СВЕТЪТ В ПЛЕН НА КОРОНАВИРУСА

През последния месец епидемията от коронавирус избухна в планетарен мащаб и породи колосална криза – здравна, икономическа, финансова, психологическа. Санитарната криза очевидно даде мощен импулс на борсовата и икономическа криза, която отдавна се очакваше. Психологическата криза от своя страна доведе до практическото спиране на редица големи световни икономики, което ще доведе до рецесия с потенциала да надмине Великата депресия от края на 20-те години на ХХ в.

 

Какво представляват вирусите?

Важно е да посочим основните им характеристики, за да преценим правилни ли са реакциите на правителствата и адекватни ли са предприетите от тях мерки за справянето с инфекцията.

Вирусите са микроскопични болестотворни частици (патогени), които инфектират клетките на живите организми. Те са способни да поразят всички видове организми – от растенията и животните до бактериите (в такъв случай те се наричат бактериофаги). Най-важната отличителна способност на вирусите е, че могат да се възпроизвеждат единствено като подчиняват и контролират други клетки, понеже самите те не притежават собствен клетъчен апарат за самовъзпроизвеждане. Обикновено вирусите носят малко количество нуклеинова киселина (или ДНК, или РНК, но не и двете заедно). В зависимост от нуклеиновата киселина вирусът се подразделя най-общо на РНК-вируси и ДНК-вируси.  Самата нуклеинова киселина е защитена от обвивка, съдържаща белтъци, липиди, въглехидрати или комбинация от тях. В качеството си на вътреклетъчни паразити те използват синтезиращите системи и енергията на клетката при своето размножаване. Вирусната нуклеинова киселина носи информация, която препрограмира клетката гостоприемник да синтезира вирусноспецифични макромолекули.

При животните вирусните инфекции предизвикват реакция на имунната система (имунитет), която най-често води до унищожаване на патогенния вирус. Имунната реакция може да бъде предизвикана и от ваксини, които дават активен придобит имунитет срещу специфична вирусна инфекция. Въпреки това някои вируси, включително вирусът на имунодефицит на човека и причинителите на вирусен хепатит, успяват да избегнат имунната реакция, причинявайки хронично заболяване. Антибиотиците не действат срещу вируси, но са разработени няколко антивирусни лекарства. Проблемът обаче е в това, че лекарствата трябва да се справят едновременно с няколко често пъти противоречиви задачи: 1. Да проникнат в клетките, и то само в заразените; 2. Да унищожат вредната нуклеинова киселина на вирусите; 3. Да не навредят на клетките. Поради това – доколкото ги има – те обикновено са с тежки странични ефекти и се употребяват само в краен случай.

И още нещо от изключително значение за разбирането на вирусите и взаимодействието им с живите организми в природата: всички новопоявили се вируси имат свойството бързо да мутират, а с мутирането си – да отслабват.

Както бе казано някъде, вирусите съществуват от стотици милиони години и ние сме гости в техния свят. На практика никой не може да мине между капките и да не бъде засегнат от новоеволюиралите вируси, но изключително много зависи на кой етап от мутацията на вирусите ще стане това. Така постепенно всички хора по естествен път придобиват нещо като имунизация, възприемайки някакви количества от отслабналия вирус.

Затова сме забравили за “испанката” и вече започнахме да забравяме за птичия грип, за свинския грип и т.н. Просто на практика огромната част от населението по света е придобило естествен имунитет към тези вируси. Същото, казват, ще стане и с коронавируса.

 

Как се лекува вирусната инфекция?

От всичко казано следва, че лечението при вирусна инфекция представлява подпомагане на организма да се справи сам с нея: понижаване на температурата, активиране на имунната система, общо подсилване на организма… Всъщност засега така се постъпва и с коронавируса, тъй като за него нито има ваксини, нито лекарства.

Ала от гореказаното следва, че би било невероятна глупост, а на практика – престъпление, ако в момента, в който вирусът е в най-голямата си сила, бъде допуснато масово заразяване, защото то ще доведе до масова смъртност. Такава идея се бе зародила в главата на английския премиер Борис Джонсън, но след получаване на правилните съвети той скоропостижно се отказа от нея. И постъпи правилно, защото на този етап единствено правилното поведение е да се печели време, да се създадат условия за максимално възпрепятстване на взаимното заразяване и да се изчака, докато епидемията премине.

Дотогава да се работи активно за създаване на ваксина срещу конкретния вирус, а и човечеството да придобие масово естествен имунитет.

 

Два типа реакция на държавите

Какво правят различните държави, сблъскващи се с новата пандемия? В най-общи линии можем да отличим два типа реакции:

  1. Азиатско-австралийска (Южна Корея, Тайван, Хонконг, Сингапур, Австралия и др.), която се състои в това да се правят масови тестове, като се проверяват всички лица със симптоми, наподобяващи тези при коронавируса, и дори по улиците и пътищата се извеждат мобилни групи, мерещи дистанционно температурата на минаващите и спиращи всички, при които има дори малко отклонения от нормата. Естествено, всички заразени се отделят в специално подготвени отделения на болниците, а всички контактни се подлагат на свирепа карантина. Затварят се границите за пътувания на хора към и от страни с висок процент заболеваемост. Налага се строг контрол върху медиите и виртуалното пространство за избягване на неверни информации и паникьорски настроения. Същевременно е налице достъпна и точна информация от властите. При този модел животът продължава, не се затварят нито хотели, барове и ресторанти, нито производства, нито учебни заведения, хората могат да се придвижват свободно и икономическият живот продължава пълноценно.
  2. Европейско-северноамериканска (почти целият ЕС, САЩ, Канада), при която на практика се прекратява всякакво общуване между хората, налагат се забрани дори за излизане от къщи без друга цел освен закупуване на продукти и лекарства, наблюдава се масово спиране на всевъзможни производства и замиране на стопанската дейност, налагат се свирепи наказания и в много страни изрично или на практика е въведено военно положение. По улиците на някои страни се движат БТР-и и военни камиони, приети са извънредни законодателства, позволяващи на армиите да участват в карантинните мерки. Населените места са почти напълно опустели, наблюдаваме сюрреалистични гледки, като например празния площад „Навона“ или площадчето с фонтана „Треви“ в Рим, които навярно в историята никога не са изглеждали така, или пък кристално чистите води на каналите във Венеция, из които плуват делфини – животни, непонасящи мръсната вода. Спрян е всякакъв авиационен трафик – и вътрешен, и международен, плътно затворени за всякакво движение на хора са националните граници, позволява се, и то не навсякъде, единствено движение на товарни камиони. Разбира се, това не се отнася за абсолютно всички споменати държави. Нещата не стоят така например в Швеция, Шотландия или Финландия, а Германия се приближава по-скоро към азиатския модел.

 

Икономически аспекти

Рестриктивните мерки може да помогнат за справянето с пандемията, но се отразяват пагубно върху икономиката. Ако сегашният маразъм продължи повече от месец, човечеството може да се изправи не пред рецесия, а пред депресия с мащабите на тази от 1929 г. И тази депресия ще бъде не стихийна, а ръкотворна.

Способен ли е Глобалният Запад да ограничи икономическите последици от пандемията? Първоначалният срив в туризма и разрушаването на международните вериги за доставки, преминаващи през Китай, вече се прехвърля върху всички индустрии в Европа и Северна Америка. Блокирането на Италия коства 90% от приходите от туристическа и транспортна дейност, 50% от търговията на дребно и 10% от фабричната продукция, според данни на италианския бивш главен икономист на Министерството на финансите Лоренцо Кодоньо. Европейският съюз очаква БВП на блока да се свие с около 1% през тази година, което е изключително оптимистично твърдение и не отразява една по-продължителна криза, например до септември.

Покрай възникналата паника на основните световни борси, които се сринаха между 30 и 40%, започнаха проекти за колосално наливане на новопроизведени пари в икономиките. Вчера американският конгрес одобри програмата на президента Тръмп за изразходването на 2 трилиона долара в подкрепа на американската икономика. От своя страна ФЕД (американската централна банка) е обещала още 4 трилиона финансова помощ. Германия днес обяви, че ще налее ок. 750 млрд. евро в икономиката си, Франция даде правителствени гаранции за икономически кредити в размер от 300 млрд. евро. Европейската комисия заговори също за 300 млрд. евро помощи за страните-членки на ЕС.

Цялата тази финансова вакханалия означава едно-единствено нещо: новопроизведените пари ще легнат като нов дълг в публичните финанси на споменатите държави, а и не само на тях. Предстои и така огромните дългове, надхвърлящи или гравитиращи ок. 100% от БВП на съответните страни, да се увеличат между 10 и 25%. А това от своя страна вещае само едно: следващата икономическа и финансова криза ще избухне не след 12-15, а само след 5-6 години.

Очевидно при сегашния световен финансов и икономически ред елитите не са в състояние да измислят нищо друго, освен да трупат и трупат нов дълг, отлагайки с всички сили печалния край на системата.

 

Неподготвеността на света за вирусна пандемия

Удивителна, направо неправдоподобна е безпомощността на страните от Глобалния Запад пред новата пандемия. Та нима тя е първата епидемия в историята на човечеството и по-специално – на Европа?

Като се има предвид огромната информация, натрупана през последните 70-тина години за вирусите, нима е можело да се очаква, че няма да ни сполети нова пандемия с непознат досега вирус? Особено като се имат предвид особеностите при възникването на нови вирусни епидемии и условията на модерната глобализация? Който поне малко, ама съвсем малко се е поинтересувал от характеристиките на вирусите и въздействието на епидемиите в човешката история, би трябвало да бъде съвсем наясно, че – подобно на катастрофалните земетресения – подобна епидемия заплашва човечеството във всеки един момент, но за разлика от тях е напълно възможно да бъде осъществена такава предварителна подготовка, която да помага за бързото й локализиране и за недопускане на разпространението й.

Нима имаше някаква пречка пред “най-напредничавия и културен” континент да изработи необходимите мерки, вземайки под внимание съвсем неотдавнашните епидемии от свински грип, птичи грип, SARS-1 (сегашната епидемия я наричат SARS-2)? Нима никому в ЕС не е било известно каква би трябвало да е предварителната подготовка и в материално, и в организационно, и в ресурсно, и в екипно отношение, за да бъде посрещната поредната епидемия?

Щото е ясно, че тази съвсем няма да бъде последната, още повече в условията на съвременната мобилност и човешки контакти.

За да се стигне до сегашното положение, са виновни и безхаберието, и безотговорността, и лекомислието на управляващите днес елити, но най-вече икономическият модел на максимални печалби и минимални разходи, който не допуска умъртвяването на запаси и изразходването на „излишен“ труд за подготовка в очакване на бъдещи бедствия. Това на всички се струва скъпо и излишно, без никой да е направил сметката колко ще ни струва този възглед сега.

 

Конспиративни теории за избухването на пандемията

Редица особености при възникването и разпространението на пандемията от коронавируса накараха хората да се замислят за какво става дума.

  1. Този вирус съвсем не е най-заразният, най-вирулентният (който атакува агресивно човека и предизвиква тежки заболявания) или най-смъртоносният дори в новата история на човечеството.
  2. От обикновените щамове на стандартния грип А и грип Б и съпътстващите ги усложнения за двата сезона (късна зима – ранна пролет и късна есен – ранна зима) годишно умират средно ок. 650 000 души в световен мащаб. В лоши години числата нарастват до 3-4 милиона. Никой обаче не се е сетил да бие тревога, да нарича това „пандемия“ и да съсипва икономиките на страните.
  3. Според доклад на Световната здравна организация (СЗО) през 2015 г. е имало 10,4 млн. нови случая на туберкулоза в световен мащаб, от които 5,9 милиона (56%) са регистрирани сред мъжете, 3,5 милиона (34%) сред жените и 1,0 милиона (10%) сред децата. Болните от ХИВ представляват 1,2 милиона (11%) от всички нови случаи на туберкулоза. Според СЗО през същата 2015 г. са регистрирани 1,4 милиона смъртни случаи от туберкулоза. И отново няма пандемия, няма тревога, няма заточение по къщите, няма затваряне на границите.
  4. Всеки ден по света умират ок. 250 000 души. Починалите от коронавируса в световен мащаб от самата му поява до днес, 26 март, са ок. 22 000 души.

 

И сега – да посочим основните конспиративни теории за възникването на епидемията:

  1. Проверка на годността на населението да изтърпи преминаване към диктатура с различна степен на твърдост. Тази теория се основава върху пълното ликвидиране на почти всички свободи и така важни за либералния модел ценности: свободно движение на хора, идеи, капитали и стоки както в рамките на отделните държави, така и между отделните страни. Друга ликвидирана (да се надяваме – временно) ценност е приоритетът на личната свобода и неприкосновеност, която днес е несъществуваща. Трета – минималната роля на държавата, която – според господстващите възгледи – е лош стопанин и още по-лош управник, а общественото управление трябва все повече да преминава към гражданското общество. Същото се отнася за ролята и влиянието на регионалните и местни власти, които често бяха изтъквани като алтернатива на държавата. Сега обаче всички погледи са вперени именно в държавата. Не е така! – ще кажат някои, – има разлика между нормално и извънредно положение, които мнозина сравняват със състоянието на война. Да, има разлика, но не е ли време да преразгледаме тенденцията за минимизиране на държавите, най-малкото с оглед на евентуални бъдещи подобни кризи?

 

  1. Сравнително облекчено преминаване през икономическата и финансовата криза, очаквана от няколко години. Идеята е, че върху епидемията може да се хвърли вината за краха на борсите, финансовите пазари и икономиките, за да не бъде хвърлена тя върху съществуващия финансов, икономически и политически ред, доминиран все още от либералните възгледи. Тази теория се обосновава с моменталния спад с 30-40% на световните борси, понижаването ок. 2.5 пъти на цените на горивата, страшния удар върху дребния и средния бизнес най-вече в областта на услугите (туризъм, транспорт, ресторантьорство и хотелиерство, книгоиздаване, развлекателна индустрия и др.). Още повече, че предстоят масови фалити и драстично спадане в цените на огромни активи, които биха могли да бъдат изкупени на безценица от големите акули и ловките спекуланти. Предстои да наблюдаваме и тази трагедия за хората, градили с десетилетия своите бизнеси.

 

  1. Победа на еколозите, лансирали създанието Грета Тунберг, т.е. изпълнение на мечтите на екологическата мафия за намаляване на производствата и съкращаване на човешката популация в световен мащаб. Основание за това е дейността на тези кръгове в световните елити, които през последните десетилетия насадиха идеите за реализацията на човека извън семейството, за новата роля на жените, за десетките видове полове, за джендърното възпитание на децата, за драстичното понижаване на раждаемостта, за ролята на Църквата, изобщо на смяната на традиционните ценности с пост-ценности, сред които са и пост-индустриалното общество, пост-истината, пост-човека, пост-културата, и т.н.

 

Но аз, макар и да посочвам тези конспиративни теории, ще си позволя все пак да обърна вниманието на читателите върху една статия в престижното научно списание „Нейчър“ (Nature)от 9 ноември 2015 г., в която се говори за появата на нов щам коронавирус сред определени видове прилепи в Китай, който има потенциала да се прехвърли и върху човека[1]. С което и да се разгранича от подобни теории. Не че в тях няма аспекти, които отразяват същинската действителност. Но едва ли са релевантни в сегашната обстановка.

 

И последно: къде е ЕС? Няма го, изчезна. Изчезна и европейската солидарност, изчезна общоевропейското сътрудничество, изчезнаха трансатлантическите ценности, та на Италия се наложи да помагат комунистически Китай, световният l’enfant terrible Русия и намиращата се почти 60 години под тежки санкции Куба. Как ще излезе ЕС от това положение? Хората не са слепи, глухи и тъпоглави. ЕС след епидемията няма да бъде същият като преди.

Едва ли сме в състояние да предвидим как и кога ще приключи пандемията на коронавируса. Но едва ли ще сбъркаме, ако предвидим, че ЕС ще се придвижи рязко към модела „Съюз на Отечествата“ със значително усилване на държавния суверенитет и разгонване на безсмислената и несъстоятелна европейска бюрокрация.

А как ще се отрази това на България и какво трябва да правим тук, на наша почва, ще напишем в друг материал.

[1] https://www.nature.com/articles/nm.3985

 

Размисли за Брекзит

През февруари големите международни медии ни заливат със заглавия от следния тип:

  • CNN(3 февруари): “Брекзит просто се случи. Великобритания и ЕС вече спорят какво следва от това“.
  • „Файненшъл Таймс“ (3 февруари): „ЕС и Обединеното Кралство започват спаринг с преговори, от които остават цицини и синини“.
  • „Монд“ (6 февруари): „Брекзит представлява далеч по-силно предизвикателство за ЕС, отколкото за Борис Джонсън“.
  • „Телеграф“ (12 февруари): „Мишел Барние казва на Саджид Джавид да не се заблуждава, че ще успее да сключи дългосрочна сделка за финансови услуги с ЕС“.
  • „Гардиан“ (16 февруари): „Борба на порове в торба“ – ЕС се опитва да запуши финансовата дупка, пробита от Брекзит“.
  • „Гардиан“ (23 февруари): „Обединеното кралство и Брюксел се хванаха за гушите относно търговската сделка след Брекзит, още преди да са започнали ключовите преговори“.

 

Подобни заглавия могат да се цитират с десетки, ако не стотици. Те показват, че е настъпило „време разделно“ и няколко вида конструкции се оказват принудени да устояват на немалки напрежения: европейските ценности; характерът, организацията и обхватът на Европейския съюз; общоевропейската валута; европейското единство; потискането на националните суверенитети; икономическата, политическата и отбранителната целесъобразност от членуването в ЕС, и т.н., и т.н. Това е и причината за настоящите бележки за причините, довели до сегашното положение, и за тенденциите, които се наблюдават в него.

 

Като гласуваха за Брекзит срещу мнението на “образованите и знаещите“, британците на 23 юни 2016 г. прекъснаха проекта, произтичащ от Договора от Маастрихт за наднационална и постдемократична Европа, базирана  на Еврозоната. Британците зрелищно потвърдиха избора си на 12 декември 2019 г., като дадоха голямо мнозинство на  премиера Борис Джонсън – главния идеолог на Брекзит.

Със сигурност англичаните не правят нищо като всички останали: веднага след като бяха обявени резултатите от референдума за Брекзит на 23 юни, премиерът Дейвид Камерън взе под внимание личния си провал и обяви оставката си, като внимаваше да не критикува избора на мнозинството от неговите съграждани. Това е доказателство, че общественият договор и върховенството на закона все още са валидни на острова, където са възникнали преди няколко века.

Същото не може да се каже за континента. Изправени пред многократни провали и/или ширеща се непопулярност, европейските лидери се защитават, представяйки се като опора срещу „популизма“ –термин, обозначаващ вече почти две десетилетия всяко опозиционно движение или всеки лидер, който притежава достатъчно силен характер и идеи, за да събере значителна подкрепа сред гражданите. Управляващите кръгове и свързаните с тях медии повтарят до втръсване измислените от самите тях оправдания за случващото се, обяснявайки своето неразбиране за протичащите процеси с невежеството на народните маси и с избора на възрастните, необразованите, провинциалистите, бедните, белите (!)… Остава ни да съжаляваме за добрите стари времена на гласуване по ценз или произход, когато решенията са се вземали било от аристокрацията, било от богаташите, било от аристокрацията и богаташите заедно. Но да не пропуснем да се запитаме: това ли е демокрацията?

 

От началото на хилядолетието пропастта между схващанията и ценностите на европейските граждани и техните лидери непрестанно се задълбочава. Причината за това се крие в драстичната промяна на европейския проект.

 

  • От „Европа на малките стъпки“ към „Големия скок в неизвестното“

Обръщайки гръб на „Европа на малките стъпки“ на Жан Моне (обща селскостопанска политика, „Еърбъс“, „Арианспейс“, университетската програма „Еразъм“, зоната „Шенген“…), европейските елити преди четвърт век, а именно през 1992 г., избраха „Големия скок в неизвестното“. Този скок се изразяваше в оформянето на един съюз с наднационален характер и учредяването на единна валута. Всичко се правеше в името на много съмнителни идеологически предразсъдъци: „свободната и неподправена конкуренция” трябваше да бъде фактор за равновесие и просперитет; „единната валута“ трябваше да сближи националните икономики и да доведе до федерация.

Изправени пред драматичния провал на своите прогнози, европейските лидери не спират оттогава да правят опити за привеждането на реалността в съответствие със своите желания. Вече двадесет и осем години Европейският проект се опитва да спаси на всяка цена и с всички възможни средства единната валута. С цената на разрухата на най-крехките държави и емиграцията на образованата младеж от България, Гърция, Румъния, Прибалтийските страни, Испания, Португалия, дори Франция… Нека народите да загиват, стига еврото да оцелее!

Изворите на това бедствие многократно са били посочвани и анализирани: единната валута поставя в един и същи кюп общества с диаметрално противоположно поведение: някои (Германия) са износители и спестовни по природа, други (средиземноморската дъга) – вносители и разточителни. От това произлизат и нарастващите търговски дисбаланси, които не могат да бъдат коригирани с монетарни средства, защото такива липсват. Единната валута не защитава нашите икономики от валутните колебания, а еврото е по-нестабилно спрямо щатския долар и китайското ренминби (юан) дори в сравнение с германската марка или френския франк преди двадесетина години.

Сега някои лансират възможни начини на излизане от валутния капан на еврото чрез замяната му с национални валути и учредяването на обща валута, която да бъде ползвана за търговия със страните извън ЕС. Но подобна стъпка – освен очевидната си несъстоятелност – би означавала признаване на първоначалната грешка – нещо, на което европейските лидери, които се страхуват да не бъдат наказани от своите съграждани, не са способни. Оттук и упорството им да отхвърлят всякакви демократични дебати за развитието на ЕС.

 

  • Демокрация в опасност

Като народ с най-големи традиции в онова, което днес се нарича „демокрация“ (а тя, както многократно сме посочвали, не е нищо друго освен криптоолигархия с елементи на демокрация), англичаните избраха независимостта и суверенитета заради все по-авторитарния и недемократичен характер на европейските органи, който през последните години на два пъти достигаше своя връх: първо в подхода за справяне с финансовия крах на Гърция, а през 2015 г. – при справянето с мигрантската  криза.

Разкъсването на връзката между европейските граждани и техните управници се наблюдава отчетливо след референдумите от 2005 г. за конституционния договор на ЕС, когато след много интензивен публичен дебат французите и нидерландците отхвърлиха договора, тъй като го видяха като подновяването на древни практики, нямащи нищо общо с демокрацията, отдалечаващи избраниците от техните избиратели и поставящи ги изцяло в зависимост от групите за натиск на „дълбоката държава“. Точно за тези явления в Европа (а и не само там) се заговори за пост-демокрация.

Избирателите през 2005 г. отхвърлиха също така идеологическата презумпция, че европейските държави са твърде малки и трябва да се претопят в бъдеща федерация, ако искат да имат влияние върху световните дела:

  • Това означава да се игнорира фактът, че влиянието не зависи от размера: през ХІХ в. Англия с десет (в началото на века) и тридесет милиона жители (в неговия край) доминира над света като никоя друга империя преди или след нея!
  • Това означава напълно погрешно да се прави от силата самоцел: Сингапур, Швейцария и Исландия не претендират, че са доминиращи сили в света, но въпреки това показват завиден просперитет.
  • И накрая, това означава да се вярва, че едни евентуални Европейски щати ще бъдат по-силни, ако заличат присъщото си многообразие: именно това многообразие е позволило на европейците да построят в продължение на едно хилядолетие цивилизация, по-продуктивна от която и да е друга. Уважението към това многообразие не означава, че съюз между отечествата е невъзможен. Напротив, то е съвместимо, но единствено с определен тип обединение, пазещо ревностно индивидуалните особености на всяка страна, както е казано в красивото мото на Европейския съюз: „Обединени в многообразието“.

Всъщност европейските лидери заобиколиха демократичния вот и наложиха своето виждане за европейска конституция под името „Лисабонски договор“. Резултатите от това политическо насилие са видими днес: Европа е по-слаба, по-разединена и по-отсъстваща от геополитическата сцена (Близък изток, Израело-палестински конфликт, Африка, Украйна…), все по-слаба икономически, военно и идеологически в сравнение със своите съперници.

 

  • Неясно бъдеще

Неслучайно доскорошният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер използва през януари 2016 г. термина „поликриза“ за обозначаване на множеството предизвикателства, с които трябва да се справим едновременно. Хипотезата за провала на европейската интеграция, както бе замислена през 50-те години на миналия век и модифицирана през 80-те години под формата на „Големия общ пазар“, вече се превръща в легитимен обект на дискусия.

В тази обстановка политическите сили, които досега бяха в основата на европейската интеграция (християн-демократи, консерватори, социалисти, либерали), едва ли ще се решат на решителни стъпки към федерализация, а ще продължат да поддържат сегашния половинчат модел – нито общоевропейска държава, нито Европа на Отечествата. Те, както и досега, ще вървят от компромис към компромис, разчитайки, че бурята на поликризата някакси ще ги отмине.

Но този тип сценарий е реализуем само при определени условия:

1 – Политически. Предполага се, че политическите партии, които доминират в европейската политика след 50-те години на миналия век, ще запазят властта си в страните-членки и че нито един противник, решен да унищожи ЕС, един ден няма да дойде на власт в голяма европейска държава. Традиционните партии обаче виждат, че електоратът им ерозира в цяла Европа до степен, при която често пъти не им остава нищо друго, освен да управляват заедно с бившите си неприятели (вж. коалицията между християн-демократи и социал-демократи в Германия). На редица места обаче се настаняват националистически настроени правителства (Унгария, Полша), или се надигат антиевропейски (по-точно анти-ЕС) политически сили, обявявани за „крайна десница“, които бързо набират мощ и влияние. Дали ще бъде намерен някакъв общ компромис между страни, управлявани от националистически правителства, предстои да видим.

2 – Икономически: за момента няма фирма или група от важни фирми, които да са против европейската интеграция. Всички мултинационални компании, главно европейски или северноамерикански, продължават безрезервно да я подкрепят, тъй като от 50-те години на миналия век са се научили да влияят върху процеса на вземане на решения в Брюксел. И малобройните неотдавнашни силно медиатизирани конфликти между Европейската комисия и някои големи транснационални компании (прекалено агресивната данъчна оптимизация например) изобщо не са в състояние да наложат някакъв обрат в това отношение.

3 – Социологически: европейската интеграция остава проект, широко подкрепян от елитите, които са и бенефициентите на глобализацията. Така върхът на социалната йерархия остава в повечето страни благоразположен към европейската интеграция. В еврозоната функционирането на еврото, което го прави силна валута с много малка инфлация, може да задоволи единствено онези социални групи, които са привързани към стойността на своите спестявания. Това със сигурност прави ЕС все по-елитарен проект, но също така означава, че все още е по-лесно да се мобилизират ресурси (финансови, интелектуални, организационни) в полза на интеграцията, отколкото срещу нея.

 

От казаното личи, че ЕС като че ли успява да оцелее и да продължи да съществува като цивилизационен модел със затихващи функции. От изброените по-горе три групи условия за оцеляването му е видно, че могъщи политически, икономически и социални интереси са налице и се съюзяват в негова подкрепа. Потенциалната заплаха идва от изоставането на ЕС от другите Велики сили и в икономическо, и в политическо, и във военно отношение. А това означава на първо време относително, а впоследствие и абсолютно обедняване.

Именно обедняването, а също и неизтребимата воля за независимост са двете най-големи заплахи за ЕС. Нека да си припомним как по-големи или по-малки обединения на европейска територия се разпаднаха през ХХ в.: 4 империи в лицето на Британската, Руската, Османската и Австро-Унгарската, СССР, Югославия, Чехословакия…

И при тях основните фактори бяха два: обедняване (относително и абсолютно) и воля за независимост.

 

 

 

 

За главния прокурор, неговия избор и контрола върху дейността му

С излизането си под светлината на прожекторите новият главен прокурор започна да окупира все по-големи части от медийното пространство, застрашавайки да засенчи дори нашия пръв партиен и държавен ръководител, по съвместителство обединител на Западните Балкани и евроатлантик от най-висока проба. Ето, само през последните дни – досущ инспектор Дю-дю – въпросният главен прокурор разследва и водната криза в Перник, и аферите в БНР със спирането на „Хоризонт“ и уволнението на критично настроената към самия него съдебна журналистка Силвия Великова, и масовия внос на чуждестранна смет в китната ни родина, и работата с рецидивисткия контингент, и т.н., и т.н. Медийните му превъплъщения напомнят за дейността на друг титан на мисълта и действието отпреди десетина години – тогавашния министър на вътрешните работи Цветан Цветанов. „МВР пикчърс“ е на път да бъде изместена от „Прокуратура сенчъри фокс“.

А какъв яростен спор за функциите, начина на избор и най-вече за контрола върху дейността му се беше развихрил само допреди месец! Бе се стигнало дори до идеята за промяна на Конституцията. А връх в спора бе предложението да се избере някаква допълнителна фигура с пълномощия да осъществява контрол върху дейността на главния прокурор. От което бе възникнал съвсем закономерният въпрос: „А тази мощна фигура кой ще я контролира?“ Появила се бе перспективата да се изобретяват все нови и нови фигури, контролиращи се на втора, трета, четвърта, N-та степен един друг. С който абсурд България уверено бе тръгнала към поставянето на рекорд в книгата „Гинес“.

Нещо повече, президентът на републиката дори бе започнал „широки обществени дебати“ за промяна в Конституцията, които май се ограничиха с интелектуална лакърдия на седянка в Президентството.

 

Ако прочетем какви са функциите, отредени на главния прокурор, ще видим, че те съвсем не са чак толкова големи. Някой неопитен и наивен човек дори би възкликнал, че дори са малки и че с тях е много трудно да се злоупотребява. Но цялото ни общество е единодушно и непоколебимо по въпроса, че от 1989 г. насам всички главни прокурори системно и пристрастно са злоупотребявали с властта си – и отредената им по Конституция, и присвоената от тях в хода на мандатите им – който колкото е успял да узурпира.

Възниква естественият въпрос: на какво се дължи тази неприятна закономерност? Отговорът е прост: на политическия, а не юридически характер на длъжността. Какво се има предвид под политически характер на длъжността: преди всичко начинът на подбор, а също и липсата на контрол върху дейността на избраните на този пост.

И тук се налага да дадем определение на нашата политическа система, която крайно неправилно се нарича „представителна демокрация“. Нищо подобно, тя е завършен модел на абсолютната партокрация. При абсолютната партокрация разделението на властите е имагинерно, а независимостта им – несъществуваща.

 

И така, да проследим цялата верига:

  1. Българските граждани избират законодателна власт (Народно събрание) преди всичко по партиен признак, гласувайки за листите, подредени от партийните ръководства. Дадена партия получава мнозинство в НС. Това мнозинство на практика се контролира не от избирателите, а от партийното ръководство на победилата партия.
  2. Законодателната власт по предложение на партийното ръководство на победилата партия избира изпълнителна власт.
  3. Законодателната власт – отново по предложение на партийното ръководство – избира 11 от 25 членове на Висшия съдебен съвет (ВСС), който е висшият административен орган на съдебната власт в Република България. Ако дадена партия управлява 2 или повече мандата, тя има възможност да определи 22 от 25-те членове на ВСС. Останалите 3-ма членове на ВСС са председателят на Върховния административен съд (ВАС), председателят на Върховния касационен съд (ВКС) и главният прокурор, които се назначават от президента по предложение на ВСС. Ако президентът е от същата управляваща партия (такива случаи от 1989 г. насам са 3 – СДС, БСП и ГЕРБ), то на практика целият Висш съдебен съвет, до последния му член, може да бъде под пълната зависимост от управляващата партия.

 

От гореказаното – а то не може по никакъв начин да бъде опровергано – се натрапва заключението, че всъщност системата за държавно управление не е демокрация, а олигархия под формата на партокрация, която на практика тихомълком е отменила чл. 1, ал. 2 и 3 на Конституцията, където се казва:

(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

 

Следователно, ако искаме да живеем в реална демокрация, промените в Конституцията трябва да засягат не друго, а онези текстове в нея, които позволяват партиите да присвояват народния суверенитет.

Какви би трябвало да са новите текстове? Новите текстове в Конституцията би трябвало да осигурят действителното разделение на властите, тяхната независимост и самостоятелност. А това означава следното:

  • народните представители да се избират на мажоритарен принцип като независими самоиздигнати физически лица, а не като партийни кандидатури, и да работят за благото на целия народ, а не за корпоративни интереси;
  • да има отделни всенародни избори за изпълнителната власт (а не тя да бъде избирана от парламента), като на тези избори партиите следва да кандидатстват със своя програма и свой предварително посочен кабинет, без коалиции;
  • висшите длъжности в съдебната власт (главен прокурор, председатели на ВАС и ВКС, главен инспектор) също да бъдат избирани всенародно, а останалата част от Висшия съдебен съвет да бъде избирана само на колегиална основа, а не част от нея да бъде излъчвана от парламента.

 

Само и единствено мерки в този дух биха позволили реалното разделение на властите и правилното функциониране на системата за държавно управление.

 

А какво да кажем за контрола? Кой при представителната демокрация контролира изпълнението на делегираните на трите власти пълномощия? Кой и как осъществява смяната на колективните органи и лица, които нямат необходимите качества или работят не за обществено благо?

Отговорът е ясен: никой. Представителната демокрация иманентно не притежава възможност да осъществява какъвто и да било контрол върху овластените колективни органи и лица. А ако все пак понякога такава смяна настъпва, то тя със сигурност отново бива извършвана не от друг, а от партокрацията.

От което следва, че единственият начин за осъществяване на контрол върху овластените хора в системата за държавно управление е Суверенът (народът) да притежава ефективен, евтин и бърз механизъм за отзоваване и смяна на въпросните колективни органи и лица. Защото те не би трябвало да са еманация на някакви меритократични или партократични елити, а пълномощници на Суверена за изпълнението на дейности от негово име и в полза на цялото общество.

 

Това е начинът порочната пъпна връв, свързваща системата на държавно управление с партокрацията и нейните компрадорски и корпоративни интереси, да бъде прерязана веднъж и завинаги. Съществуването на тази пъпна връв е реалният проблем на държавата и обществото ни. Но никой не говори за него.

В замяна на това малоумни инициативи като тази за прокурорския супервайзер дал Господ! Не знам дали това е от ниска политическа култура, или е съвсем целенасочено възпрепятстване на крайно необходимите и адекватни политически реформи. Всеки може сам да си даде отговора на тази дилема.

 

 

 

 

 

 

 

30 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Днес се навършват 30 години от пленума на ЦК на БКП, на който бе свален дългогодишният „пръв партиен и държавен ръководител“ Тодор Живков и бе провъзгласен курс към демократизация. С тези промени започна и социалната революция в България, наречена „преход към демокрация“, а всъщност представляваща постсоциалистическо възвръщане към нормите на капитализма. При това в една доста дива форма – като при всяко първоначално натрупване на капитал. Извършена бе смяна на елитите, която се оказа много противоречива. Същото може да се каже за положението на обикновения човек. България смени геополитическия вектор и се привърза към силните на деня – ЕС и САЩ, т.е. към Глобалния Запад, с надеждата, че е направила правилен и съдбоносен избор, които ще й осигури просперитет и сигурност през следващите десетилетия.

Но нека да разгледаме нещата едно по едно.

 

Какво представляваше България през 1989 г.?

През 1989 г., 45 години след установяването на просъветска власт, носителка на комунистическата идеология, България бе развита аграрно-промишлена страна, с комасирано (макар и насилствено) интензивно земеделие, с 9-милионно население, с добро здравеопазване, още по-добро образование, достъпни за всички, с всеобща социална защитеност, с добра за мащабите на страната наука и немалки културни постижения.

Същевременно в икономически план тя бе изключително зависима от СССР (с него се осъществяваше ок. 60% от външната търговия) и страните от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), с които се реализираха още 20% от външната търговия. Промишлеността в голямата си част произвеждаше стоки, неконкурентни на международния пазар. Икономиката страдаше от липса на конвертируема валута и чуждестранни инвестиции. Стремежът на властите да осигурят бърз растеж и по-високо качество на стоките, ги караше да вземат заеми в твърда валута, които страната връщаше с големи усилия. И ако първоначално България успяваше да се справи с валутното бреме, то след петролната криза (1973-1974 г.), вследствие на която цените на петрола нараснаха 3-4 пъти, а глобалната икономика преживя тежки сътресения, в съчетание с доста неплодородни години, България започна бързо да натрупва дълг, който от ок. 1.5 млрд. долара през 1974 г. достигна до 6.6 млрд. долара през 1979 г.

Това накара ръководството на държавата да предприеме екстрени мерки: създадена бе т.нар. Валутна комисия към Политбюро на БКП начело с Тодор Живков, започнаха интензивни размени на делегации с ръководството на СССР за получаването на екстрена помощ за справяне с дълговата криза. Ставаше дума за отсрочване на значителни задължения към СССР, за получаването на нови кредити и значително по-големи количества петрол на безценица, които после в суров или преработен вид да бъдат реекспортирани на световните пазари срещу твърда валута. Така от 6.6 млрд. долара през 1979 г. външният ни дълг в твърда валута намаля до 2.9 млрд. долара през 1983 г. Но подобно още по-голямо обвързване със съветската икономика правеше България още по-зависима от нейното състояние, а също така осигуряваше един илюзорен просперитет, който при най-малко сътресение можеше да се провали напълно. Което и стана след идването на власт на Михаил Горбачов и началото на перестройката. На България бяха отказани каквито и да било помощи, а „подаръците“ на суров петрол бяха прекратени. И България само за 4 години (от 1985 до 1989 г.) увеличи дълга си до над 10 млрд. долара. Което се оказа непосилно за нашата икономика.

Наред с почти безизходното икономическо положение, пораждащо недоволство и несигурност у населението, България достигна до 1989 г. с едва сдържано обществено негодувание от десетилетията на господство на една идеология, в която в края на 80-те не вярваха дори нейните апологети, с липсата на нормални човешки контакти с Развития свят, с недопускането на никакви алтернативни социални, икономически, философски, политически и културни идеи, с усещането за пълен провал на теориите за социализма и комунизма, с откритото желание у хората за радикални обществени промени, и то в посока на демократизиране и приобщаване към Западния свят.

Така икономическата криза се срещна с идейната и моралната. Получилият се от тази среща резонанс на недоволството бе отличителната черта на обстановката в нашата страна през 1989 г. България, подобно на всички останали „страни на победилия социализъм, не успя, защото имаше 3 големи липси: на свобода, частна инициатива и чуждестранни инвестиции.

 

Същината на промените – постсоциализъм, уреден от КГБ и ЦРУ.

На 2-3 декември 1989 г., на съветския лайнер „Максим Горки“, закотвен край бреговете на Малта, се проведе историческата срещу между Джордж Буш – Старши и Михаил Горбачов, с която бе ознаменуван краят на Студената война. Въпреки че не бяха подписани никакви документи и по-голямата част от договореностите не бяха оповестени, по последвалите събития можем да се досетим за какво е ставало дума. Същината бе демонтажът на социализма и повсеместното преминаване на Съветския блок към капиталистически отношения. Това безспорно включваше пълната смяна на управляващите режими и установяването на преходни правителства. За мирното извършване на тази истинска революция всички процеси в т.нар. социалистически лагер трябваше да протекат под прекия надзор на ЦРУ и КГБ. Доказателства за това има предостатъчно, но не то е същината на нашата тема.

По-интересното е как двете свръхсили виждаха бъдещата принадлежност на различните държави от бившия социалистически лагер. Несъмнено държавите от Централна Европа (Полша, Чехословакия и Унгария) трябваше да се интегрират със Запада. Нещо, за което те бяха подготвени и извършиха с удивителна лекота и бързина, без почти никакви сътресения. Югославия – като държава, възникнала по решение на Запада след края на І св. война – бе оставена извън скоби, за да се види накъде ще тръгне и дали разпадът й ще бъде неизбежен. България и Румъния бяха оставени, така да се каже, на двойно подчинение: икономическо на СССР и политическо – на Запада.

Но тъй като самият СССР 4 години по-късно се разпадна и затъна в колосална икономическа криза, той напълно разхлаби всякакъв контрол над тези страни, а в политическо отношение раздялата със социализма се изрази в развихрянето на големи битки между пребоядисалите се комунисти (социалисти) и новопоявилата се опозиция, която в немалка част се състоеше пак от бивши комунисти.

 

Уникален шанс в историята страната да вземе съдбата си в своите ръце

Същевременно тези години представляваха уникална възможност за самостоятелно развитие, за извоюването на статут на неутрална, равноотдалечена и равноприближена към всички страна, тъй като за пръв (и вероятно последен) път през най-новата ни история България се оказа на практика без опекуни, ментори и господари, и можеше да поеме съдбата в собствените си ръце. Но ако външните условия бяха налице, то вътрешни условия за подобно развитие нямаше: липсваха каквито и да било елити, осъзнаващи открилия се пред България исторически шанс, а и гражданството се оказа доста инфантилно и напълно неподготвено за застигналите го проблеми. И България продължи да затъва. Затова немалка част от активните хора предпочетоха да емигрират и да потърсят личния си шанс извън България, друга част от активното общество, образно казано, се хвана за гушите в напълно безплодни политически боричкания, а трета част се спасяваше поединично далеч от политиката и обществените страсти.

И така – до 1997 г., когато по волята на Георги Първанов, поел след Жан Виденов ръководството на БСП, въпросната партия реши да се откъсне от зависимостите си от Русия, като прототип и образен на градящо се комунистическо (социалистическо) общество, и да се обвърже с НАТО и ЕС като несравнимо по-модерна алтернатива. Решението бе логично, като се имат предвид назряващият финансов и политически колапс на Русия, и видимата безперспективност на общността с тази страна в средата на 90-те години на миналия век. Това бе решаващо за поемането ни по пътя към НАТО и ЕС.

 

Какво направиха новите елити?

Противно на ширещото се убеждение, че т.нар. преход от комунизъм към демокрация не е било нищо друго освен трансформация на старата кланова върхушка в олигархия, бих искал да изтъкна, че преходът от комунизъм към демокрация бе и си остава преминаване от едни стандарти на живот, производство, мислене и свобода към друг, по-висок стандарт във всичко това. И че този преход не бе предизвикан от върхушката на БКП, а стана вследствие на историческите процеси и под натиска на гражданството. Някои части от номенклатурата си даваха сметка, че предстоят промени, но никой от тях чак до есента на 1989 г. не си представяше, че те ще бъдат толкова драстични и всеобхватни.

След свалянето на Тодор Живков от власт нещата тръгнаха в пълно противоречие с очакванията им. Нещо повече, те бяха изпаднали в паника и смятаха, че може да има сериозни репресии към тях и семействата им, включително тежки присъди. Някои се опасяваха и за живота си. Затова и всичките им действия бяха за спасяване на поне нещичко от властта, съответно парите.

Но с течение на времето осъзнаха, че имат всички шансове да останат във властта, нещо повече, да увеличат значително личното си богатство. Причината, за да се върнат на бял кон, беше изключителната некадърност на новодошлите, които не само нямаха идея какво да правят с общество в преход. Те нямаха понятие от предмета, с който се бяха заели. Извършиха неща, които дадоха инструменти в ръцете на старата номенклатура. Ще спомена само два от тях: безумната поземлена реформа с връщането на земята в реални граници и ликвидационните съвети; невежеството как да преустроят банковия сектор.

Новобогаташите у нас съвсем не са само получилите от Луканов или Дойнов пари в куфарчета. Нещо повече, те са пренебрежимо малцинство. Основната част от новите бизнесмени дойдоха от три направления: ръководителите в селското стопанство, висшата стопанска номенклатура в туризма и промишлеността, порочната масова и касова приватизация, създаваща нов стопански елит, близък до управляващите.

СДС едва ли не натика в ръцете на управителите на ТКЗС и АПК имуществото на тези организации, докато превръщането на висшата стопанска прослойка в нова бизнес класа си беше до голяма степен естествен процес, в който бившите ръководители използваха знанията, връзките и деловите си контакти у нас и в чужбина за създаването на свой бизнес. За приватизацията няма да говоря, там всичко е ясно.

 

Оформянето на новия естаблишмънт започна не през 1989 или 1990 г., а някъде през 1992 г. при правителството на Филип Димитров. Начело застанаха новите господари на деня: сплав на част от бившите висши стопански ръководители, част от номенклатурата на БКП и ДКМС, 1 управление на ДС в съюз с избраниците на новите господари отвъд океана, олицетворявани от ЦРУ, Държавния департамент и ДЕА. И всичко това, както посочих, не без знанието на бившето КГБ.

Те успяха бързо да се наложат в новата обстановка и да овладеят всички лостове на властта: икономика, медии, силови структури на държавата, политически партии, правораздавателна система. Тази нова камарила съвсем не е единна, защото няма общ произход, общ център, обща идеология, дори и общи интереси. Борбата между отделните й кланове е често пъти крайно ожесточена. Понякога се стига и до съвместен сговор. Съвсем както при мафията.

Твърдя с убеденост, че образуването на новата камарила не беше замислено по сценарий, а възникна стихийно поради крайната некадърност на новодошлите политици в костюмчета демоде, изпълнени с увереност, че са способни да ръководят страната. Както и поради опитността и покварата на старите кадри и нейните създатели. Това бе извършено, тъй като новите управляващи не въведоха необходимите законови и административни мерки, така че да отрежат всякакъв път на старата номенклатура към властта. И го направиха не защото редиците им гъмжаха от подставени лица, а защото самите те бяха случайни хора, извадени на гребена на вълната и неподготвени за дейността, с която се бяха заели.

Така се създаде благоприятна среда част от старата номенклатура да си възвърне позициите под нова форма.

 

За разлика от Централноевропейските страни, които веднага смениха елитите, проведоха радикални икономически реформи и бърза приватизация на основните си активи само за 2-3 години, България (а и Румъния), както бе казано по-горе, затънаха в безплодно противопоставяне между политическите сили и гражданите, и в тази обстановка всякаква идея за каквато и да било реформа бе обречена. Така ние пропиляхме в безплодно противоборство цели 8 години, през които бяха извършени престъпления срещу народа ни в невиждани мащаби:

– БВП се срина с повече от 50%, доходите – с почти 70%,

– извършено бе невиждано ограбване на цялото население чрез хиперинфлация, фалити на банки, финансови пирамиди и други машинации,

– безработицата нарасна експоненциално,

– селското стопанство претърпя погром,

– малкото предприятия hi-tech бяха или продадени на безценица, или ликвидирани (напр. ДЗУ в Стара Загора),

– бе подготвена, обучена и организирана – позволете ми тавтологията – българската организирана престъпност.

След 1997 г. поехме към интеграция с Глобалния Запад и икономическият, политическият и общественият живот се стабилизираха. Икономиката ни постепенно тръгна нагоре, България получи немалки субсидии от предприсъединителните и структурните фондове, животът пое по пътя на развитието. Но за тези години и процесите през тях е писано и говорено толкова много, че е излишно и аз да се включвам в общия хор.

 

Резултати 30 години по-късно
Положителни
  • Свобода на движение и пътуване
  • Достъп до световното развитие на философски, социални, икономически, политически и културни идеи
  • Възможност за получаване на образование навсякъде по света
  • Свобода на икономическата инициатива
  • Свобода на общуване с хора от цял свят
  • Развитие на инфраструктурата
  • Развитие на екологията (пречиствателни станции, нови екологически стандарти, НАТУРА-2000)
  • Интегрираност във всички световни организации

 

Отрицателни
  • Спад на населението с почти една четвърт,
  • Обезлюдяване на цели региони, смърт на стотици населени места,
  • Драстичен спад на селското стопанство – в държава с население под 7 млн. души с възможности да изхранва (по изявления на селскостопански експерти) до 50 млн. души се внасят над 80% от храните,
  • Спад в равнището на образованието- след 50-то място в света,
  • Трудно достъпно здравеопазване – корупция и плащания дори на осигурените лица; детска смъртност, 3 пъти по-голяма от тази в развитите страни,
  • Липса на свобода на словото – 111-то място в света,
  • Образуване на компрадорски елити,
  • Изключително ниски нива на доходите, недостигащи дори равнището на стартовата година на промените – 1989

 

Нека да се обоснова за последното твърдение с данни, защото то засяга много чувствителни струни:

Средна заплата през 1990 г. – 377.75 лв.

https://www.noi.bg/images/bg/users/infomaterials/aboutpensions/SMRZ.pdf

Средна заплата през 2019 (юни) – 1253 лв.

https://www.nsi.bg/bg/content/3928/национално-ниво

Съотношение: 3.32 пъти

Инфлация май 1990 – май 2019 – 465644.8% (с деноминацията на лева – 466%, т.е. 4.66 пъти)

https://www.nsi.bg/bg/content/2539/калкулатор-на-инфлацията

Следователно през 2019 г. покупателната способност на средната заплата е ок. 71% спрямо тази през 1990 г.

 

Средна пенсия през 1989 г. – 116.1 лв.

https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1999/09/04/252024_pensionnata_reforma_se_nujdae_ot_raziasnitelna/

Средна пенсия през 2019 (І полугодие) – 361.61 лв.

https://www.nssi.bg/images/bg/about/statisticsandanalysis/statistics/pensii/STATB22019.pdf

Съотношение: 3.114 пъти

Инфлация: 4.66 пъти

Следователно през 2019 г. покупателната способност на средната пенсия е ок. 67% спрямо тази през 1990 г.

 

БВП 1989 – 21.99 млрд. долара

БВП 2018 – 64.53 млрд. долара

Съотношение: 2.93 пъти

Инфлация на долара – 102.3%

Реално увеличение на БВП: 1.45 пъти

 

Но, както се вижда, при увеличение на БВП 145%, покупателната способност на заплати и пенсии през 2019 спрямо тази през 1989 г. е ок. 70%. Т.е. средното равнище на доходите след 30 години дори не е достигнало кризисната 1990 г.

Това показва само едно: в чия полза са протекли всички преобразувания през последните 30 години: в полза на тънката прослойка забогатели от прехода, които бяха посочени по-горе. За останалите остават свободите.

 

Такива са според мен положителните и отрицателните страни на събитията, протекли през последните 30 години.  Всеки може да прецени за себе си какво е спечелил и какво е изгубил.

Както и какъв е балансът.

ИЗБОРИТЕ – ПОСТ-ИСТИНА В УСЛОВИЯТА НА ПОСТ-ДЕМОКРАЦИЯ

Не мога да се отърся от усещането, че пребивавам в някакъв все по-омагьосан свят, в някакъв модерен ориенталски вариант на „Алиса в страната на чудесата“. Животът като че ли си тече нормално, в отдавна прокараните си коловози, и изведнъж се сблъскваш с някакъв абсурд, на който или не можеш да дадеш обяснение, или оставаш потресен от безсмислието и вредността му, които хората пренебрегват с потресаваща лекота.

Например с твърденията на досегашната кметица на София за своята народополезна дейност. А всъщност, като погледнеш, нито един от наболелите проблеми на София не беше решен през повече от десетгодишното й кметуване: нито детските градини и ясли, нито автомобилният трафик, нито паркирането в града, нито обликът на сградния фонд, нито презастрояването, нито хармоничната градска среда, нито културното наследство, нито перспективите на развитие за града. Вместо това имаше ремонти, струващи на линеен километър повече от километър нова магистрала, удивително некадърни архитектурни решения, продължаващо унищожаване на уникалното историческо наследство в центъра на столицата, коли по тротоарите и майки с колички по пътното платно, джвакащи настилки, наводняване при малко по-силен дъжд, и т.н., и т.н. Какво би трябвало да е нормалната реакция на столичани? Не би ли трябвало да си потърсят нов човек за поста на градоначалник, от друга партия? Слава Богу, партии много. Но не би! Пишман кметицата отново води преди балотажа. Фандъкова в страната на чудесата!

Заслушваш се в дебатите по медиите и се чудиш за България ли става дума, или за някоя Аркадия. Изброяват се колосални постижения, обещават се нови градове на хълма… Идилична картина. Говори се за местни избори, а думица не се казва за обезлюдяването на цели региони, оживени и проспериращи допреди някое друго десетилетие. За изчезващите десетки, стотици села, в които вече не живее нито един човек. За десетките, стотиците села, в които живеят по 2-3-ма души и които в следващите години ще последват съдбата на първите. Наистина в тези села няма избори. Няма село, няма проблем – да перифразираме прочутата сентенция на един мустакат исторически субект. Защо да си разваляме рахата?

 

Понякога си мисля, че България е опитно поле за бъдещите модели на социално устройство, които „властелините на света“ от Deep State ни готвят. Ние сме образец за пост-индустриално общество. Не че нямаме индустрия, но тя е забележима само през някакво увеличително стъкло. Селско стопанство? Ама моля ви се, селското стопанство навсякъде в развития свят дава мизерна част от БВП. Няма значение, че България може да изхранва ок. 50 млн. души, а внася ок. 80% от храните, които потребява. Земеделие в страната на чудесата. Абсурдно ли е? Да, ама такова ни е времето. Пост-индустриално. А я вижте как процъфтяват услугите! Пълно е с брокерчета, агентчета, джобърчета, мърчъндайзерчета, пиарчета, социал-антропологчета и политологчета. Те и такива като тях ни оформят вече голямата част от БВП. За да не бъдем такива бедни и задръстени.

 

Наред с пост-индустриалното общество ние сме навлезли и храбро цапуркаме из обществото на пост-истината. Количеството на лъжи, измислици, изкривени до неузнаваемост факти, клевети и мистификации далеч надхвърля количеството на истините, които бълват електронните ни медии. А най-често срещаната и най-ефективната манипулация е изборът на новините и тяхната подредба, казаното и премълчаното. А какви са ни новините? Ето какви:

ЕС даде отсрочка за Брекзит. – Мадона си направи липосукция. – Баба наби внуче пред детска градина. – Внуче наби баба пред погледа на 5 комшийки. – При демонстрации в Ирак са загинали 100 души. – Борислав Михайлов с нова перука. – Тръмп показа кучето, което е преследвало лидера на ИДИЛ ал-Багдади. – Фандъкова: „Ще направя София кукличка“. – Путин: „Русия не се е отказала да направи България Задунайска губерния“. – Меркел подкрепя Зеленски. – Две иглолистни дръвчета засадиха деца от видинската детска градина “Синчец” в двора ѝ. И т.н. И т.н.

Служа си с известна хипербола, за да подчертая същината. Това представлява информацията, която залива драгите зрители на телевизии и слушатели на радиостанции всеки Божи ден. Е, как да реагира обикновеният човек, блъскал от сутрин до вечер и полегнал пред телевизора с ракийка и салатка? Това е тя, пост-истината. За опустошителния й ефект се бяха загрижили дори Билдербергите, които бяха включили този проблем в дневния ред на миналогодишната си среща. Какво са решили, не знаем. Но този проблем, породен от „властелините на света“, неизбежно се обръща като бумеранг и срещу тях. Защото всяко оръжие може да бъде използвано и срещу създателя си.

Като се има предвид, че отдавна се говори за пост-изкуство, пост-история (един американец с японско потекло дори беше обявил края на историята), пост-идентичност, пост-хуманизъм, би трябвало да ни е ясно, че живеем в преходна епоха, която е след всичко онова, с което хората са живели, откакто свят светува, но навлизаме в нещо, което още не е назовано и не е ясно какво е. Епоха, в която няма определеност, всичко е релативизирано, дори такива неща като биологичния пол. В тази бъркотия, в която люшкащият се наш съвременник, останал без устои и твърди ценности, блуждае, не е трудно да бъде насочван и пренасочван. Нужно е само медиите да бъдат овладени. Тогава идва възможността за неусетното налагане на определени възгледи и нагласи чрез сублиминалното (подграничното) завоалирано ежедневно повтаряне на определени образи и послания, пускането на масите потребители по улея на модите и втълпяването на политически, културни, естетически и всякакви други внушения. Тези техники са невероятно усъвършенствани през последните десетилетия. Хората промениха представите за собствената си сексуалност и национална принадлежност, та камо ли няма да променят тези за политическите партии.

 

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората, а следователно – и върху изборния процес.

Цялата тази атмосфера, която медиите създават, е другата форма на фалшифициране на изборите. Образно казано, със своята дейност те като че ли подменят бюлетините в тъмната стаичка, като че ли държат ръката на гласуващия да посегне не към една, а към друга бюлетина. Не е случайно, че управляващите ни задкулисни клики държат толкова силно да владеят медиите. И да насочват чрез тях общественото мнение в изгодна за тях посока.

Това, което медиите вършат, опровергава тезата, че живеем в страна с демократично управление. Защото основният стълб на демокрацията се нарича „равно избирателно право“, при което всеки може да избира и да бъде избиран. Нима е равно избирателното право, когато, отвориш ли която и да е медия, от нея потича или Йорданка Фандъкова, или Мая Манолова, или и двете? Нима е равно избирателното право, когато най-гледаните публицистични предавания в националната телевизия са само за богоизбрани и там не можеш посмъртно да се покажеш: такова предаване е „Панорама“, такова стана и „Референдум“. А предаването „Дебати“, единствено достъпно за простосмъртни като нас, бе преместено от праймтайма в 19 часа в най-мъртвото време – 16:30 часа, когато всички си тръгват от работа.

Ако демокрацията е царство на словото, то фалшифицираното слово фалшифицира изборите. Следователно това, което имаме днес, не е демокрация, а пост-демокрация. Това последният, загниващ етап в развитието на представителната демокрация. Единственият път за излизане от това положение е да се внедри повече демокрация. А за да се внедри повече демокрация, е необходимо да се върви към пряка демокрация – нещо, за което ние говорим вече няколко години. Ние сме готови с теорията на пряката демокрация, както и с необходимата промяна в медийната среда, която ще бъде призвана да се справи с пост-истината.

 

А какво може да се направи сега? Какъв е резервът за справяне с партиите на статуквото, водещи корупционна, компрадорска, некадърна и безперспективна политика? Ние смятаме, че такъв резерв има, и той е в две насоки: малките партии в политическия спектър и негласувалите граждани.

Всъщност отдавна властимащите ни управляват, печелейки изборите с вот, включващ между 20 и 30% от общия брой на гласоподавателите. Нека да сме наясно: това е съвсем в правилата на представителната демокрация и управлението в такива случаи е напълно легитимно. Акцентът ми е изцяло върху факта, че дори да се вземат предвид многото мъртви души в избирателните списъци, на практика повече от 50% от хората не гласуват. По едни или други причини. Голяма част от тях го правят от пълна инертност и обществена апатия. Но навярно също толкова голяма част го правят поради това, че в съществуващите партии не виждат своя избор. Немалка част пък от гласовете, дадени за малките партии, се разпиляват.

Ето защо ние обмисляме да се обърнем с предложение към малките партии в България да намерим начин за окрупняване на силите, които сега са тотално разпокъсани. За нещо подобно в по-голям мащаб са ратували видни политически дейци през 20-те и 30-те години на ХХ в., предлагайки създаването на Балкански съюз между България, Гърция, Румъния, Сърбия и дори Унгария. Доводите им са били, че в предстоящата война, духът на която се е носел из въздуха, само държавно образувание с население не по-малко от 50-тина милиона, ще може да се противопостави на Великите сили и да отстои свободата си. И, както се вижда, са били прави. Разпокъсаните Балкани всъщност понесоха най-тежките последствия от войната – те бяха безскрупулно поделени между Великите сили, на практика изгубиха суверенитета си, бяха поставени във васално положение и си останаха апендиксът на Европа.

Как ще направим това, ще стане ясно, след като организираме поредица от срещи. Надяваме се, че лидерите на малките партии ще бъдат на висотата на своите отговорности пред обществото. Защото политическият Рубикон трябва да бъде преминат: длъжни сме да защитим демокрацията срещу пост-демокрацията и пост-истината.

 

 

МЕДИИТЕ И ДЕМОКРАЦИЯТА

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората.

 

Субективните, пристрастни и целенасочено обработващи публиката медии са истински бич за демокрацията. Медиите, които ежедневно, ежечасно навират в очите ни едни и същи политици, по повод и без повод, едва ли се различават от психотропните вещества. Всъщност какво означава „психотропен“? „Този, който обръща психиката“. Това означава тази дума. Нима не ни насочват нашите медии погледа и вниманието само в една посока – посоката на властимащите и на техните сателити от т.нар. опозиция? Нима не виждаме, че през целия период между изборите управляващите и „официалната опозиция“ не слизат от ефира на телевизиите и радиостанциите, от страниците на вестниците. Виждаме го. До такава степен, че ни се набива дълбоко в съзнанието.

 

А не виждаме ли, че дори в краткия период на предизборната кампания (всичко на всичко един месец) ефирът отново е запълнен с физиономиите на същите хора? На властимащи, официална опозиция и стари муцуни, на които всички им знаят и кътните зъби, и любовниците, и далаверите, и интелектуалната немощ. А всички онези, които имат някакви идеи, които смятат, че могат да предложат алтернативи, които са свежите, нови лица, са натикани като сардели в някакви формàти, в които трябва за 3-4 минути да изложат цяла концепция за управление. Да не говорим, че авторите на предаванията не си правят труда дори да ги организират тематично, а сега, в настоящата кампания, имаше случаи, в които дебатираха едновременно за различни населени места, често забравяха, че става дума за местни избори, и говореха за национални задачи, и т.н, и т.н.

 

Цялата тази атмосфера, която медиите създават, е другата форма на фалшифициране на изборите. Образно казано, със своята дейност те като че ли подменят бюлетините в тъмната стаичка, като че ли държат ръката на гласуващия да посегне не към една, а към друга бюлетина. Не е случайно, че управляващите ни задкулисни клики държат толкова силно да владеят медиите. И да насочват чрез тях общественото мнение в изгодна за тях посока. А като дългосрочна цел – да принизяват вкусовете, да опростачват младите поколения, да пропагандират пошлост, простащина, безнравственост и извратеност. Такава маса, пребиваваща на най-ниското културно стъпало, с елементарна и неустойчива ценностна система, е субстрат, крайно удобен за манипулиране. И „господарите на деня” имат своите безспорни успехи в тази насока. Неслучайно в международните класации по свобода и обективност на медиите тази година организацията “Репортери без граници” ни отреди 109-то място от 180 класирани държави.

 

Това, което медиите вършат, опровергава тезата, че живеем в страна с демократично управление. Защото основният стълб на демокрацията се нарича „равно избирателно право“, при което всеки може да избира и да бъде избиран. Нима е равно избирателното право, когато, отвориш ли която и да е медия, от нея потича или Йорданка Фандъкова, или Мая Манолова, или и двете. Че дори в праймтайма на една от трите най-големи телевизии и на двете бяха посветени дълги хвалебствени предавания, в които те трябваше да се представят като обикновени простосмъртни, да разкажат какви са семействата им, как са децата и внучетата, доколко умеят или не умеят да готвят, как се справят с ежедневието, и т.н., и т.н. Надявам се, че поне телевизията е спечелила много пари…

От което следва, че системата за държавно управление, която господства в България, би трябвало да се нарича не демокрация, а криптоолигархия с елементи на демокрация.

 

Може ли това положение да се поправи? Разбира се, че може. Поне медийната вакханалия може да спре, като националните телевизия и радио отделят на парламентарно представените партии само по едно предаване за дебати за целия предизборен период непосредствено преди изборите, и толкова. Цялото останало време, предназначено за изборите, да бъде дадено на новите кандидати, за да могат те да изложат своите виждания, и публиката да се запознае с тях.

И месец преди изборите да бъде забранено публикуването на каквито и да било социологически проучвания, тъй като тяхното предназначение е единствено да манипулира вота. Защото хората не искат да губят своите гласове и когато видят, че техният избраник ще получи примерно 1.5%, те решават да гласуват за някой друг. Така цялата картина се променя значително.

 

Но какво говоря? Нима котериите и кликите, наричащи се „политическа класа“, ще бъдат съгласни това така удобно за тях статукво да се промени? Разбира се, че не.

Но нали затова сме граждани, които според Конституцията сме основният източник на властта. От кого, ако не от всички нас, зависи да наложим нови стандарти на демокрация?

 

НЕ МЕГАПОЛИСИ, А КРАСИВИ И ХАРМОНИЧНИ ГРАДОВЕ

Само след две седмици ще се състоят редовните местни избори в България. Отново сме удавени в потоци словесна плява, които нямат никакво отношение към това, което ще бъде направено, а целят единствено да представят един или друг кандидат в онази светлина, която самият той или неговите съветници намират за благоприятна. Затова и се сипят обвинения срещу досегашните управници (не че повечето от тях не са си го заслужили) и се разказват фантасмагории за това, какво би могло да бъде направено.

На публиката й е пределно ясно, че всичко ще си продължи по старому, и затова отдавна е решила за кого да гласува: я за хубавия перчем, я за елейната реч, я за принадлежността към любима партия, я за нещо друго.

На мен пък ми се иска да посоча един-два най-важни проблеми, които съсипват българската провинция и чрез това насочват огромни човешки маси към столицата, предопределяйки пътищата за нейното развитие. Местните избори са точното време, когато би трябвало да се синтезират и оповестят неблагоприятните тенденции, за да предизвикат дебати и кандидатите за местната власт да заявят как смятат да се справят с тези предизвикателства. Но засега нищо подобно не се наблюдава.

 

И тъй, какво става в провинцията?

Тя чисто и просто се обезлюдява. И обезлюдяването върви със страшна сила. Всяка година от картата на България изчезват десетки села, защото в тях вече не живее нито един човек. Огромната част от селата са оставени на доизживяване и са населени с възрастни хора, които не желаят или нямат възможност да се преселят другаде. В процес на залиняване и изчезване са и малките градчета. Цялото население се събира в няколко големи града, които набъбват безконтролно и се задъхват в проблемите на инфраструктурата, уличните артерии, жилищното и индустриалното строителство, екологията. На ръба са социалните системи като здравеопазване, образование, пенсионна система, помощ за хора с увреждания, и т.н. Често дори големите градове не могат да се справят с тях и предизвикват вторичен отток към София. Достатъчно е човек да влезе сутрин в някоя от големите болници, в които чакат стотици хора от провинцията, за да получат адекватна медицинска помощ. Същото е с потока коли от близката провинция, нахлуващи всяка сутрин в София, за да докарат гастарбайтерите, които привечер ще си тръгнат в обратната посока.

 

 

Какви са причините за това?

Преди всичко, разбира се, това е развитието на производителните сили, които направиха така, че едно землище да може да се обработва от десетина вместо от няколкостотин или дори хиляди души. Това е световен проблем и неслучайно, ако в средата на миналия век със земеделие са се занимавали ок. 50% от хората в трудоспособна възраст, отдавна този процент е 2-3%.

На второ място, това е сривът на местната промишленост след промените. Тази промишленост се оказа безперспективна в новите икономически условия и принуди десетки хиляди хора да напуснат домовете си в търсене на препитание.

На трето място, безумният начин, по който земята бе преразпределена и вместо крупните кооперативни дружества на акционерен принцип, както това бе направено в бивша Чехословакия, предишните ТКЗС-та бяха разграбени, а земята разпарчетосана, след което изкупена на безценица от хората с пари и положение, за да се владее сега една огромна част от нея от шепа латифундисти. Техните интереси налагат изцяло машинното обработване на земята и засяването само на култури, подлежащи на такава обработка. По този начин се сеят само технически култури като царевица, рапица, слънчоглед, житни култури, а към отглеждането на лозя, плодове и зеленчуци (които изискват и много повече работна ръка) на практика няма нито интерес, нито условия.

На четвърто място, това е принципът, по който се разпределят европейските земеделски субсидии, които стимулират съществуващия модел, а не интензивното земеделие.

На пето място, пълното отдръпване на държавата, която нехае за ставащото и с нищо не стимулира промяната на модела, а също и изграждането на преработваща промишленост, която да увеличи приходите и създаде работни места в регионите.

На шесто място, това е върлуващата циганска престъпност, която е до голяма степен и социална, защото тези хора на практика нямат никакво друго препитание освен кражбите. Това накара десетки хиляди дребни производители да изоставят нивите и лозята си и да се преместят на друга работа в градовете.

На седмо място, цялата търговия на едро със земеделски продукти бе овладяна от мафиотски структури или от лица, намиращи се в сивия сектор, и това също доведе до масовото разоряване на дребните производители, а в резултат от това – и до преместването им в градовете.

В крайна сметка – по признанието на редица висши чиновници от министерството на земеделието – България от две десетилетия купува повече от 80% от храните си на международния пазар, което е истинско престъпление срещу традициите, възможностите и природните дадености, с които нашата земя разполага.

 

Но да се върна към началото на статията: безконтролното нарастване на градовете и обезлюдяването на провинцията. Някой може да каже, че това е световна тенденция. Да, така е. Някъде (например в Китай) това се прави съвсем съзнателно, защото жизненото равнище на селяните в Китай е плачевно. А създавайки хиперполиси (предвижда се подобен полис между Пекин и Шанхай със 130-милионно население), се създават и множество нови потребности, които на село не съществуват: транспорт, огромна инфраструктура, магазинна мрежа, многобройна полиция, аварийни служби, куриерски служби, и т.н., и т.н. Всички те изискват несравнимо повече работна ръка и това за Китай е благоприятно, защото увеличава вътрешното търсене и намалява натиска за реализация на БВП чрез международната търговия.

Но съществуват и много държави, които се стремят да запазят човешкото покритие на своята територия. Такава държава е например Франция. И навярно мнозина ще се учудят, че Париж наброява само 2.1 милиона души, направо паланка в сравнение с десетки световни градове. Разбира се, той има много предградия, но не се превръща в стандартното море от сгради като повечето мега и хиперполиси, а ги развива като островчета сред зеленина, природа и обстановка, в която човекът се чувства уютно, а не като прашинка на вятъра.

На България й предстои да обсъди задълбочено този въпрос и приеме ключови решения, защото от това ще зависи дали ще се развива като нормална държава, или ще изпада във все по-голяма зависимост по такъв стратегически въпрос, какъвто е изхранването на собственото население.

 

Много ми е интересно дали бъдещият кмет на София ще осъзнае тези проблеми, които са същевременно и възможности, и ще сезира държавата да направи необходимото за създаването на поминък и модерна инфраструктура, които биха позволили на хората да живеят в провинцията със стандарт, не по-лош от този в града, а столицата и големите градове –да планират своето развитие не като разширение и набъбване, а като усъвършенстване и естетизация.

 

За мен, като кандидат за кмет на София, това е най-добрият начин на развитие.

И ако сегашните местни и централни власти не тръгнат да го правят, ще започнем да го правим ние, хората от партия „Пряка демокрация“.

Радио „София“ „Децентрализирано управление на столицата и политиките за районите на София” – водещ Златина Йовкова.

Много ми е странно, че терминът „децентрализация“ почти винаги се употребява в много положително отношение. А всъщност той е амбивалентен – важи и в едната, и в другата посока. В едни случаи децентрализацията е положително явление, в други случаи – отрицателно.

За да има полза от децентрализацията, всички новообразувани субекти трябва да имат достатъчен капацитет да се справят сами с управлението и – особено подчертавам – финансирането. Няма ли ги тези две непременни условия, нямат ли раздробените администрации ресурс, по-добре е да се отиде към централизация.

И нека да не забравяме, че при децентрализацията административният апарат, т.е. чиновничеството задължително нараства. Закономерност!

Отнасяйки този ред на мисли към София, смятам, че – точно обратното – София трябва да бъде централизирана. На нея не й трябват 24 районни кметства, във всяко от които работят поне 50-60 души (т.е. общо 1200 – 1400 души), а максимум 5 кметства – едно централно и 4 по четирите посоки на света, като общият брой чиновници едва ли трябва да надхвърля 500.

Със сигурност окрупнените кметства ще имат много по-голям финансов капацитет да управляват големи проекти, каквито ние от партия Пряка демокрация предлагаме:

90% от административните услуги – по интернет,

нови детски градини и училища,

детски зони, и т.н.

свръхмодерни болници и поликлиники,

транспортни артерии и оптимизирано движение по тях,

мрежа от многоетажни паркинги,

мрежа за захранване на електромобили,

 

Така че ние сме за една умерена, много обмислена, рационална и ефективна централизация. За да подкрепите нашите идеи можете да гласувате с бюлетина номер 11.

Интервю с Петър Клисаров кандидат за столичен кмет

Биография

Въпрос: Здравейте, г-н Клисаров! Мнозина Ви знаят в някаква степен от предишни Ваши изяви, но мнозина не Ви познават. Бихте ли се представили накратко?

Отговор: Здравейте. Роден съм в София през 1968 година. Средното си образование преминах първо в 7-мо основно училище до VІІІ кл., а след това в 121 ЕСПУ „Лилия Карастоянова“ (сега „Георги Измирлиев“). През 1990 г., след като отбих военната си служба, емигрирах в Канада. Там се отдадох на бизнес дейности, но и завърших специализирани курсове в колежите “George Brоwn college” и  “Toronto school of Business”.

От 2001 до 2005 г. бях представител на канадската държавна корпорация AECL(Atomic Energy of Canada Limited), основен участник в размразяването на АЕЦ „Белене“ с цел построяването на два реактора тип CANDU в България.

От 2006 до 2011 г. бях представител и генерален директор за България на AECOM (най-голямата международна инженерингова консултантска корпорация в света с над 45 000 служители, в момента с 250 000), като основен консултант при изготвянето на ключови за България проекти:

  • 2007 – интермодален терминал „Подуяне“ – София
  • 2008 – генерален транспортен план на България, за всички видове транспорт, пътища, ж.п., воден, въздушен
  • 2010 – водоснабдяване на Пловдив от язовир „Въча“
  • 2010 – проверка и корекция на апликационните форми в сектор „Околна среда“ за еврофондовете.

Междувременно се сдобих с магистърска степен по философия и реторика в СУ „Климент Охридски“.

Специално искам да обърна внимание върху факта, че съм ръководил големи екипи от специалисти с най-висока квалификация и световно CV, които са работили върху крупни, с национално значение проекти, включително и в София.

Бих искал да знам кой от моите конкуренти притежава такъв опит. Защото за доброто управление на такава сложна система като столичния град от ключово значение е именно подобен опит.

 

Взаимодействие с гражданите

Въпрос: Кой би бил най-големият Ви приоритет, ако бъдете избран за кмет на София?

Отговор: Най-големият ни приоритет е въвеждането на такава система, която преодолява слабостите на съвременните системи на управление, и я намираме в модерния вариант на пряката демокрация, който наричаме „дигитална пряка демокрация“. Събитията от последните години показват, че хората все повече желаят да поемат съдбата си в свои ръце – примери за това могат да бъдат посочени много. Все повече стават гражданите, на които е пределно ясно, че докато това не стане, никой не бива да храни никакви илюзии, че нещо у нас или другаде по света ще се промени!  Тази усъвършенствана система за държавно управление изисква ключово взаимодействие между управляващи и управлявани.

Какво се изисква от управляващите? Визионерство и стриктност при реализацията на взетите и одобрени от гражданите решения.

Какво се изисква от гражданството? Интерес към предлаганите партийни платформи, верен електорален избор и подкрепа за избраните да управляват при осъществяване на намеренията им. Когато обаче е необходимо, гражданите следва да се намесват, за да коригират някои взети от властта погрешни решения.

За всичко това обаче е необходим подробно разработен и прецизен механизъм за държавно управление, какъвто ние от партия „Пряка демокрация“ създадохме и имаме.

На именно такова взаимодействие с гражданите на София разчитаме, когато им предлагаме да изберат нашата платформа, и заявяваме готовност да го налагаме, ако бъдем избрани да управляваме.

За да функционира добре една система на управление, тя не трябва да е податлива на въздействие, увреждащо най-важните й механизми. Най-добрата система е самопречистващата се система. А това може да стане само ако нейният ползвател е цялото гражданство с присъщите му общочовешки ценности и само ако то има възможност за пълноценна и най-важното – двупосочна (многопосочна) комуникация с всички фактори в обществото.

И отново искам специално да подчертая: призовавам гражданите да престанат да си избират управници, ръководейки се от емоциите си, а по платформите, в които са защитени идеите им за управление.

 

Администрацията

Въпрос: Това навярно ще се отрази в немалка степен върху администрацията?

Отговор: Напълно сте прав. Първостепенна по важност задача ще бъде максимално бързото въвеждане на електронна администрация с няколко ключови задачи:

  1. В рамките на един мандат да бъде постигната целта 90% от административните услуги да бъдат извършвани онлайн;
  2. Установяването на електронна обратна връзка с гражданите, която да включва:
  • допитвания във връзка с вече взети или предстоящи решения на управата;
  • анкети,
  • предложения на гражданите;
  • пълна и подробна информация за всичко, което администрацията върши, и за услугите, които осигурява, за финансите, изпълнението на годишните програми, и т.н.;
  • страница за оценка на работата на местната администрация, и т.н.;
  • онлайн-рейтинг на общинските служители от всички категории (при рейтинг под 35% служителите биват подменяни, а изборните длъжности биват приканвани да си подадат оставките);
  • страница за коментиране, похвали и оплаквания за работата на заведения, търговски обекти и хотели, включително и за отражението й върху околната среда.
  1. Идеи и проекти за развитието на града.

Разбира се, има и други неща, като нов график на работното време, сайт за връзка с районните полицейски управления, и т.н. Но това са подробности, които трябва да се прочетат в платформата ни.

Едно нещо обаче искам специално да отбележа: когато има обратна връзка с гражданите и когато има ясни принципи на управление, корупцията, за която всички се надпреварват да говорят и на която люто се заканват, не може да вирее. Затова няма да се кълна като другите, че ще я изкореня и ще вкарам крадците в затвора. С установяването на правилата, за които става дума, всичко това ще стане от само себе си.

 

Децата

Въпрос: Видях, че на челно място в платформата си поставяте децата. Вярно ли съм Ви разбрал?

Отговор: Съвършено вярно! И ние, както всички останали кандидати, ще кажем, че до края на мандата си ще построим достатъчно детски градини, за да прекратим сегашния недостиг на такива учреждения.

Но ние имаме много по-обхватна, много по-ключова идея за живота и развитието на децата. Тя се отнася до естествената среда, в която те пребивават.

За съжаление съвременните градове навсякъде по света създават дълбоко враждебна среда за децата. На тях им е отнета всякаква възможност да играят и общуват в естествени условия, а единствено във форми, организирани от възрастните, като детски градини, училища, курсове, школи и клубове. Това обаче не може да замени нормалното общуване и израстване.

Затова партия „Пряка демокрация“ ще разработи и започне прилагането на дългосрочна програма за създаване на условия децата да общуват и играят в близост до домовете си. За целта ще бъдат обособени специални детски зони с възможности за игра на децата от най-малките до юношите на 15-16 годишна възраст. Те ще включват както зони, богати на зеленина, оборудвани с катерушки, люлки, пясъчници и други конструкции за игра, отговарящи на най-високите критерии за екологичност и безопасност, така и игрища за футбол, баскетбол, волейбол, ледени пързалки, тенис кортове, тенис на маса и др.

Понеже в съвременната градска среда липсват необходимите пространства за тези цели, първоначално изискванията за такива зони ще станат задължителна част от устройствените планове на новите квартали и застройки. Същевременно ще бъдат набелязани и подходящи места във вече застроената част, които с развитието на града, с обновяването на сградния фонд и бъдещите преустройства на града ще бъдат отчуждавани и пригаждани за гореописаните цели. Става дума за много дългосрочна политика в рамките на минимум половин век. Но тази политика трябва да бъде формулирана, осъзната от обществото и провеждана последователно от всички бъдещи градски управи.

Смятам, че този акцент е достатъчен за целите на това интервю.

 

Здравеопазването

Въпрос: Здравеопазването е друг голям проблем. С него как ще се справите?

Отговор: Ще Ви отговоря малко схематично поради липса са време.

  1. Болници за активно лечение. Следвайки европейските стандарти за болнично обслужване спрямо броя на населението, ще поддържаме 4 болници за активно лечение в София, които ще бъдат оборудвани по последната дума на медицинските технологии. Всеки гражданин трябва да може да получи пълен набор от медицински услуги, така нареченият „основен пакет”, с еднакво качество във всяка от тях.
  2. Болници за специализирано лечение. Паралелно с многопрофилните болници ще поддържаме и необходимия брой специализирани медицински заведения – онкологични, психиатрични, за заразни болести и други такива, като ще си взаимодействаме с държавата за покриване нуждите на София, а при необходимост – и на по-широк географски район.
  3. Болници за долекуване и санаториуми. Един от най-големите недъзи на сегашното здравеопазване е, че цялото внимание на системата е обърнато към интензивното лечение в рамките на няколко дни, но не и на окончателното излекуване на пациентите. Затова ще бъдат създадени две болници за долекуване и ще бъдат поддържани три санаториума за профилактика и лечение на хронични болести за столичното население.
  4. Спешна и неотложна помощ. Спешна помощ трябва да предлагат всички болници за интензивно лечение наред с Университетската многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина „Пирогов” като водещо звено в тази област, финансирано и управлявано от държавата. Освен в болниците трябва да има екипи, базирани на рискови места като: изходи на метро, централна гара и летище „София“, както и на други места, предполагащи дейности с потенциално висок травматизъм.
  5. Поликлиники. Предвиждаме да възродим пълноценното поликлинично лечение и диагностика, като поемем издръжката на поликлиники с всички необходими специалисти и улесним достъпа на гражданите до специалисти, без задължително да преминават през личния лекар. Ще създадем и условия за пълноценно амбулаторно лечение за по-леки случаи.
  6. Лични (семейни) лекари. Възнамеряваме да насочим дейността на общопрактикуващите лекари към профилактика със задължителен комплексен преглед на всички регистрирани при тях граждани поне веднъж годишно. Тези прегледи ще бъдат едно от най-важните задължения на общопрактикуващите лекари, които ще водят регистър на прегледите и ще правят годишен отчет за здравословното състояние на своя контингент с предвиждания нуждите му и потенциалните разходи за следващата година.

Второто основно задължение на общопрактикуващите лекари ще бъде посещението по домовете на хронично болните, инвалидите, болните с временна нетрудоспособност и заразно-болните.

  1. Управление на човешките ресурси. Посредством точкова система ще бъдат формирани възнагражденията на лекарите и медицинския персонал. Ще се отчитат медицинската област, сложността на дейността, степента на риска, степента на иновативност на използваните технологии, квалификацията, качеството и количеството на положения труд.

 

Градоустройството

Въпрос: За проблемите, които засегнахте, а вероятно и за проблемите във връзка с транспорта и трафика, вероятно ще има нужда от голяма промяна в градоустройството. Така ли е?

Отговор: Точно така е. Ние държим да подходим към градоустройствените проблеми по възможно най-професионалния начин, защото само чрез него може да се изгради удобен, красив и функционален град.

Ние бихме искали да преразгледаме Генералния план на София в две направления:

да открием тесните места, проблемните зони и да набележим дългосрочен план за решаването им;

да набележим дългосрочен план за развитие на града във всички направления, за да създадем условия за хармоничното му развитие в близка и средносрочна перспектива.

 

Когато се разсъждава от тази гледна точка, възникват въпроси в няколко направления:

А) Оформяне на софийско „сити“.

Б) Бъдеще на софийското летище.

В) Бъдеще на софийската централна гара.

Г) Перспективни територии за бъдещо застрояване.

Д) Генерален транспортен план на София с изграждане на нови артерии, съобразени с градския транспорт и количеството автомобили, преминаващи през тях.

Е) Изграждане на система от велоалеи из цялата столица.

Ж) Изграждане на система от големи паркинги из целия град.

З) Изграждане на автоматизирана система за регулация на автомобилните потоци чрез видеонаблюдение и компютризирано управление, включително с изкуствен интелект.

И) Пълноценно използване на дебита на р. Искър.

 

За съжаление, поради липса на време само маркирам основните направления на бъдещите ни действия. За подробности ще моля интересуващите се да прочетат нашата платформа.

 

Екологията

Въпрос: Предполагам, че не сте забравили екологията?

Отговор: Разбира се. Специално внимание сме отделили на парковете, зеленината и водните площи.

Искаме и да възстановим зелените коридори, привличащи низходящи въздушни маси от Витоша, които прочистваха и освежаваха въздуха в София.

Набелязали сме програма за пълно преминаване на обществения транспорт (включително такситата) на електрическа тяга.

Разглеждаме като останка от някакви варварски времена горенето на автомобилни гуми и дрехи за отопление, наблюдавано през зимата и представляващо лъвския пай от сезонното замърсяване.

Смятаме да инвестираме средства в третирането на отпадъците с оглед пълното избягване на всякакъв горивен цикъл, който дори с най-модерните филтри не спира канцерогенните фурани и диоксини.

 

Културата

Въпрос: А как стои въпросът с културата?

Отговор: За съжаление и тук ще бъда съвсем схематичен:

  1. Ще поддържаме всички общински театри, кина, читалища, галерии и други културни институции, като осигурим достойно заплащане на работещите в тях и решим всички материални проблеми.
  2. В сътрудничество с държавата ще превърнем НДК в истинско културно средище, каквато е била и целта при изграждането му. При това не само градско, а национално и международно.
  3. Ще построим ново крило на Народната библиотека.
  4. Ще помислим и за създаването на голяма културна арена на открито от рода на амфитеатъра „Валдбюне“ в Олимпиапарк, Берлин.
  5. Ще започнем строителството на нов закрит цирк.
  6. Ще превърнем площада около катедралата „Св. Александър Невски“ в пешеходна зона с красиви павилиони за търговия с изкуство и антики.
  7. Ще стартираме мащабна програма за разкопаването на амфитеатъра в центъра на София и превръщането му в основен туристически обект на столицата. Едновременно с това ще намерим и място за строителството на нов, модерен национален исторически музей, който да предоставя място за много по-голяма и по-пълна експозиция на съхраняваните в хранилищата му археологически ценности.

 

Заключение

Въпрос: Желаете ли да кажете нещо в заключение?

Отговор: София има потенциала да бъде един от най-интересните и красиви градове в Европа и света. Тя има и огромна история, и прекрасно местоположение, и природни богатства като реки и минерални извори. Тя може да съчетае образа на историческото си минало с образа на съвременността и модерността.

От нас зависи дали ще постигнем всичко това, или ще продължим да живеем в град, изглеждащ като от Третия свят.

 

 

НАЗНАЧАВА ЛИ ВЛАСТТА ЦЕЛИ ИЗБОРНИ КОМИСИИ?

Веднага след изборите за Европейски парламент мои приятели от чужбина ми казаха, че някои от изборните комисии в страните, където живеят, са съставени почти изцяло от хора, назначени от Министерството на външните работи. Тази новина изключително много ме изненада и реших да проверя дали отговаря на действителността, а ако отговаря, дали действията на МВнР и ЦИК са законни.

За тази цел в качеството си на председател на партия „Пряка демокрация“ изпратих запитвания до ЦИК и до МВнР. И двете институции бяха коректни да ми отговорят. Според отговорите им секционните избирателни комисии извън страната за изборите за членове на Европейския парламент от Република България на 26 май 2019 г., съгласно РЕШЕНИЕ № 251-ЕП- 03.05.2019 на ЦИК, са били общо 191. От тях:

  • 16 Комисии са с 6 членен състав (всички в ЕС);
  • 10 Комисии са със 7 членен състав (всички в ЕС);
  • 2 Комисии са с 9 членен състав (всички в ЕС);
  • 163 Комисии са с 5 членен състав (57 извън ЕС и 106 в ЕС).

Общият брой на членовете на всички комисии извън страната е 999. От тях според отговора на МВнР предложените от МВнР и съответните консулски и дипломатически представителства са 866, а предложените от партии и коалиции – 133.

Броят на гласувалите избиратели според положените подписи в избирателния списък, включително и подписите в допълнителната/ите страница/и (под чертата), е 25 709.

 

Веднага трябва да кажем, че нито ЦИК, нито МВнР са нарушили закона. Напротив, те са се придържали стриктно към неговите разпоредби. Въпросът е в това, какво гласи самият закон и отговаря ли то на разпоредбите на Конституцията и на основни принципи в изборната практика.

Според нас някои членове на Изборния кодекс влизат в противоречие с Конституцията, където е казано:

Чл. 10. Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.

Чл. 11. (1) Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм.

(2) Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна.

 

А в Изборния кодекс пише следното:

Предложение от министъра на външните работи

Чл. 103. (1) Централната избирателна комисия назначава във всяка секционна избирателна комисия по един член, предложен от министъра на външните работи или от оправомощен от него заместник-министър.

 Попълване на незаети места

Чл. 104. (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2016 г., в сила от 26.05.2016 г.) Когато партия или коалиция по чл. 102, ал. 6 или 7 не е направила предложение, Централната избирателна комисия не по-късно от 7 дни преди изборния ден назначава за членове на секционните избирателни комисии лица, предложени от ръководителите на съответните дипломатически или консулски представителства или от министъра на външните работи или оправомощен от него заместник-министър.

 

А сега нашият коментар:

Както министърът на външните работи, така и членовете на дипломатическите и консулските представителства са органи наизпълнителната власт, което означава, че са назначени отуправляващата партия.

Как в такъв случай се спазва провъзгласеният в чл. 11, ал. (1) принцип, че политическият живот се основава на политическия плурализъм, след като голяма част от избирателните комисии и наблюдателите (най-важната институция в изборния механизъм) не се определят от борещите се за властта партии, а от самата власт?

Очевидно е, че в Изборния кодекс са заложени текстове, които пряко противоречат на българската Конституция, но никой не се е погрижил да сезира Конституционния съд по въпроса.

Отговорите на Министерството на външните работи показват, че в почти всички секционни комисии в чужбина изборите са протекли с преобладаващо участие на предложени не от партиите, а от дипломатическите и консулските представителства лица, които после ЦИК е утвърдила, без изобщо да се замисли това редно ли е, или не е.

Всъщност защо да се замисля, като законът й дава това право? Нещо повече, задължава я да действа именно по този начин. Пореден случай, в който законът е написан така, че права и принципи, провъзгласени в конституцията, се обезсилват. Подобни практики опорочават изборите. И най-лошото е, че те са законосъобразни, но недемократични. Защото принципите на демокрацията не допускат в секционните избирателни комисии, т.е. именно там, където се извършват най-важните действия в избирателния процес, управляващата партия да има на практика монополно присъствие и влияние. Защото ако от 999 членове на секционните избирателни комисии 866 са назначени от властта, това означава 6.5:1 надмощие на представителите на властите над представителите на партиите.

Някой би могъл да ни опонира, че в тези секции са гласували едва 25 709 души и че те са незначителен брой спрямо гласувалите общо 2 095 575 избиратели. На подобно твърдение бихме отговорили, че това изобщо няма значение и че става дума за нарушен принцип, а не за нечия зла воля. От друга страна, няма съмнение, че организирането на избори в чужбина е трудна работа и че се появяват множество неудобства и почти неразрешими проблеми най-вече поради това, че партиите нямат ресурсите да изпратят навсякъде свои представители, които да следят за изборния процес. Но това не означава, че при решаването на едни проблеми трябва да се създават други, по-големи.

 

Съвършено очевидно е, че по досегашния начин на провеждане на избори тези проблеми никога няма да бъдат решени, защото или ще има подобна намеса на държавата (т.е. на управляващата партия), или няма да могат да бъдат проведени никакви избори в чужбина поради невъзможността на партиите да изпратят свои представители в комисиите и като наблюдатели. Единственият изход е кардинална промяна в изборния процес чрез въвеждането на онлайн гласуванес възможности това да бъде сторено от всяка точка на земното кълбо.

Известни са ни потенциалните възражения, състоящи се главно в това, че подобно гласуване би било уязвимо за хакерски атаки. Подобни възражения веднага биха били аргументирани и с последните Радини вълнения около изтеклите данни от НАП, а и преди това със сривовете в различни чувствителни системи като Търговския регистър, Агенцията по вписване и др. Такива аргументи обаче се наричат „възвратни аргументи“, защото могат да се използват с пълна сила и срещу използващия ги. Ако изборите могат да пострадат от хакерски атаки и поради това електронното онлайн гласуване не бива да съществува, то не бива да съществуват и електронни онлайн търговски регистри, електронни онлайн бази данни и портали на всевъзможни институции, електронно банкиране и системи като SWIFT, и т.н. Но те съществуват. И никой не се кани да ги закрива.

Защото проблемът не е в хакерските атаки, а в некадърността на властите да се справят с тях. Или пък липсата на управленска воля за това. Аргументите срещу електронното онлайн гласуване са всъщност аргументи срещу кардиналното улеснение на всички работещи, намиращи се извън местата по постоянна регистрация, пътуващи и намиращи се извън страната активни хора, които при сегашната система са лишени от възможности да гласуват. А тези хора с оглед динамиката на съвременния свят никак не са малко.

 

Да не говорим за възможностите на нашите сънародници с българско гражданство, живеещи и работещи в чужбина (както се разбра напоследък, те са повече от 2.4 милиона), да участват в различните избори поради непреодолимите трудности да се доберат до изборна секция в страните, където живеят, и поради твърде недомислените правила за уседналост, които са в сила сега. Това законово положение отрязва на практика почти всички хора с българско гражданство, живеещи или работещи извън ЕС.

Според нас това е погазване на конституционно гарантирани граждански права. Да, някакъв вид правила за уседналост може би е редно да съществуват, но те трябва да съдържат съвсем различни срокове и съвсем различни принципи на действие.

Ясно е защо днешната система на уседналост е в този вид – от една страна, заради нежеланието на властимащите в България да взаимодействат с българските граждани, живеещи в чужбина. Властимащите винаги са се чувствали заплашени от волята на тези хора. Другата причина за уседналостта в този вид е подмолното действие на партията ДПС, която си организира платени избиратели от Турция, без последните изобщо да знаят за кого и защо гласуват. Но ако действията на ДПС са укорими, дваж по-укорими са действията на българските власти, които пишат негодни закони.

 

Ако човек се вгледа в политическия живот и управленските практики дори само през последната година, ще види уникални безобразия, които до не съвсем отдавна биха извели десетки хиляди хора на улицата:

  • Грозни схеми за масово лично облагодетелстване на властимащите чрез използване на служебното си положение (апартаментгейт);
  • Гласуване на решения от парламента, които след това с лекота се потъпкват от изпълнителната власт под неприкрития натиск на чужди сили (конкурси и договори за 8-те изтребители), при което се купува несъществуваща все още техника с първоначален дизайн от края на 60-те години на баснословни цени;
  • Тотална манипулация на изборите за Европейски парламент, защото до 10 май тази година почти всички агенции даваха или малка преднина на БСП, или равенство, а само след две седмици, без през това време да са избухвали някакви невероятни скандали или да има някакви форсмажорни събития, резултатът беше разлика от 6.81% в полза на корумпираната и нагла власт. Вярата, че подобни резултати са възможни и естествени, е привилегия само на хора с неподражаем наивитет и IQне повече от 50, или на напълно корумпирани индивиди. Както биха казали римляните, tertiumnondatur.

 

Заключението е, че по всички линии държавното управление в България е съпроводено с безпринципни нарушения, противозаконни решения, безочливо лично облагодетелстване, безхаберно администриране и своеволно погазване на всякакви демократични управленски принципи. Резултатът, както бе съобщено в началото на този месец, е, че на всяко новородено в България съответстват трима починали. И на никое от всички тези неща няма адекватна обществена реакция.

 

Всъщност истинският патос и най-важният въпрос от всичко казано дотук може да се формулира с едно изречение:

Докога ще търпим некадърници и корумпирани до мозъка на костите хора да ни управляват?