бе осъществено чрез неговата структура.

Най-важното:
1. Неефективна работа на всички структури.
2. Европейски съвет, показал липса на реално лидерство и визионерство сред държавните и правителствени глави в страните-Членки на ЕС.
3. Корумпирана, зависима и неефективна Европейска комисия.
4. Липса на какъвто и да е обратен контрол на европейското гражданство върху всички европейски институции.
5. Липса дори на опити за управление чрез взаимедойствие с гражданството. Всички решения се вземат от тесен кръг хора, повечето от които не са назначенци, а не избраници.

3. Социална спреведливост

Както бе казано по-горе, в Европа след ІІ св. война се установи т.нар. социална държава. Европейските държави наистина са социални – те гарантират на населението пенсионна система, всеобщо образование, всеобщо здравеопазване, фондове за подкрепа при безработица, различни социални помощи, защита на хората с увреждания, неспособни да бъдат пълноценни участници в пазара на труда
Както казахме, лявото победи дясното. Наскоро ми се наложи да прегледам бюджета на Франция. С изненада открих, че повече от 70% от него отива за социални дейности. Това е колосална сума. Замислих се дали подобен финансов масив се използва ефективно. Убеден съм, че не. Същото се отнася – с различни нюанси – за всички европейски държави.
Очевидно е, че социалните системи в европейските държави са претоварени, че освен за истинските нужди на хората, те се харчат и за нуждите на паразитстващи прослойки, които не желаят да работят, а също така се източват в процеса на корупция. Като се замисля, че на хоризонта се задава Безусловният Базов Доход, при който хората ще получават своя екзистенц-минимум ей-така, без трудова престация, си казвам, че скоро неокомунистическото ще победи лявото.
Разбира се, социалната справедливост далеч не се изчерпва със социалната държава, а е също така и борба с неравенствата. Но борбата с неравенствата е напълно изгубена в системата на капитализма, а както виждаме, и на посткапитализма. Борбата с неравенствата може да се увенчае с частичен успех при внедряване на пряката демокрация, когато обществата ще имат лостовете да регулират частично тези проблеми чрез данъчната система и други механизми. Но засега това е утопия.
И понеже говорим за ЕС, той административно не може да направи нищо, тъй като и данъчните системи, и социалните такива са прерогатив преди всичко на суверенните държави. Да, ЕС има частични прерогативи и в тези области, но те не са достатъчни, за да повлияят на социалните системи в отделните страни.

4. Младте в Европа

Както бе казано по-горе, в Европа след ІІ св. война се установи т.нар. социална държава. Европейските държави наистина са социални – те гарантират на населението пенсионна система, всеобщо образование, всеобщо здравеопазване, фондове за подкрепа при безработица, различни социални помощи, защита на хората с увреждания, неспособни да бъдат пълноценни участници в пазара на труда
Както казахме, лявото победи дясното. Наскоро ми се наложи да прегледам бюджета на Франция. С изненада открих, че повече от 70% от него отива за социални дейности. Това е колосална сума. Замислих се дали подобен финансов масив се използва ефективно. Убеден съм, че не. Същото се отнася – с различни нюанси – за всички европейски държави.
Очевидно е, че социалните системи в европейските държави са претоварени, че освен за истинските нужди на хората, те се харчат и за нуждите на паразитстващи прослойки, които не желаят да работят, а също така се източват в процеса на корупция. Като се замисля, че на хоризонта се задава Безусловният Базов Доход, при който хората ще получават своя екзистенц-минимум ей-така, без трудова престация, си казвам, че скоро неокомунистическото ще победи лявото.
Разбира се, социалната справедливост далеч не се изчерпва със социалната държава, а е също така и борба с неравенствата. Но борбата с неравенствата е напълно изгубена в системата на капитализма, а както виждаме, и на посткапитализма. Борбата с неравенствата може да се увенчае с частичен успех при внедряване на пряката демокрация, когато обществата ще имат лостовете да регулират частично тези проблеми чрез данъчната система и други механизми. Но засега това е утопия.
И понеже говорим за ЕС, той административно не може да направи нищо, тъй като и данъчните системи, и социалните такива са прерогатив преди всичко на суверенните държави. Да, ЕС има частични прерогативи и в тези области, но те не са достатъчни, за да повлияят на социалните системи в отделните страни.

ПРОПАГАНДАТА И ДЕЗИНФОРМАЦИЯТА

ПРОПАГАНДАТА И ДЕЗИНФОРМАЦИЯТА

Всъщност пропагандата и дезинформацията в никакъв случай не са само предизборни явления в медиите. Напротив. Те винаги са присъствали, и то осезаемо, откакто медиите съществуват. Но през последните 30-тина години, откакто бе поет курс към радикален либерализъм и глобализация, медиите престанаха да бъдат средство за осведомяване, а за пропаганда и агитация. Т.е. заразиха се от медиите по времето на развития социализъм и се различават от тях само по изобилието от реклами.
За да стане това, бе извършена колосална концентрация на капиталите и сега, както се твърди, всички основни световни медии са собственост на няколко концерна. А регионалните под една или друга форма са в подчинение на глобалните. И се получава стройно и еднообразно говорене, често пъти нямащо нищо общо с истината. Дружно се премълчават някакви неизгодни факти, дружно се дават едни и същи оценки на определени процеси и явления, дружно се заклеймяват явления и хора, които не вървят в „правилната“ посока.
Ако анализираме какво се говореше за ЕС, ще видим едно неуморно и неумерено възхваляване, без никакъв анализ и критично отношение към очевидните му недъзи. А те – с едно изречение – се коренят в първоначалния замисъл съюзът да се гради около победена във ІІ св. война Германия, от една страна, и от друга, в крайно нежизнеспособния модел, въведен с Лисабонския договор през 2007 г. Дванадесет години след влизането му в сила може пределно ясно да се види, че ако дотогава ЕС е вървял възходящо, след него тенденцията е точно обратната.
Но през всичките 12 години медиите твърдяха, че всичко върви по мед и масло. И сега изведнъж се появиха някакви лоши хора, които държат на страните си и на техните интереси. Те веднага бяха наречени националисти, а терминът „националисти“ веднага обрасна с отрицателни значения и стана едва ли не синоним на „нацисти“. Което е изключително долнопробна манипулация. Аз не съм привърженик на националистите в днешния им вид, но да се говори за тях като крайно десни (каквито са наричани нацистите) и популисти, и това да са единствените им характеристики, е невярно и нечестно. Тези хора въпреки цялата пропаганда се увеличават и колкото и да се поливат с хули и обидни епитети, ще продължат да се увеличават.
Цялата тази медийна пушилка през последните десетилетия доведе до това, че хората вече не вярват в това, което им се пропагандира. И започват да се отнасят зле дори към положителните и добрите неща в ЕС. А те са много повече от отрицателните.
И неслучайно на 15 май тази година в английския „Гардиан“ излезе статия, отразяваща проучване на мозъчния тръст European Council on Foreign Relations (Европейски съвет по международни отношения), в което се казва, че мнозинството в ЕС очаква съюзът да се разпадне до 20 години. При това последният Евробарометър констатира, че привлекателността на ЕС е на най-високото си равнище от 1983 г. Което означава, че хората искат да са в ЕС, но смятат, че той е неустойчива конструкция, която ще се разпадне.
Е, порочната агитация и пропаганда, дезинформационният характер на медиите през последните десетилетия са един от най-важните фактори за това.
Ние от партия Пряка Демокрация ще работим за връщането на медиите на тяхното място, като медиатор а не като четвърта власт и то не дефинирана от конституции или под контрол от Суверена които единствен има право да овластява.

https://www.theguardian.com/world/2019/may/15/majority-of-europeans-expect-end-of-eu-within-20-years

ЗАЩО ЕВРОПА НА ОТЕЧЕСТВАТА?

ЗАЩО ЕВРОПА НА ОТЕЧЕСТВАТА?

В първия материал, посветен на изборите за Европейски парламент, споменах възможните варианти на развитие на ЕС. Аргументирах се защо разпадът на ЕС е крайно нежелателен, сегашният вариант – губещ, а желателните варианти, оценявани преди всичко по критерия ефективност, са Европа на Отечествата и Европейска федерация, наричана условно Съединени европейски щати (СЕЩ). В същия материал бе доказано защо вариантът СЕЩ е невъзможен на сегашния етап: от проведените социологически проучвания е видно, че населението в редица страни-членки не желае подобно развитие.

Сега ще се опитам да аргументирам защо Европа на Отечествата (ЕО) е добър вариант.

 

  1. ЕО отговаря на основните цели, заради които бе създаден ЕС – следвоенно възстановяване и невъзможност на бъдещи войни в Европа. За осъществяването им бе необходимо само едно – свобода на движението на хора, стоки и капитали. Тоест необходим бе Митнически съюз и снемането на всички визови и валутни ограничения. Всичко това бе налице в ЕС, създаден с договора от Маастрихт през 1991 г., а дори и в предшестващата го формация, наречена Европейска икономическа общност и създадена с Римския договор през 1957 г. Неслучайно това са златните години на ЕС. И няма съмнение, че проблемите започнаха заплашително да растат след въвеждането на сегашния половинчат бюрократичен модел на централизация в някои области, а в други – не, който възникна след влизането в сила на Лисабонския договор през 2009 г.

 

  1. ЕО е много по-ефективна организация, защото дава на страните-членки далеч по-големи свободи в икономическата и политическата сфери, възможност за силни икономически връзки по всички азимути, а и несъмнено – по-голяма медийна свобода. В подкрепа на последното твърдение ще кажа, че комплексно изследване на медийното отразяване на Брекзит в европейските медии показва, че 35% от тях са взели страна, като 78% от последните са били против Брекзит. Изводът е, че медиите в сегашните условия съвсем не са средства за информация и анализ, а институции за пропаганда.

 

  1. Икономическа ефективност на ЕО. Икономическата ефективност на ЕС е съвкупност от икономическите ефективности на всички нейни страни-членки. Когато има пречки за страните-членки, има пречки и за цялостната ефективност. В ЕС има редица регулации и практики, възпрепятстващи свободното развитие на икономиките и влизащи в противоречие с правилата на пазарната икономика. Такива са:
  • селскостопанските квоти и субсидии,
  • бюджетните ограничения, важащи за едни и не важащи за други (напр. Франция), а и напълно забравени в периода на световната финансова криза от 2008 и следващите години,
  • задължителните нива на акцизите (поради тази политика в САЩ цените на бензина в момента е 1.20 лв./л, а на дизела – 1.40), което води до по-ниска ефективност на европейските икономики в сравнение с тази на САЩ,
  • общата валута, чиято употреба облагодетелства най-силните (Германия) и изсмуква национален доход от най-бедните,
  • изискванията за разделяне на определени дейности (напр. производство и дистрибуция на ток), макар в единния си вариант френската EDF да стана най-голямата енергийна компания (utility company) в света,
  • безпринципност при вземане на решения (напр. дерогацията за най-големия замърсител с въглероден двуокис Полша при вземането на решение за прекратяване на субсидиите за ТЕЦ в ЕС).

В резултат от всичко това виждаме, че ЕС като цяло се развива с далеч по-ниски темпове от основните си конкуренти САЩ и Китай.

 

 

  1. Политическо влияние – в момента ЕС е на най-ниското равнище на политическото си влияние, откакто съществува. Тя изгуби почти всичките си лостове в Близкия изток, на практика отсъства от Африка и гласът й не се чува особено при решаването на глобалните проблеми. Когато се говори за обща политика при модела на ЕО, веднага се поставя въпросът кой би бил общосъюзният политически орган. Отговорът е: същите като сега – Европейски съвет, събиращ президентите или премиерите на всички страни-членки, и Съветът на министрите, събиращ тематично съответните министри.

 

Военно присъствие. Не може в нашия свят – и в модерния, и в постмодерния – да има субект, претендиращ да бъде Велика сила, който да няма могъща армия. Сегашното положение на ЕС в това отношение е парадокс.

Крайно време е ЕС да създаде своя силна войска, която ще е сбор от войските на страните-членки. Тази войска би трябвало да бъде организирана по подобие на НАТО, да има общо командване, общи планове, да се изгражда по общи принципи и устави, да провежда общи учения на всички родове войски. Всяка страна ще преценява сама каква да бъде военната й мощ, но въоръженията й следва да бъдат съвместими с тези в другите страни, а личният й състав – обучен по общи методики. Европейската войска трябва да бъде съпоставима по възможности с тези на САЩ, Русия и Китай. Необходимо е и развитието на собствен военно-промишлен комплекс.

Същевременно трябва да се прекрати участието в НАТО. Това – искам дебело да подчертая – не означава, че САЩ ще престанат да бъдат основният геополитически партньор на ЕС.

 

Изводът е, че просто трябва да се върнем към благословената Европа от Маастрихт. И ЕС да заработи в несравнимо по-опростени рамкови форми. Това ще запази нашето многообразие и ще позволи свободното развитие на всяка страна, а значи – и на всички.