За демокрацията и съвременните “демократи”

Принципите на демокрацията и тяхното разбиране

По време на предизборната кампания, а и в периода след нея, ми се наложи да вляза в стотици диалози с най-различни хора, за да им обясня в какво се състои нашата идея за ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ. Ходът на тези разговори само потвърди създалото се у мен от доста време впечатление, че огромната част от хората не са съвсем наясно с принципите на демокрацията и поради това се затрудняват да разберат в какво точно се състои новаторството в нашите предложения.

Стотици пъти слушах оценката, че хората са много прости и са неспособни дори да избират правилните представители във властта, камо ли да вземат каквито и да било важни решения. Което е абсолютен нонсенс, когато се говори за демокрация. Та нали основата на основите, върху която демокрацията се гради, е правилото, че Суверенът (а именно политическото тяло, от което властта произлиза и в полза на което тя се упражнява) е не някой друг, а именно народът. Ако заявяваме, че народът не става и е много прост, неспособен да взема решения и да прави правилните избори, за каква демокрация говорим? И кого бихме могли да наречем „демократ“ в такъв случай?

Очевидно е, че хората с този тип мислене не са никакви демократи, макар да се обявяват за такива. Казвам това без никаква оценъчност. Да си демократ, не означава, че превъзхождаш с нещо монархиста или поклонника на олигархията. И нека да е ясно: употребявам думата „олигархия“ не в нейния опорочен смисъл на „забогатяла с мошеничества и бандитизъм прослойка, опитваща се да влияе и върху политиката“, а като вид държавно управление, което, между другото, е най-разпространеното както в цялата човешка история след преминаването към уседнал живот, така и днес. В редица случаи олигархичният начин на управление е водил до голям просперитет и разцвет на големи и малки държави.

И щом това е така, нека неосъзнатите противници на демокрацията престанат да се преструват и да се обявяват за демократи, а да помислят каква алтернатива на демокрацията биха могли да предложат.

 

За различните видове държавно управление

От Аристотел насам е известно, че основните видове държавно управление са три:

  • Монархия (тирания, деспотия), при която цялата ефективна власт е съсредоточена в ръцете на един човек, разпределящ я според своите виждания и прищевки;
  • Олигархия, при която властта е концентрирана в ръцете на неголяма група хора;
  • Демокрация, при която източникът на властта е цялото население с граждански права, а то от своя страна я делегира за изпълнение на свои представители чрез избори.

 

От тези три типа държавно управление като че ли олигархията има най-много разновидности, като основание за притежание на властта най-често са знатният произход, етносът, богатството, религията и др. В зависимост от това имаме аристокрация (Древният Рими дн. Индия), етнокрация (днешен Израел), плутокрация (почти всички съвременни т.нар. демокрации, които ние предпочитаме да наричаме „криптоолигархии с елементи на демокрация“, без Швейцария), теокрация (Ватиканът, Иран).

Особен случай като вариант на олигархията е партокрацията. В своя завършен вид тя се наблюдава най-вече в Китай и Сингапур, а в смекчен вариант, наречен от политолозите „държавно управление с доминираща партия“ – в много страни, включително Русия, Сърбия, Унгария, Япония, Уелс, редица страни в Азия и Африка. Партокрацията притежава известно предимство пред останалите форми на олигархия по това, че е консервативна, но отворена система, съдържаща елементи на меритокрацията, т.е. при подбора на кадри наред с традиционния кланов подбор тя привлича и каймака на обществото, за да може да се справя с предизвикателствата на времето. Нещо, което другите олигархични системи не правят в такава степен, защото много трудно обикновеният човек би могъл да получи статус на благородник и да се впише в традицията на родове със стотици години зад гърба си (да не говорим за кастовата система в Индия). Също толкова трудно е той да се вмести като фактор сред „старите пари“, ако ще да притежава богатство, надхвърлящо стотици милиарди долари. Тази особеност на партокрацията е един от факторите, подпомогнал успешното управление в Китай и Сингапур през последните няколко десетилетия.

 

Но да се върнем към демокрацията. Както многократно съм изтъквал, днешната система за държавно управление, наречено „представителна демокрация“, е по-скоро абстрактно умотворение, отколкото реален политически модел. Тя е възникнала не като демокрация, а като власт на представителите в епохата на приемането на конституцията на САЩ и Френската революция. Никой по онова време не е говорил за демокрация. И в двете страни се говорело за република (да не се бърка с демокрация!) и за власт на представителите. А кои са представителите според тогавашните възгледи? Очевидно не са представителите на простолюдието и на обикновените хора, а на елитите, освободени от потисничеството на монархическия деспотизъм и призвани да упражняват властта чрез арбитража на народа, а не чрез междукланови войни или договорки. Терминът „демокрация“ започва да се налага 40-50 години след тези събития с излизането на бестселъра на френския историк и политически мислител Алексис дьо Токвил “Демокрацията в Америка“. Термин, който изключително успешно прикрива същността на господстващата система на държавно управление и поддържа масовата заблуда за същината на демокрацията.

На практика никъде народовластие не съществува, защото:

  1. Цялата роля на избирателите е периодично да изберат народни представители измежду предложените им от партиите кандидати и да повторят тази процедура по отношение на местната власт.
  2. Избирателите нямат никакви механизми да влияят върху решенията на веднъж сформираната власт, колкото и да противоречат те на собствените им интереси.
  3. Избирателите нямат никакви механизми да отзоват своите избраници, ако те се окажат негодни, корумпирани или действащи в свои лични или групови интереси, а не в интерес на избирателите.
  4. На практика не съществува никакво разделение на властите, защото една власт (законодателната) избира изпълнителната, а и двете имат силно влияние върху съдебната.
  5. С навлизане в епохата на пост-истината избирателите са поставени в такава обстановка на лъжи, съчинителства, манипулации, паралелни реалности и тонове отпадъчна информация, че не е възможно да се ориентират в реално протичащите събития и процеси, освен ако не се посветят специално на отсяване на информацията. Но това няма как да стане, защото хората са заети, изморени и нямат дори физическата възможност да се занимават с тези материи. Което води до очевидния изход: гласува се стихийно, без знание и ясни критерии, по симпатии, поради натрупан гняв или умора от досегашното управление.

От което следва, че не живеем в условията на демокрация, а на нещо друго, което ние наричаме „скрита олигархия с елементи на демокрация“.

 

От няколко години заедно с моите съмишленици се опитвам да убедя колкото се може повече хора, че трябва сериозно да се замислим над съществуващата днес система за държавно управление. Тя не може да бъде подобрена, ако в същината си остава същата – реалната власт да принадлежи на елити в сянка, за които само можем да се досещаме или да гадаем. Присъщите на тази система пороци не са невинни. Навсякъде, където тя е налична, взаимоотношенията между властите се подчиняват на съвършено безпринципни правила, а над всички стои волята на онази анонимна и потайна маса, наречена евфемистично Deep State, или Дълбоката държава. С други думи, от изключително богати и влиятелни задкулисни сили, в чийто интерес се упражнява властта.

Логическото въжеиграчество в терминологията, отразяваща ключовото за всяка демокрация разделение на властите, е шокиращо, но хората толкова отдавна са свикнали с въпросния нонсенс, че той не им прави никакво впечатление. От това обаче има кой да се облагодетелства. Ето защо сме длъжни да разберем това противоречие в нашето мислене и съзнание, за да пристъпим към изграждането на такава система, която ще отразява действителните интереси на цялото гражданство.

 

Накрая да се върна към онези, които твърдят, че хората са прости, неуки и необразовани, че не стават за нищо и да се разчита на народната свяст е или глупост, или утопична мечта, но при все това се наричат „демократи“. Същите тези хора непрекъснато ругаят сегашната система като прогнила, корумпирана, пълна със задкулисия и водеща до непрекъснат грабеж и решения в ущърб на обществото. Обвиняват я също, че е неспособна да подбере и излъчи добри управленци.  И в същото време, когато им кажеш: „Ето, вижте, измислили сме система, която да преодолява тези пороци“, те веднага, без дори да се замислят особено, заявяват: „Глупости! Това са утопии! Такива неща няма как да станат!“.

А всъщност проблемът може да се реши много просто: хората трябва да подредят понятийния си апарат, размърдвайки съвсем леко „малките си сиви клетки“, и да видят, че няма как да наричат „демокрация“ онази система за държавно управление, която не се крепи върху народната воля. Защото във всяка модерна конституция ще намерят твърдението, че „властта произлиза от народа и се упражнява в негов интерес“. И да си дадат сметка, че ако не е подходящо да държим на народната воля (защото това е волята на прости, неуки и невежествени хора), то тогава трябва да държим на нечия друга воля. А коя би трябвало да е тя? На елитите, на клановете, на ТНК, на банкстерите?

Нека на всички да е ясно, че еволюцията на сегашната система върви към все по-малко значение на народния вот за начина, по който държавното управление ще се осъществява. Което означава, че все повече гражданите се превръщат от субект на управлението в негов обект. Тоест от граждани в поданици. Поданици на скритите зад кулисите елити.

Призовавам всички да помислят: това ли е бъдещето, към което се стремим?

 

ПЕРЕСТРОЙКА ПО ГЛОБАЛИСТКИ

 

Целта на този  текст не е да плаши или да разпространява конспиративни теории, а да информира максимален брой мислещи и отговорни хора, които се интересуват от това, в какво бъдеще искаме да живеем, за  да не се окажем в безизходна ситуация, питайки се как стана това, как го допуснахме. Теми могат да се проследят в сайтовете на ООН, института „Джон Хопкинс“ и Европейската комисия.

 

Става дума за Agenda-21 (или „Дневен ред – 21“, сега преименувана на стратегия 2030) – програмен документ на ООН, приет от организацията през юни 1992 г. на конференцията, наречена „Среща на високо равнище за Земята“ в Рио де Жанейро от представителите на 179 държави. Обявената цел е устойчиво развитие на Земята.

Agenda-21 предлага политики и програмни мерки и инструменти за постигане на устойчиво развитие и баланс между потреблението, населението и способността за поддържане на живота на планетата като цяло и описва методите и технологиите, необходими за разработване на план за задоволяване на нуждите на хората с рационалното използване на природните ресурси.

 

Междинни цели

За да бъде постигната така обявената цел (звучаща толкова експертно и скучно за да не я чететв), се предполага, макар че не е прието да се говори за това, че трябва да бъдат постигнати следните междинни цели:

  • единно световно правителство;
  • безкасова световна валута;
  • световна централна банка;
  • глобална военна сила;
  • силно ограничаване на националните суверенитети;
  • край на семейната единица;
  • контрол на прираста и гъстотата на населението;
  • задължителни ваксинации;
  • универсален базов доход;
  • имплантиране на микрочип, който служи като платежно средство, средство за наблюдение и контрол;
  • световно въвеждане на система за социален рейтинг по китайски модел;
  • безброй устройства, свързани към 5G-мрежите за наблюдение;
  • намаляване на личния транспорт;
  • ограничение до минимум на въздушния трафик;
  • концентриране на хората в „зони за заселване“, наречени агломерационни центрове;
  • драстично намаляване използването на изкопаемите горива;

 

И ако трябва да си послужа със словесния каламбур, това не е конспиративна теория, а конспиративен факт, защото елементите на този план се прилагат в една или друга степен в 240 държави в 240 000 градове по света.

 

Този план за действие е за инвентаризация и контрол на цялата земна повърхност, вода, минерали, растения, животни, строителство, производство, енергетика, образование, полицейска мощ за налагане на новите закони (law enforcement), пълен контрол върху информацията и подчинение на всички хора по света.

Накратко, това е план за тотална глобализация, установяване на световно правителство и контрол над всичко на планетата, включително над мен и вас.

 

Преместване на хората от селата малките градове в мегаполисите

Част от плана е да преместят хората от селата и фермите в градовете, където могат да се следят, контролират и управляват по-лесно. Подобна система за тотален контрол, наречена PANOPTIKON, вече е изградена в Китай и влиза в действие от 1 януари 2021. Определя се с невинното словосъчетание „социален рейтинг“.

Ние, които сме преживели годините на т.нар. „зрял социализъм“, знаем, че тоталитарните режими ползват редица похвати, като държавно насилие, стигащо в първоначалните стадии до терор, ограничаване на голяма част от свободите, тотална информационна цензура, липси, лишения. Неминуемо и новият тоталитаризъм ще доведе до същите резултати, каквито страните от бившия „социалистически лагер“ вече преживяха в продължение на 45 години. И ние вече виждаме част от тези последствия:

  • 9/11,
  • Климатичен терор и зелен рекет,
  • КОВИД-19,
  • Европейски „Зелен пакт“
  • Тотален контрол над медийната среда,
  • Ускорена милитаризация и др.

 

Всичко това са елементи от постепенно въвеждане в глобалната държава. Оправданието е, че глобалните проблеми се нуждаели от глобален отговор, тоест трябвало да се ръководят от глобално управление. Звучи логично но това е поредния претекст за въвеждане на неприемливи ограничения на гражданските права.

 

Характерно за внедряването на плана е системата за прокуждане на хората от селата и малките градове.

Хората с имоти, огради и кладенци и тяхната самостоятелност са пречка за този план. Те се ограничават, пътищата не се поддържат, не може да се вземе лесно заем от банка срещу къща извън градовете или ферма, да не говорим за парче земя, тези имоти не може да се застраховат лесно, пожарните услуги са бавни или ги няма, пощенските услуги са лоши, банкови клонове извън големите градове няма, аптеки няма или са на рядко, детски градини, училища, лекарски кабинети и болници… Таксите и данъците се вдигат, а услугите са нередовни и лоши. Цените на тока и водата хвърчат нагоре…. Хората се отказват от живота в села и ферми и отиват в градовете. И така е не само у нас, тези явления вече стават част от картината в целия цивилизован свят.

 

За съжаление големите градове ще са бъдещите центрове на мизерия и недостиг и това вече се е случвало в близкото минало.

Един от механизмите за постигането на това е фалирането на бизнесите с имоти и превръщането на имотите в градовете от частни в лагери за контрол. Нещата се случват по следния начин:

  • Върви процес на фалирането на всякакви бизнеси,
  • Работниците биват уволнявани,
  • Престават да се плащат наеми,
  • Имотите се ипотекират в банките, за да се получат пари за преживяване,
  • Имотите се губят, банките ги придобиват, след което продават част от тях на правителствата,
  • Правителствата дават имотите на избрани от тях предприемачи строители да строят социални жилища за бедни – небостъргачи с малки апартаменти,
  • Апартаментите се пълнят с безработни и им се дава базов доход.
  • Ако някой надигне глава, му спират парите и го изхвърлят на улицата.
  • Така всички са на малко място като килии в затвор, лесни и удобни за контрол.

Масовата емиграция е част от този процес.

 

Няма нормален човек, който да е съгласен с този процес, и затова тече подмолен процес за ре-инженеринг на социалния контракт. Ако обаче някоя политическа сила или гражданско сдружение само произнесат думите „нов граждански договор или нова конституция“, веднага всякакви псевдоексперти ни обясняват по всички медии колко опасно е това.

 

 

Event 2O1

Това е събитие, състояло се на 18 октомври 2019 г. (няколко месеца преди официално да се оповести пандемията КОВИД-19) в Ню Йорк под надслов “Health Security” (Здравна сигурност),  организирано от института „Джонс Хопкинс“, Световния икономически форум в Давос и фондацията „Бил и Мелинда Гейтс“. Присъствали са президенти на големи корпорации, както и военни. Сбирката е проведена, за да се покажат сферите, в които публично–частното партньорство ще е крайно необходимо в случай на тежка пандемия, за да намали широкия спектър на икономическите и социалните последствия.

 

Името Event 201 е продиктувано от факта, че светът всяка година вижда растящи епидемии, които приблизително са около 200 на година. Менажирането на тези събития напълно изчерпва капацитета на държавите да се справят с тях и затова частния сектор трябва да се намеси. В случай, че възникне тежка пандемия (наречена „събитие 201“), се предвижда установяването на надеждно партньорство между различни индустрии (говорим за частни корпорации), национални правителства и ключови световни организации.

Същевременно трябва да бъдат взети решителни мерки за реструктуриране на целия икономически и политически живот, свързани с редица ограничени рестрикции. „Голямото рестартиране“ (Great Reset) се оказва и „Голямо реструктуриране“, а също и „Голяма рестрикция“. Рестрикция във вреда на масовия гражданин, но в полза на големите транснационални икономически играчи.

 

 

 

 The Great food reset – Големият хранителен рестарт

The Great food reset е централизиран план за „планетарна здравословна диета“. Досегашната система за производство на храни е свързана с отглеждането на голямо количество преживни животни, които в процеса на преработка на храната отделят голямо количество метан.

Заради глобалното затопляне и въглеродните емисии трябва да се премине от отглеждане на добитък към инсекти за протеини и лабораторно отгледано месо.

 

Медицинското списание LANCET и ЕАТ (Давос за храна) започват да работят обединени по темата: „ Какво трябва да ядем на планетарно ниво“. Подготовката всъщност върви отдавна: това са и всички моди с всевъзможни вегани, природозащитници, защитници на животните и т.н., увеличаващи се напоследък лавинообразно чрез масово сугестиране на младото поколение с помощта на мобилните технологии.

Все повече се лансира идеята, че консумацията на месо е варварство и че човечеството трябва да се откаже от тези си навици. Паралелно върви и кампанията срещу затлъстяването, характерно за голяма част от т.нар. развит свят, но акцентът не е върху крайно некачествените „храни“, пълни с химия и с ГМО, които се предлагат на пазара, а върху стила и начина на хранене, характерен за човечеството, откакто то съществува.

Затова и такива институции, като фондацията „Рокфелер“ например, ни обясняват, че трябва да се рестартира хранителната система и само определени организации могат да предложат това на човечеството. Така се стига до положението, че Рокфелеровци и подобни на тях през следващите няколко години ще решат какво ще ядем през следващите 50-100 години.

Не изостават и хората от ЕС: наскоро четохме за закон за одобряване на червеи и скакалци за храна. Документът е част от европейската „Зелена сделка“ и се нарича F2F “Farm to Fork strategy for a fair, healthy and environmentally-frendly food system” (Стратегия „От фермата до вилицата“ за справедлива, здравословна и екологична хранителна система), приета на 20 май 2020  г.

Както е казано в него: „Стратегията предлага визия за европейска хранителна система с намален въглероден отпечатък върху околната среда и климата до 2030 г., която е устойчива и може да гарантира продоволствена сигурност и устойчивост в условията на изменението на климата и загубата на биологично разнообразие. Стратегията е придружена от списък с 27 действия, които трябва да бъдат предприети до 2024 г.“

 

Ако трябва да резюмираме, е редно да кажем следното:

Храните се превръщат в ключов елемент от стратегията на глобализма за тотална доминация над човечеството и същевременно в неограничен източник на огромни парични ресурси. Очевидно е, че хората могат да се откажат от абсолютно всичко друго, да ходят голи, полуголи или да износват старите си дрехи, но от храна и вода не могат да се откажат.

Ето тук е и стратегическият източник на власт и ресурси. Пътят към това е монополизирането, индустриализирането и концентрацията на производството на храни в крайно ограничен брой транснационални компании (ТНК). За целта хората трябва да се откажат от досегашните си хранителни навици и да придобият нови, свързани с промишлените методи на производство на храни, базирани върху ГМО и химия. И налагането на огромни рестрикции върху всички останали начини на производство. Част от модела е и отучването на хората да произвеждат храни и обявяването на тези дейности за непрестижни и изостанали.

 

А същевременно се оказва, че Бил Гейтс бил един от най-големите собственици на земя в Америка и че спонсорирал фирмата “Impossible food”, чиято мисия е „To end animal agriculture” (Да сложи край на животновъдството).

Оказа се и още нещо любопитно, а именно че според информационната и бизнес компания  Agriwatch 11 от 12 души, от които се състои комитетът, предлагащ председателя на UN world food system, са свързани с Бил Гейтс.

 

В заключение да цитираме Кисинджър: „Ако контролираш храната, контролираш хората“.

Към това ли вървим?

Всеки трябва добре да си помисли какво става по света и как правителствата реагират на това.

И най-вече как българското правителство реагира на това.

Вие доволни ли сте от него?

 

Необходимата промяна трябва и може да бъде извършена от нас, всички нас, посредством новият политически модел на държавно управление – ПРЯКАТА ДЕМОКРАЦИЯ

ИНТЕРВЮ ЗА ЖИТЕЛИТЕ НА СЕЛО ЛЕВОЧЕВО, СМОЛЯНСКО

ИНТЕРВЮ С ПЕТЪР КЛИСАРОВ

Въпрос 1: г-н Клисаров, дълги години живяхте в Канада, при това се радвахте на отлична реализация като човек и професионалист. Какво Ви накара да се върнете в Отечеството ни?

Отговор: Краткият отговор е, че каквото и да постигнем в чужбина, то няма значение, защото не сме го постигнали в Родината си. А иначе светът вече е едно голямо село. Буквално за ден може да сме във всяка точка по света. Когато го обиколиш и опознаеш, колкото и интересни неща да има другаде, домът си остава един и винаги те влече към него. И другото, много важно нещо, е, че не мога да гледам и да стоя безучастен как абсолютни некадърници „управляват“ нашата държава и народът ни тъне в мизерия, хаос, несигурност и враждебност.

 

Въпрос 2: Какви са различията и предимствата между пряката и представителната демокрация? Моля, дайте примери, например с Швейцария.

Отговор: Фундаментален въпрос, на който ще се опитам да отговоря по възможно най-краткия начин.

При така наречената „представителна демокрация“ Суверенът (т.е. цялото гражданство с право на глас) избира своите представители, върху които след това няма никакви права и възможности да въздейства. По този начин те се откъсват от него и заживяват свой самостоятелен живот, решавайки какво да правят и как да го правят, дали в интерес на народа, или в интерес на своята партия, на други групи и котерии, или в свой личен интерес. И никой не може да им попречи.

На второ място, не съществува начин избирателите да овластят идеалния кандидат. Никога не е възможно обещанията на кандидатите да съвпаднат 100% с желанията на избирателите. Обикновено това съвпадение е най-много 50-60% и в най-често срещаните случаи те избират кандидата, чиито обещания съвпадат с техните желания на 40%, пред кандидата, чиито обещания съвпадат, да речем, на 20%. Но след това избраниците им вършат много неща, с които те не са съгласни, но нямат механизъм да им повлияят.

На трето място, никой не може да предвиди бъдещето, така че по време на мандата се случват редица събития, за които не се е говорило по време на изборната кампания. При това положение избраниците имат пълната свобода да реагират, както си искат, без да се допитват до своите избиратели, защото такъв механизъм няма. Затова често става така, че избирателите в по-голямата си част искат едно, а избраниците им вършат точно обратното. И никой не може да направи нищо срещу подобно поведение.

На четвърто място, избраниците могат да вършат всякакви безобразия и дори престъпления, но избирателите могат единствено да негодуват или в краен случай – да излязат на улиците да протестират. Но това, както разбирате, е изключително неефективен и порочен начин на общуване между Суверен и избраната от него власт.

На пето място, представителната демокрация не е възникнала като „управление на народа“. Нищо подобно! При възникването си след приемането на конституцията на САЩ и Френската революция тя не е носела това название, а се е наричала „власт на представителите“. На чии представители? Разбира се, на представителите на елита, но избрани с гласовете на народа, и то само на мъжката част. За демокрация започва да се говори едва през 30-те години на ХІХ в., след излизането на книгата на френския философ и историк Алексис дьо Токвил „Демокрацията в Америка“, в която той за пръв път сравнява американската система за държавно управление с тази в Древна Атина. Така и в политическото говорене навлиза терминът „представителна демокрация“.

Всъщност, ние не смятаме, че представителната демокрация е истинска демокрация, и я наричаме „криптоолигархия с елементи на демокрация“. Тоест смятаме, че това е прикрита олигархия, управлявана иззад кулисите от това, което напоследък масово се нарича „дълбока държава“ (Deep State). А истинската демокрация ще е онова, което ние се каним да внедрим.

Що се отнася до пряката демокрация, тя дава пълната възможност на Суверена (тоест цялото гражданство, на всички нас) да контролираме всички действия и решения на нашите избраници, да им забраняваме да правят едни неща и да ги задължаваме да правят други, а ако те не се подчиняват или вършат скандални неща, да ги отзовем начаса и да пратим на тяхно място други хора. Пряката демокрация е отражение в политиката на преобладаващата воля на народа.

И понеже ме питате за швейцарската система за държавно управление, ще кажа, че да, наистина, Швейцария е единствената страна, управлявана с разновидност на пряката демокрация, но ние мислим, че швейцарският модел не е особено подходящ за нас поради следните причини: 1. Той е възникнал в течение на вековете в малките швейцарски провинции (кантони), които имат значителна автономия в рамките на държавата. 2. Моделът е изключително тромав и скъп, защото на общодържавно ниво те имат само 4 сесии (votations) с по 3-4 въпроса, обхващащи както законодателството, така и текущата политика, а това не позволява никаква експедитивност и бързина на реакция. 3. За да се включи гласуване по определен въпрос в сесиите, по закон това може да стане чак след 2 години, които може да направи гласуването съвсем неактуално.

Твърдя, че нашата система е несравнимо по-ефективна и модерна.

 

Въпрос 3: Няма ли пряката демокрация и образователен, мотивиращ и възпитателен характер върху гражданите?

Отговор: Много точно сте схванали същината на нещата. Разбира се, че предлаганият от нас модел на държавно управление предполага съвсем друг тип отношения между управляващите и народа. Той неминуемо се превръща в школа за политическо възпитание на гражданството и води до радикално пречистване на политическите отношения, защото притежава изключително ефикасни и бързодействащи механизми за наказване на прояви на корупция, действия за лично или групово облагодетелстване, лъжа и нечестност, задкулисни сделки и машинации; този модел гарантира налагането на истински морал в политиката. Наред с това той налага съвършено различен стил в международните отношения, защото не търпи да се сключват тайни сделки и договорености със съмнителна принципност при положение, че всяко укриване на информация от обществото моментално би било наказано; с налагането на пряката демокрация в повече страни се нанася тежък удар по досегашната политика на вътрешни раздори или договорки между интернационалните елити, за които народите узнават десетилетия по-късно и за които често заплащат с благоденствието си, а понякога – с кръвта си, и при които малките народи винаги са на ощетената страна; в този смисъл той е школа за възпитание в честност и почтеност на международните елити

 

Въпрос 4: Като заченахме темата с възпитанието, бих искал да я продължим…. Неотдавна изтекоха записи на един индивид, за който се твърди, че е д-р по психология. В тях, той псува като каруцар, раздава заплахи, присъства и сексизъм… Съвместими ли са висше образование и притежаване на много титли с лошо, много лошо семейно възпитание?

Отговор: Отговорът е очевиден: държавата е потопена в тотална простащина. Това, между другото, е глобален процес, защото образованите и мислещите хора са голяма пречка на тоталните манипулации, които се извършват над народите. В нашата програма, която от 5 март ще може да прочетете на klissarov.eu и directdemocracy.bg, ще видите, че основно място в нея е отделено на образованието. Освен това в момента сме в сътрудничество с организацията „За Бога и Човека“ с които смятаме да възвърнем необходимото уважение към думата Православие и да направим така, че християнските и семейните ценности да залегнат от ранна възраст във възпитанието на децата.

 

Въпрос 5: Какво е състоянието на Демокрацията у нас и по Света и защо?

Отговор: В отговора на втория Ваш въпрос донякъде съм отговорил и на това питане, но бих добавил следното: последните развития в страните от Глобалния Запад (ЕС, Северна Америка, Австралия и донякъде Япония и Южна Корея) показват, че дори привидността на някакви демократични практики е на път да бъде премахната. Наблюдаваме: 1. Увеличаваща се масова цензура върху медиите, стигаща дотам, че се цензурира дори президентът на САЩ. 2. Повтарящи се в редица страни практики на безскрупулно полицейско насилие над демонстриращи граждани (САЩ, Франция, Германия, Нидерландия, Полша, Великобритания, Испания и др.). 3. Незачитане на проведени референдуми (Нидерландия, Испания, България). 4. Тежки съмнения в честността на изборите (САЩ, Франция, България). Спомняте ли си как дойде на власт Франсоа Оланд, след като организираха долнопробен „инцидент с камериерка в хотел“ на Доминик Строс-Кан, който водеше с почти незаличима преднина няколко месеца преди изборите в 2012 г.? А как дойде на власт Еманюел Макрон през 2017 г., след като спретнаха недостоен компромат срещу Франсоа Фийон, който само 4 месеца преди изборите водеше с двупроцентна разлика?

„Демокрацията“ по света е в процес на дълбоко и необратимо разложение. Изходът от това положение е единствено внедряването на пряката демокрация, т.е. наличието на повече, много повече демокрация, отколкото сега.

 

Въпрос 6: Е ли COVID-19 заплаха за човечеството, или е инструмент с определени цели и какви?

Отговор: Очевидно е, че COVID-19 съществува и има много тежки последици за определени групи хора. Проблемът е, че много сериозно се преекспонира в медиите, а правителствата са абсолютно неподготвени за решаването на тези тежки въпроси с изключение на няколко държави. За мен локдауните са абсолютно неработещи, тъй като колкото и да изолираш една група хора за определен период, когато все пак ги пуснеш отново да общуват свободно, те ще се заразят. Отново се връщаме на горния въпрос за образованието и възпитанието – ако те бяха на нужното ниво и хората бяха дисциплинирани да спазват определени мерки, а не арогантно по балкански да друсат кючеци по ресторанти и паланки, можеше да се мине без локдауни.

Що се отнася до това, дали коронавирусът е нечий инструмент, е все още рано да отговорим на този въпрос. Учените по света са разделени относно това, дали вирусът е с естествен или изкуствен произход. Можем обаче с определеност да кажем, че той даде възможност на световните елити да се упражнят как бързо и ефективно да орязват така трудно извоюваните човешки и граждански права и свободи.

 

Въпрос 7: Знаете ли до какво състояние е доведена нацията ни, как и защо?

Отговор: Демографският срив е тотален. Прокудени са много над 2 милиона (по официални данни) българи в чужбина и малка група не повече от 500 семейства тотално ограбва и изсмуква икономиката ни и природните богатства. Естествено към тях трябва да прибавим и няколко световни корпорации, които са монополизирали определени икономически сектори. България е съвсем в края на световните класации по раждаемост и по оптимизъм за бъдещето. Затова пък е начело в класациите по смъртност и намаляване броя на населението. Държавата ни е на средно африканско ниво по свобода на медиите, по образование и здравеопазване. С чудовищна скорост върви обезлюдяването на цели региони и умирането на стотици села годишно.

Ако процесите продължават в същия стил и в същото темпо, смъртта на България като нация няма да е далеч.

 

Въпрос 8: Масовият българин е отучен да мисли и това го прави престъпно безотговорен, най-малко, към своето поколение. Простете за мнението ми, ако не сте съгласен … Е ли така, според Нас?

Отговор: Не съм съгласен. Всеки човек, без значение колко е образован или простоват, може да направи реална преценка какво е добро или лошо за него. Проблемът е друг – когато хората усещат, че каквото и да кажат или направят, няма значение, те се обезверяват, а най-страшното престъпление срещу човешкия дух е да му отнемеш вярата. За да убиеш някого, най-ефективният начин да го направиш, е да го обезвериш. За състоянието на духа и менталността на българина огромна вина носят и българските медии, които са отчайващо посредствени.

 

Въпрос 9: Съществува ли простичък начин да не тънем в мизерия, да не оглавяваме всички отрицателни класации и т.н. и т.н.  Какъв е той? Имам предвид концесиите, корупцията, нихилизма и масите …

Отговор: Да, нарича се нов политически модел на управление Дигитална Пряка Демокрация (Direct Digital Democracy). Отново ще призова читателите ви този път да не гласуват по симпатии и любов или омраза, по харесване или нехаресване, а да четат и да се запознаят с нашата платформа, да видят, че не е писана и преписвана от всякакви адвокати, а e направена много детайлно и професионално от българи за България. И да гласуват за платформи, идеи и визии, а не да повтарят мантрата, че няма за кого да се гласува.

 

Въпрос 10: Кога да очакваме гостуването Ви, в Родопите, и в частност в Смолян, а защо не и в Левочево?…

Отговор: В Левочево съм бил като дете и съм си играел в двора на църквата, докато баща ми я е документирал и описвал. Така или иначе, имам връзка с вашето село и неминуемо идването ми ще се осъществи.

 

Въпрос 11: Мнението Ви, за глобализацията и т.нар. „световно правителство“?

Отговор: Трябва много ясно да правим разлика между глобализацията, която е естествен процес от развитието на технологиите, и глобализма, който е идеология.

Глобализацията е драстично увеличената възможност на хората да се преместват в пространството и да общуват в реално време, независимо къде се намират, което като че ли смалява планетата и я обединява. Бихме могли да наречем това явление „естествена глобализация, или „планетарна взаимосвързаност“.

Глобализмът обаче, в качеството си на идеология, предполага значителен отказ от национален суверенитет и прехвърлянето на редица национални правомощия в ръцете на неизбирани от никого наднационални структури, свързани най-вече с банковия капитал и транснационалните корпорации (ТНК). Той ратува за ново, постиндустриално устройство на света, нов политически и икономически ред, подчинен на световните властови елити, в който, ако се осъществи, би имало твърде малко място за демокрация.

При глобализацията има място за силни държави със своя самобитност, история и култура, при глобализма подобно нещо не може да просъществува.

 

 

Автор на интервюто: Анастас Барбов

 

„Пряка демокрация“ социална партия ли е, лява ли е, или дясна.

„Пряка демокрация“ социална партия ли е, лява ли е, или дясна.

Когато непрекъснато се питаме защо десните се държат като леви и обратно, трябва да разбираме, че това не е въпрос на политическо предателство или некомпетентност, а следване на духа на времето. Доказателство за наличието на тази конвергенция са периодично възникващите „широки коалиции” в европейските страни. Един от най-пресните примери е правителството от леви и десни в Германия, където все още се делят по архаичния начин, но работят заедно. Въпрос на време е този отживял модел на противопоставяне  на една част от обществото срещу друга да се промени.

Деленето на леви и десни партии е въпрос на инерция и политическо късогледство. Светът е станал различен. Партиите не могат да провеждат политики в полза на социално слабите за сметка на бизнеса или обратно. Изборът на политика е или да се движат по течението (нещо, което правят българските партии от 1989 г. насам, подчинявайки се на желанията на новите си господари и на задкулисните бизнес кръгове), или да извършват реформи, водещи към модерна политика.

А модерната политика представлява комплекс от мерки, осигуряващи приобщаване към съвременните световни, регионални и национални тенденции, развитие на собствените производства, водене на умела и дългосрочна борба за дял в световното разпределение на труда, драстично повишаване на образователния статус на населението с оглед на новите тенденции, и т.н., и т.н.

Модерните партии могат да бъдат или партии на статуквото, или партии на прогреса. И това не зависи от начина, по който те се афишират, а от реалните им програмни намерения и действия.

КАКВО ЩЕ ЗАПОМНИМ ОТ 2020 Г.

2020 г. вече си отиде. Навлизаме в ново десетилетие и дебатите за бъдещето на планетата и обществата се развихрят. Но нека отделим време да погледнем назад и да се запитаме какво ще запомнят хората от нея.

Позволих си в диалог с мои приятели да съставя класацията на най-значимите събития през 2020 г. по света.

Най-общи характеристики:

Априори година с категоричен профил. Пандемията помете всичко по пътя си и почти не говорим за нищо друго, освен за нея, в медиите и в частни разговори.

2020 е и годината, бележеща края на един свят. Края на два века много бърз икономически растеж и нарастване на населението. Тя бе година, в която растеж нямаше, а се наблюдаваше значителна рецесия, която с оглед развитието на събитията може да стане хронична.

2020 е също така годината на невиждани крайности в орязване на гражданските свободи. На пръв поглед мотивите са възможно най-хуманни – ограничаване на коронавирусната пандемия, но при по-внимателен анализ новите термини като „локдаун“ бележат нови възможности за установяване на пълен контрол върху населението. Удивително е колко лесно хората се съгласиха с всичко това.

2020 бе година на президентски избори в САЩ, които вълнуваха безпрецедентно много хора по света заради колосалния сблъсък на две концепции за световното развитие: глобализъм, от една страна, и национална идентичност, от друга. Едната тенденция бе прикрита зад ексцентричното поведение на Доналд Тръмп, а другата – зад мощния медиен концерт срещу него. Но залогът изобщо не беше главата на Тръмп, а продължаването на настъплението за установяване на световно правителство. Затова 2020 г. бе годината, в която бе поставено началото на окончателната битка за това, ще я бъде ли глобализацията по банкерски, или народите ще отстоят своите интереси.

Ако има някаква причина за утеха, нека я търсим в безпрецедентното умиротворяване на света. Никога не сме познавали по-спокоен период от първите две десетилетия на този век. По относителен начин, разбира се. Със сигурност войни имаше (в Нагорни Карабах например), но те останаха много ограничени. През изминалата година в тях бяха дадени много по-малко жертви, отколкото при престъпленията на мафията в Латинска Америка, които може би представляват истинското предизвикателство за бъдещия свят. В Афганистан имаше 5000 жертви на войната, но в Мексико бяха отчетени 35 000 убийства!

И така, моята класация:

1. Избор на Джо Байдън, Тръмп не приема поражение (3 ноември 2020 г.)

През февруари 2020 г. отличното развитие на американската икономика даваше на Доналд Тръмп надежда за преизбиране въпреки скандалите, съпътстващи целия му мандат. Но пандемията covid-19 и нейното неумело управление от президента на САЩ разбъркаха картите. Това породи и множество спекулации, че коронавирусът е бил пуснат съзнателно през лятото на 2019 г. с цел избягването на втори мандат на Доналд Тръмп. Достоверността на тези твърдения едва ли надвишава тази на пророчествата на врачките. Засега.

В началото на ноември след гласуване и няколкодневно броене на бюлетините 78-годишният кандидат на демократите Джо Байдън спечели изборите, макар и не без някои съмнения за фалшификации. Така той стана 46-ият президент на САЩ, а цветнокожата Камала Харис с индо-ямайски произход, ще бъде неговият вицепрезидент. Освен всичко друго Байдън ще се радва на демократично мнозинство и в двете камари на американския Конгрес.

Доналд Тръмп, макар и победен, би могъл да се похвали с прилично постижение: 74 милиона гласа в негова полза – повече, отколкото при предишния си избор четири години по-рано. Това също е знак, че пропастта, която разделя американското общество днес, не е на път да се затвори…

 

2. Ухан в карантина (23 януари 2020 г.)

През декември 2019 г. китайски чиновници се опитват да прикрият информацията за мистериозния вирус, който е ударил Ухан, индустриален мегаполис с 11 милиона души, разположен на река Яндзъ, западно от Шанхай. Впечатлено от мащаба на епидемията, китайското правителство решава да подаде на 31 декември 2019 г. доклад до СЗО (Световната здравна организация) за новата епидемия.

Накрая то разпорежда въвеждането на свръхстрога карантина в целия мегаполис Ухан и градовете Хуанган и Еджоу в провинция Хубей. Твърде късно. Вирусът вече се разпространява и не след дълго достига италианската Ломбардия, която развива интензивни отношения с индустриалци в Ухан. Връх на парадокса – мегаполисът е и основният световен център за производство на хирургически маски. Спирането на фабриките в него предизвиква пълен хаос в страни, които, следвайки неолибералните догми, са възприели практиката на „минималните запаси“ в името на икономията и „доброто управление“!

Китайската карантина, за която се носят какви ли не легенди (масово заваряване на входните врати на апартаментите, за да не могат обитателите им да ги напускат), става образец и за повсеместните „локдауни“ в „демократичния“ свят, нанесли огромни щети върху икономиката, за които все още нямаме почти никаква представа и тепърва ще има да проглеждаме за мащабите и последствията им.

 

3. Джордж Флойд умира от полицейско насилие (25 май 2020 г.)

46-годишен чернокож умира след насилствен арест от американските правоохранителни органи в Минеаполис. “Не мога да дишам”, протестира той, докато полицай го държи на земята, притискайки врата му с коляно. Сцената, заснета от минувач, предизвиква възмущение в САЩ и далеч извън тях, което води до жестоки бунтове в различни градове. Тя възражда движението „Животът на черните има значение“ (Black Lives Matter), основано от три жени през 2013 г. след убийството на черокожия тийнейджър Трейвън Мартин (Trayvon Martin).

Протестите се разпространяват и в други западни страни, в които през последните години са се сформирали значителни африкански малцинства. Започват действия, надхвърлящи обикновеното скудоумие и достигащи равнището на дебилизма. В Бристол (Англия) на 7 юни 2020 г. тълпа събаря статуята на някой си Едуард Колстън, натрупал състояние от търговия с роби. Във Форт дьо Франс (Мартиника) тълпа събаря статуята на Виктор Шолшер (Victor Schoelcher), чието единствено престъпление е премахването на робството във френските колонии! В Балтимор събарят статуя на Христофор Колумб, в Портланд – на Томас Джеферсън, един от отците основатели на САЩ и техен трети президент, в Англия индийският политик, пацифист и борец за свобода и човешки права Махатма Ганди е обявен за „расист и фашист“ и са събрани хиляди подписи за премахване на негови статуи, във Франция има призиви за събаряне на статуите на Колбер и Наполеон.

В американските университетски кампуси бързо се разпространява „културата на отмените“ (cancel culture), която отхвърля традиционната западна култура под предлог, че чернокожите и другите расови малцинства имат трудности да се приобщят към нея. Звучат призиви за разправа с класическата музика, защото тя била музиката на белите и робовладелците. Оформя се някакъв западен тип „културна революция“, заплашваща да нанесе не по-малки щети, отколкото „културната революция“ в Китай през 60-те години на миналия век.

 

4. Света София става джамия (10 юли 2020 г.)

В условията на стагнираща икономика, която не успява да изведе Турция от започналата още през 2018 г. рецесия, турският президент Ердоган взе решение да възстанови мюсюлманските богослужения в Света София (Истанбул). Решение, което обижда не само православния, но и целия християнски свят, но също така възбужда страха, че Турция е решена да възкреси османското наследство и да задълбочи и без това неизлечимия хаос в Близкия изток.

На новоизпечения султан му се привижда Велик Туран, обединил всички държави с тюркско население и сбъднал мечтите на партюркизма. Според турските националисти точно Турция, като тюркска държава par excellence, трябва да поведе след себе си другите родствени страни за създаването на нов световен ред. А в този нов световен ред – според друг не чак толкова известен проект на Ердоган – до 2099 г. Турция трябва да стане четвърта сила в света след САЩ, Китай и Русия.

С Ердоган и пантюркистите трябва много да се внимава, защото в набелязаните граници на Велик Туран са включени и някои български територии…

 

5. СЗО квалифицира разпространението на коронавируса като пандемия (11 март 2020 г.)

Сблъсквайки се с реалността, Световната здравна организация реши да обяви санитарно бедствено положение в глобален мащаб. Избран за генерален директор на СЗО благодарение на подкрепата на Китай, етиопецът Тедрос Гебрейесус много бавно осъзна с какъв феномен здравните власти по света си имат работа. Той отказа да се вслуша в предупрежденията на Тайван за истинското положение на нещата и реши да се придържа към оскъдната информация, идваща от Пекин. Впоследствие СЗО се забърка в конфликти с неясните си препоръки как и с какви лекарства може да се лекува КОВИД-19 (ако изобщо може да се лекува), каква е природата на коронавируса и къде е възникнал той. С политиката си лидерството на СЗО в световното здравеопазване бе поставено под голямо съмнение.

 

 

6. Обявяване на първите ваксини срещу covid-19 (9 ноември 2020 г.)

През август Русия обяви, че е регистрирала първата ваксина срещу КОВИД-19 с 92% ефективност след преминаване на изпитанията от І и ІІ фаза. Впоследствие американският фармацевтичен гигант Pfizer и неговият германски партньор BioNTech съобщиха, че са създали ваксина, която е с повече от 90% ефективност. Седмица по-късно американската лаборатория Moderna от своя страна извести света за разработката на ваксина с ефективност 94,5%. И накрая, на 9 декември англо-шведската лаборатория AstraZeneca обяви за ваксина със 70% ефективност, разработена съвместно с Оксфордския университет. Китайските лаборатории, като Sinopharm, не останаха назад и също така обещаха ваксини срещу пандемията с ефективност ок. 60-70%.

Съобщенията дойдоха едва година след откриването на коронавируса SARS-CoV-2, който е причинил пандемията – изключително постижение на фармацевтичната наука, с което свързваме надеждите си, че бързо ще бъдем освободени от тази зараза.

Същевременно сме свидетели на огромна задкулисна борба между фармацевтичните гиганти за това, кой ще наложи своята ваксина. Допускат се и удари под кръста. Особено смехотворна е идеологическата борба в страните от Глобалния Запад с руската ваксина, за която вече има 1.2 млрд. заявки от страни по цялото земно кълбо. Тази идеологическа борба все повече заприличва на агитацията и пропагандата от времето на развития социализъм, която громеше западния свят и за която отлично знаем как завърши. Дали ще бъдем свидетели и потърпевши на нов идеологически крах? Като казвам „идеологически крах“, съвсем нямам предвид комичните нападки срещу руската ваксина, а нещо несравнимо по-голямо: образа на „свободния свят“, трансатлантическите „ценности“, които отдавна са престанали да бъдат такива, идеологическото водачество на Запада, и т.н.

 

7. Брекзит: коледен подарък-споразумение! (24 декември 2020 г.)

Като гласуваха на 23 юни 2016 г. за Брекзит срещу мнението на „образованите и креативните“, англичаните излязоха от проекта, замислен с Договора от Маастрихт за наднационална и постдемократична Европа, сформирана около еврозоната. Своя избор те потвърдиха зрелищно на 12 декември 2019 г., като осигуриха с голямо мнозинство carte blancheза действие на премиера Борис Джонсън, идеолог и вдъхновител на Брекзит. Нищо, че непосредствено преди това всички социологически агенции се надпреварваха да доказват, че хората вече се разкайват за решението си и за Брекзит се обявяват само между 40 и 42% от гласоподавателите.

Ето че четири и половина години по-късно процесът на излизане стига до закономерния си край с ударна сделка между Лондон и Брюксел в навечерието на Коледа. Споразумението цели да избегне напускането без никаква сделка (nodeal exit), коeто би усложнило във висша степен търговията между Обединеното кралство и ЕС. И двете страни казват, че са доволни и успокоени.

43 години след неохотното („гъзешком“[1], както писаха тогава) влизане в Европейската икономическа общност, британците възвръщат пълния контрол над съдбата си, натоварвайки се несъмнено и със съпътстващите рискове. Кой печели и кой губи от това, тепърва ще видим.

 

8. Европейски план за възстановяване на стойност 750 милиарда евро (21 юли 2020 г.)

Френско-германският проект за общ заем беше приет от двадесет и седемте страни-членки на ЕС след четири дни и четири нощи разисквания, препирни и бръщолевене на страстна среща на върха. Когато става дума за пари, винаги е така. Въпросът е Европейската комисия да вземе назаем 750 милиарда евро на финансовите пазари, една част от които след това да бъде дадена като кредит на желаещите държавите-членки, а друга част – разпределена под формата на невъзвръщаеми субсидии, за да се помогне на всички държави да преодолеят икономическите последици от пандемията. Новият факт е, че субсидиите ще бъдат разпределени между страните в нужда (главно средиземноморските страни) чрез просто представяне на „стимулиращ пакет“. Следователно тези държави няма да се страхуват, че могат да бъдат поставени под наблюдението на някоя „тройка“, както това сполетя Гърция през 2015 г.

Обобщението, което може да се направи, би трябвало да гласи, че Глобалният Запад отдавна вече не знае как другояче да се справя с която и да било криза, освен като тича към финансовите институции да вземе пари, без да прави сметка как ще ги връща. Общият публичен дълг на еврозоната надхвърли, и то с немалко, 100% от общия БВП на страните-членки, а общият световен дълг достигна 277 трилиона долара, или 365% от световния БВП. Ама няма страшно! Никой да не се притеснява!

 

9. Преследването на уйгурите придобива още по-голям размах (24 септември 2020 г.)

Публикуването на доклада Xinjiang Data project на Австралийския институт за стратегическа политика (Australian Strategic Policy Institute) обединява и обобщава продължителни емпирични изследвания за положението с правата на човека при уйгурите и другите националности в Уйгурския автономен район Синцзян в Западен Китай, които не принадлежат към народността „хан“.

Уйгурите – мюсюлмански народ с тюркски произход, наброяващ около 12 млн. души – са преследвани от Пекин от 1997 г., но тази година преследванията внезапно са се увеличили: центрове за задържане и принудителен труд, системно унищожаване на уйгурската култура, принудителна стерилизация на жени и т.н. Това са престъпления срещу човечеството в правния смисъл на този термин, за които китайското правителство се радва на пълна безнаказаност.

За страните от Ислямската лига съдбата на уйгурите е в ръцете на китайското правителство и само на него. Турция обаче, която е дала убежище на голяма общност от уйгурски изгнаници, се готви да върне най-бунтовно настроените от тях обратно в Китай, за да си спечели благосклонността на Пекин. Президентът Ердоган се нуждае от китайски инвестиции, за да спаси икономиката си от колапс и да продължи войнствените си начинания.

Що се отнася до Запада, който винаги е уж готов да се изяви като пръв борец за правата на човека, той вече е твърде зависим от Китай и неговата икономика, за да храни каквито и да било надежди, че има лостовете да повлияе върху неговата политика. Затова всичко, което можем да очакваме от него, е с дозиран укор да помаха с пръстче и да каже любезно на китайците: „Ама недейте така, бе, милички…“

А Австралия, която е силно зависима от търговията си с Китай, влезе, както казват старите хора, в киреча и се вижда как започва да се гъне и усуква, защото зависимостта й от инвестициите и търговията с Империята на Центъра са станали прекалено големи, за да бъдат пренебрегнати. И Австралия беше първата, която дотича да демонстрира преданост и да се включи в Китайско-тихоокеанското споразумение за свободна търговия, за което ще стане дума по-долу.

 

10. Война в Нагорни Карабах (Армения) (27 септември 2020 г.)

Благодарение на сирийските паравоенни, набрани сред бившите главорези от терористичната организация „Ал-Нусра“, на финансирането от Анкара и израелските дронове, с цената на 4.5 хиляди жертви сред своите и още толкова сред арменците плюс ок. 2.5 хиляди убити сред цивилното население азербайджанските войски успяха да спечелят войната и да превземат град Шуши, на 15 км от Степанакерт, столицата на Нагорни Карабах. На 10 ноември 2020 г. руският президент Путин наложи на воюващите страни прекратяване на огъня, подкрепяйки решението на Азербайджан да бъдат върнати 7-те гранични области в Нагорни Карабах, анексирани от Армения през 1991 г., с изключение на един транспортен коридор между Нагорни Карабах и Армения.

Нека да отбележим, че Нагорни Карабах е с предимно арменско население, до ХХ в. арменска територия, наистина гранична и оспорвана, но произволно включена в Азербайджанската съветска социалистическа република през 1923 г. и по този начин станала част от Азербайджан при разпада на СССР. Същите конфликти на необмислено и произволно държавно строителство при комунистическата власт можем да наблюдаваме и в Украйна с Крим и Донбас, включени в Украйна през различни периоди от съществуването на СССР, без преди това да са били част от нея. Същото е и с Абхазия и Южна Осетия, волево включени в състава на Грузия от Сталин през 20-те години на ХХ в., макар да не са били преди това в състава на тази страна. След разпада на СССР в тези области моментално започнаха въоръжени сблъсъци и междуетнически войни, продължаващи до ден-днешен, взели десетки хиляди жертви и причинили неизброими страдания на десетки милиони хора.

Но да се върнем към Армения. Тежко победена и изоставена от Европейския концерт[2],рядко толкова мълчалива, особено що се отнася до Европа, Армения днес е бедна окастрена покрайнина в процес на обезлюдяване. Армения е първата християнска държава в историята. Може би ще бъде и първата християнска държава, излязла от историята…

 

11. Китайско-тихоокеанско споразумение за свободна търговия (15 ноември 2020 г.)

В Ханой (Виетнам) виртуалната среща на върха на АСЕАН (Асоциация на страните от Югоизточна Азия) сключи споразумение за свободна търговия. Обединявайки петнадесет държави, включително Китай, Япония, Южна Корея, Индонезия, Австралия и др., това Всестранно регионално икономическо партньорство (Regional Comprehensive Economic Partnership) се превръща в най-голямото търговско споразумение с 30% от глобалния БВП и повече от два милиарда жители (25% от световното население).

Създаването на тази огромна икономическа зона с център Китай е истинско показване на среден пръст по посока на Съединените щати, които при Обама бяха сключили подобно споразумение със същите страни без Китай, т. нар. TransPacific Partnership (TPP), но при Тръмп лекомислено излязоха от него и сега на тяхно място се намести друг. Кой знае дали по този начин не се слага началото на пост-глобализационно световно прекомпозиране  с очертаването на три повече или по-малко индивидуализирани макрорегиона: Китай-Тихоокеанско пространство, САЩ-Канада-Мексико и Европа-Средиземноморие?

 

12. Нахлуване на Ердоган в гръцки води (11 август 2020 г.)

„Гърция ще защитава своя суверенитет и правата си. Призоваваме Турция незабавно да напусне гръцкия континентален шелф“ – така Никос Дендиас, гръцки външен министър, предупреждаваше Турция, докато Анкара за пореден път разгръщаше сондажни плавателни съдове за търсене на въглеводороди в Източното Средиземноморие. Но Гърция не може да разчита на подкрепата на Европейския съюз, част от който е, защото Германия и Франция са парализирани от присъствието на тяхна територия на силно турско малцинство. Не може да разчита и на НАТО, част от която е, защото също такава част е и Турция. Към това трябва да прибавим и специалната политика на САЩ спрямо Турция, защото последната притежава в техните очи изключителна значимост и влияние в целия регион на Близкия изток. А този регион подлежи на контрол.

На Ердоган му е свободно около врата. Засега.

 

13. Италия въвежда пълно ограничение върху придвижването на гражданите, наречено „локдаун“, а защо не и „локаут“ (много модерно през 2020 г.) (9 март 2020 г.)

Избухването на коронавируса накара италианското правителство да постави цялото си население под невиждани ограничения. Много страни последваха италианската инициатива. Последваха я Франция и Испания. Не след дълго пандемията на ограниченията превзе почти целия свят.

Покрай коронавирусната пандемия се нагледахме на тежки нарушения на демократическите принципи:

  • Видяхме да бъдат подложени на карантина хора, които не са болни;
  • Видяхме да бъдат ограничаване хора от определена възраст нагоре, въпреки че във всяка конституция пише, че всички граждани са равни и не могат да бъдат дискриминирани по възраст, пол, вяра, политически възгледи, етнос, и т.н.; но възрастните хора бяха дискриминирани и това не трогна никого;
  • Видяхме да се затварят граници и така прокламираното свободно движение на хора, стоки, капитали и идеи да замръзва под точка 0. Всъщност не, движението на идеи не спря съвсем: цяла година Европа умуваше трябва ли, или не трябва да спре строителството на „Северен поток – 2“. Защото газът, който би текъл по въпросния поток, не е демократичен и отговарящ на евро-атлантическите ценности, а този, който тече през Украйна, е.

Интересното в развитието на коронавирусната трагедия е, че тъкмо започна масовата ваксинация, и се появиха нови гнусни щамове, които може и да не се влияят от създадените вече ваксини. Май предстои много дълго надлъгване с този коронавирус, а световната фармацевтична промишленост доволно потрива, както се казва, потни кунки, предвкусвайки небивали печалби.

На фона на тези радостни събития отново се заговори за произхода на пандемията. Сега излязоха сведения, че тя не се е появила през късната есен, а през ранното лято на 2019 г., когато – о, чудеса! – неизвестно защо е била затворена легендарната биохимична лаборатория във Форт Детрик (САЩ) – основният създател и производител на бойни отровни вещества и био оръжия още от времето на Студената война. Ама това са случайни съвпадения във времето, не бива да се правят никакви други изводи.

 

 

14. Китай отхапва парченца от Ладакх (15 юни 2020 г.)

Индийски и китайски войници се сблъскаха в сърцето на Хималаите, в долината Галван, между Аксай Чин и Ладакх. Съперничеството между Индия и Китай, датиращо от няколко века, излезе отново под светлината на прожекторите чрез няколко събития, започвайки с инвазията на Китай в Тибет през 1950 г. Тогава Индия на Джавахарлал Неру, погълната от конфликта с новия си съсед Пакистан, не се бе намесила в него, но няколко години по-късно тя приюти тибетския религиозен лидер Далай Лама и неговото правителство в изгнание в индийския град Дхарамсала. Това за пореден път активира прастария проблем за общите граници, който никога не е преставал да бъде мощен дразнител и за двете страни.

Що се отнася до Аксай Чин, конфликтът там започва през октомври 1962 г. с китайски иск за придобиването на областта с площ от около 37 000 км2. Аксай Чин е жизненоважна територия за правителството в Пекин, защото именно през нея минава пътят между Тибет и китайската провинция Синдзян (наричана преди Китайски Туркестан). Китайските власти никога не са преставали да се борят с тенденциите за независимост на тези два региона, поради което контролът върху Аксай Чин е разглеждан от тях като абсолютна необходимост. Така през 1962 г. китайската армия окупира този регион в края на кратък конфликт и повече не излезе от него. Оттогава двете армии стоят една срещу друга на „линия за ефективен контрол“ (или би трябвало да я наричаме по-скоро „Линия на фактически контрол“, Line of Actual Control на английски), с което е казано всичко: Аксай Чин вече е анексирана територия.

Жертвите през юни 2020 г. наброяват няколко десетки, въпреки че сблъсъците протичат с използването не на огнестрелни оръжия, а на тояги и камъни, съгласно конвенцията между двете страни за забрана използването на огнестрелни оръжия в конфликти помежду им! Едно разумно завръщане към технологиите от праисторическата епоха с оглед на притежанието и от двете страни на ядрени оръжия и ракети за тяхното доставяне до територията на противника…

Тази схватка илюстрира бавното отгризване на миниатюрни парчета територия, което Пекин провежда в региона, без да се занимава с дипломатически конвенции и мирни договори.

 

15. Споразумение Брюксел-Пекин (30 декември 2020 г.)

Възползвайки се от вакуума на властта във Вашингтон, германският канцлер Ангела Меркел реши да сключи ново търговско споразумение с Китай под носа на американците. Германия, единствената европейска държава, която има търговски излишък с Китай, вижда само ползи от увеличената търговия с Империята на Центъра. И, дето е речено, прилага принципа, формулиран още от баснописеца Езоп: „Когато котката отсъства, мишките играят хоро“.

Подписаното споразумение има за цел да даде на европейските компании по-добър достъп до китайските пазари. Пекин обещава в замяна да подобри трудовото законодателство и да положи усилия за опазване на околната среда.

Всъщност кое е най-важното? Европейските компании ще могат да инвестират в Китай, без да им се налага да създават joint venture с китайски фирми. Посоката обаче остава непроменена – европейските гиганти, вместо да инвестират в Европа, ще правят това в Китай. А Европа ще се деиндустриализира. Пагубна политика, която е в основата на европейския упадък – икономически, политически, военен, социален, нравствен.

Новото споразумение гарантира и занапред успешен упадък.

 

16. Страсти около получаването на наградата „Сезар“ от режисьора Роман Полански (28 февруари 2020 г.)

През февруари прочутият режисьор Роман Полански получи престижната френска награда „Сезар“ за най-добър режисьор. Тя му бе дадена за неговия последен филм “Офицер и шпионин” (“Аз обвинявам”), пресъздаващ фактите и атмосферата около аферата “Драйфус”. Алфред Драйфус е френски офицер от еврейски произход, достигнал до служба в Генералния щаб на френската армия. Обвинен в шпионаж в полза на Германската империя, той е осъден през декември 1894 г. на доживотна каторга. Делото „Драйфус“ е едно от най-противоречивите съдебни дела в съвременната история на Франция и завършва с пълната реабилитация на Драйфус.

Наградата предизвика силно поляризиране на мненията, като едни оценяват по достойнство качествата на кинотворбата, докато други не одобряват паралелите, които режисьорът провежда между прословутата афера и собствения си живот. Мнозина осъждат оказаната на 86-годишния френско-полски режисьор почит, защото 43 години по-рано той е бил осъден в САЩ за секс с непълнолетно лице, а впоследствие и други жени са решили да го обвинят в изнасилване.

 

17. Мощни демонстрации в Минск срещу президента Лукашенко (16 август 2020 г.)

“Отивай си!“ – скандират десетки хиляди хора, които маршируват по улиците на белоруската столица. Демонстрантите оспорват победата в изборите на президента Александър Лукашенко, непрекъснато преизбиран от 1994 г. до днес. В същото време последният призовава своите привърженици да защитават независимостта на страната!

От последвалите събития стана ясно, че това е поредният опит за цветна революция в постсъветското пространство, инспирирана от Запада и базирана върху реалното недоволство на големи маси хора от несменяемото управление на президента Лукашенко. Впрочем, през този период той направи и немалко добри неща за Белорусия, в която жизненото равнище е ок. 2 пъти по-високо от това в съседна Украйна например. Макар Украйна да наследи от СССР несравнимо по-големи и усъвършенствани производствени мощности и да има несравнимо по-голям природен, научен и човешки потенциал.

Но хората искат повече, и с право. Искат най-вече повече свободи. Защото се оказа, че в Белорусия партии на практика не съществуват. Държавата е превърната в един голям колхоз (Лукашенко, преди да стане президент, е бил председател на колхоз) начело с любимия несменяем ръководител, който коли и беси „в интерес на колхозниците“. Ама на тях не им харесва. Ами няма как да им харесва, Батька!

 

18. Референдум обещава нова конституция в Чили (25 октомври 2020 г.)

През октомври чилийците с мнозинство от 78% гласуваха за Учредителна конвенция, която ще има прерогативите да изготви нов  основен закон, призван да замени Конституцията, приета при диктатурата на генерал Пиночет.

Нека да си припомним, че през 1973 г. Пиночет начело на Военната хунта насилствено отне властта от законното правителство на Салвадор Алиенде, обяви обсадно положение в цялата страна и разпусна партиите. 45 000 души, заподозрени, че са симпатизанти на марксизма, бяха събрани и концентрирани на националния стадион в Сантяго. Три хиляди от тях изчезнаха безследно, мнозина бяха измъчвани, преди да бъдат екзекутирани по различни начини, като например да бъдат пуснати от самолет в океана! 200 000 чилийци напуснаха страната и отидоха в изгнание.

Четвърт век по-късно Аугусто Пиночет бе обвинен в престъпления срещу човечеството. Арестуван бе в Лондон през 1998 г. и екстрадиран в Чили през 2000 г. Предявени му бяха над 200 иска за масови убийства, отвличания, жестоко отношение към задържаните и т.н. След редица съдебни баталии достигналият преклонна възраст (91 г.) Пиночет почина през декември 2006 г. в Сантяго.

Немалко хора смятат, че за да се оправи пандемичната корупция и негодното управление, и у нас е добре властта да бъде превзета от подобна военна хунта, която да въведе ред и сложи всичко намясто. Подобни примитивни представи не отчитат само едно нещо: че мислещите по този начин биха могли да се окажат на мястото на пуснатите от самолет в океана. Хайде, да не е в океана, в Черно море…

 

 

19. Лунен прах, събран от Китай (17 декември 2020 г.)

Китайската космическа сонда „Чанъ-5“ успя да кацне на Луната, да събере ок. 2 кг лунни проби и след сложни маневри да ги докара успешно на Земята. По този начин Китай стана третата страна, която осъществи подобна операция след САЩ и бившия СССР, които сториха това през 60-те и 70-те години. Мисията, която премина без затруднения, показа забележително усъвършенстване на космическите технологии, необходими за изпращане на китайски тайконавти (космонавти) на Луната, каквато цел Пекин си е поставил за тридесетте години на настоящия век. Пък и изобщо космическата дейност на Китай през последните години и огромните средства, които се хвърлят в тази област, показват, че Китай вече се превръща в равностоен съперник на двамата големи в тази област – САЩ и Русия – и че не се знае кой ще бъде № 1 след 10-15 години.

 

20. Оскарите коронясват корейското кино (9 февруари 2020 г.)

Става дума за филма „Паразитът“ на режисьора Бонг Джун-хо. Той бе първият южнокорейски филм, получил „Златната палма“ с единодушно решение на журито във филмовия фестивал в Кан през 2019 г., а през следващата година „Паразитът“ спечели най-ценните „Оскари“: най-добър филм, най-добър чуждестранен филм , най-добър оригинален сценарий и най-добър режисьор. Така Бонг Джун-хо извърши два подвига: „Паразитът“ е първият чуждоезичен филм, спечелил „Оскар“ за най-добър филм, а четирите му статуетки изравняват рекорда, държан дотогава от Уолт Дисни.

Невероятно постижение!

Европа май скоро ще диша прахта на Изтока и в областта на културата…

[1] Моля за извинение за нелитературния израз, но и на европейските езици той беше същият.

[2] Установената в Европа след Виенския конгрес (1815) система на баланс на силите чрез сътрудничество и взаимни отстъпки между водещите европейски държави.

Давос, КОВИД и Голямото презареждане

Световният икономически форум в Давос

„По-добра икономика е възможна. Но трябва да преосмислим капитализма, за да го направим“[1].

Това са думи на основателя на Световния икономически форум (СИФ) в Давос – Клаус Шваб – в списание „Тайм“ от 22 октомври 2020[2].

Защо се спирам на тези думи на именно този човек в именно този момент. Ще се опитам да обясня.

Кой е Клаус Шваб?

82-годишният Клаус Шваб  е немски инженер и икономист, възпитаник на изключително престижни университети: доктор по инженерни науки от Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих (Swiss Federal Institute of Technology), доктор по икономика от университета във Фрайбург и магистър по публична администрация от Харвард. Носител е на почетното звание „доктор хонорис кауза“ на 17 университета по света. Носител на рицарския орден „Св. Михаил и Св. Георги“, връчен му лично от кралица Елизабет ІІ (The Most Distinguished Order of Saint Michael andSaint George).

Известен е най-вече като основател и изпълнителен председател на Световния икономически форум (СИФ), учреден от него през 1971 г. Заедно със съпругата си Хилде Шваб съосновател на „Фондация за социално предприемачество Schwab“.

През 1998 г. съвместно със своята жена Клаус Шваб основава «Фондация Schwab за социално предприемачество», а през 2004 г. – фондация „Форум на младите глобални лидери“. През 2011 г. учредява обществото Global Shapers Community –  мрежа от млади хора, призвано да осъществява диалог, да инициира проекти за положителни промени призовано и да действа на местно ниво.

Клаус Шваб е член на множество надзорни съвети и съвети на директори на различни предприятия.

Накратко, Клаус Шваб е най-влиятелният глобалист и медиатор между Deep State, от една страна, и националните правителства и големия световен бизнес, от друга. Неговото творение СИФ успя да измести такива форуми, като Тристранната комисия, Римския клуб и клуба „Билдерберг“,  в чийто управителен съвет, апропо, Клаус Шваб е бил в началото на кариерата си.

 

Какво е Световният икономически форум в Давос?

Мисията на СИФ, както я определят ключовите играчи в него, е „да подобрява състоянието на света чрез ангажиране на бизнес, политически, академични и други лидери на обществото за формиране на глобални, регионални и индустриални програми“.

В същото време от година на година форумът среща все по-остри критики, които често звучат от самите участници. Основното оплакване е, че събитието често прилича на претенциозен елитен клуб, където световни лидери и топ бизнесмени обсъждат въпроси, които ги вълнуват лично и чисто pro forma обръщат внимание на теми като глобалното затопляне и борбата с икономическото неравенство. Според нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц решаването на всякакви проблеми за лидерите на форума се свежда до намаляване на данъците за корпорации и дерегулация – тоест онези въпроси, от които бизнесът е кръвно заинтересуван.

В отговор организаторите уверяват, че в съвременния свят, където либералната демокрация и отворената икономика търпят поражение след поражение, идеите, залегнали в основата на СИФ, са по-актуални от всякога и канят “несистемни” участници на форума. “Елитите винаги са съществували. Ние събираме могъщи хора и се надяваме те да използват влиянието си за добри неща”, казва Клаус Шваб.

Световният икономически форум от 1979 г. насам издава „Глобален доклад за конкурентоспособност“ (Global Competitiveness Report), който от 2004 г. подрежда 142 държави по света в зависимост от 110 променливи величини в т.нар. Глобален индекс за конкурентоспособност (Global Competitiveness Index). Докладът “оценява способността на страните да осигуряват високи нива на просперитет на своите граждани”. Тази способност според авторите на доклада зависи от това, доколко продуктивно дадена държава използва наличните ресурси. Следователно, Глобалният индекс на конкурентоспособност измерва набора от институции, политики и фактори, които определят устойчивите настоящи и средносрочни нива на икономически просперитет, и в този смисъл е документ с изключително голямо влияние сред бизнес средите.

От друга страна, като го чете, човек остава изненадан да открие, че страна като Китай от почти 10 години заема 28-мо място (плюс-минус едно или две), докато САЩ са или на първо, или на второ място. И въпреки това Китай е на път да изпревари САЩ, ако вече не ги е изпреварил.

Като извод от казаното дотук както за основателя на Световния икономически форум, така и за самия него, следва да му дадем следното определение: СИФ е глобална структура за управление, координация и планиране, осъществяваща взаимодействието между Deep State, от една страна, и националните правителства и големия световен бизнес, от друга.

Давос 2020

На форума 2020 присъстваха:

  • 117 страни от всички континенти,
  • 3000 участници,
  • 53 държавни и правителствени ръководители,
  • 119 милиардери,
  • 120 млади представители на гражданското общество, 10 от тях – на възраст под 20 години

В навечерието на настоящия форум беше публикуван „Манифестът на Давос 2020“ като разработка и преосмисляне на идеите, заложени в манифеста от 1973 г. „Манифестът дава представа за капитализма на заинтересованите страни, или другояче казано, на големите акционери в световната политика и икономика (stakeholder capitalism), който разглежда редица важни въпроси на нашето време, по-специално справедливото данъчно облагане, нулевата толерантност към корупцията, компенсацията на изпълнителната власт и зачитането на правата на човека“, организаторите описват накратко значението на документа. Според тях той трябва да определи глобалния дневен ред за следващите 50 години.

Така в рамките на форума бяха обявени 160 конкретни инициативи наведнъж. Сред тях могат да се разграничат две: засаждане на милиард дървета по целия свят през следващите десет години и обучение на милиард души в уменията, необходими по време на настоящата „четвърта индустриална революция“. Шваб директно нарече настоящия форум „работилница, а не говорещ магазин“. Който помни конгресите на БКП или КПСС, няма как да не си каже, че духът им е жив…

Въз основа на манифеста беше изготвена програмата Давос 2020, която включваше шест области: екология, икономика, отговорност на бизнеса пред обществото, индустрия, технологии и геополитика. Организаторите се опитаха да запълнят тези изключително общи и рационализирани термини с конкретно значение.

Но всичко това бяха просто изпълнения за пред публиката. Не бе дадена директива за справяне на нито един от трите най-големи проблема пред човечеството: намаляване на неравенството, екологията и дигиталната революция.

  1. Неравенство:

През 2019 г. общото състояние на 2153 милиардери се оказа 8,7 трилиона долара. В същото време данните от годишния доклад за нивото на доходите на домакинствата в повече от 200 държави показват, че общото притежание на 4,6 милиарда души, сред които няма милиардери, не надвишава границата от 8,2 трилиона долара. Това се посочва в доклада на Международната фондация Oxfam. Експертите публикуват изследването всяка година преди форума в Давос. И какво от това?

  1. Екология

Главните събития в този панел на форума се въртяха около изявите на Грета Тунберг, която се изказа първа, и президента на САЩ Доналд Тръмп. В отговор на жалбите и призивите на младата шведска ученичка Тръмп даде да се разбере, че срещу него не трябва да има оплаквания. Екологията в САЩ е отлична. Затова пък редица други държави и цели континенти трябва да бъдат наказани, защото вълните носят тонове боклук от други страни към тихоокеанското крайбрежие на САЩ. И, разбира се, САЩ ще участват в засаждането на милиард дървета по света…

  1. Дигиталната революция

Технологичният напредък през последния половин век е поразителен. Технологии като блокчейн, автономни превозни средства и редактиране на гени, които са на върха на масовата употреба от няколко години, имат потенциал да повлияят драстично върху начина ни на живот във всичките му аспекти.

Както се изрази един от участниците във форума, „Свидетели сме на ескалация на примитивното съдържание и претърпяваме фундаментална трансформация – преминаване от галактиката Гутенберг към галактиката Цукерберг. От цивилизацията на системното мислене преминаваме в цивилизацията на визуалните образи, където няма място за аналитично мислене“.

В резултат на това човечеството сега всъщност преживява „епидемия от дигитален аутизъм“, каза експертът. И как да станете успешни в такива условия? Тенденцията е, че светът все повече се разделя не само на богати и бедни, но също така и на глупави и умни.

 

По всичко изглежда обаче, че това, срещу което писа журналистът Кевин Рууз от „Ню Йорк Таймс“ в броя си от 25 януари 2019 г.[3], е все така актуално:

Те никога няма да го признаят публично, но много от шефовете ви искат машини да ви заменят възможно най-скоро.

Знам това, защото през последната седмица се смесвах с ръководителите на корпорациите на годишната среща на Световния икономически форум в Давос. И забелязах, че отговорите им на въпроси за автоматизацията зависят много от това кой слуша.

Публично много ръководители кършат ръце заради негативните последици, които изкуственият интелект и автоматизацията могат да имат за работниците. Те участват в панелни дискусии за изграждането на „изкуствен интелект с човешки измерения“ и за „Четвъртата индустриална революция“ – Давоски новоговор за корпоративното прилагане на машинното обучение и други усъвършенствани технологии – и говорят за необходимостта да се осигури предпазна мрежа за хората, губещи работата си в резултат на автоматизацията.

Но в частни разговори, включително срещи с лидерите на редица консултантски и технологични фирми, чиито магазинчета-еднодневки (pop-up stores) са разположени по главната улица на Давос, тези ръководители разказват различна история: те работели усилено да автоматизират собствените си работни места, за да изпреварят конкуренцията, без да обръщат особено внимание за въздействието на този процес върху работниците.

 

Тази незаинтересованост към човека и свръхзаинтересованост към технологиите с пълна сила е продължила и през срещата в Давос през 2020, нещо повече, някои зли езици разказаха, че било взето тайно решение за масовото внедряване на изкуствения интелект във всички сфери на икономиката. Директивата е дадена.

 

Давос 2021

Вече стана ясна основната тема на форума в Давос през май 2021. Тя е формулирана като „Голямото презареждане“ (Great Reset)[4]. Ето как е представена тя на сайта на СИФ:

  • „Голямото презареждане“ ще бъде темата на уникалната двойна среща на върха през януари 2021 г., свикана от Световния икономически форум.
  • „Голямото презареждане“ е ангажимент за съвместно и спешно изграждане на основите на нашата икономическа и социална система за по-справедливо, устойчиво и устойчиво бъдеще.
  • Той изисква нов социален договор, съсредоточен върху човешкото достойнство и социалната справедливост, при който общественият прогрес не изостава от икономическото развитие.
  • Глобалната здравна криза разкри дългогодишни разриви в нашите икономики и общества и създаде социална криза, която спешно изисква достойни, значими работни места.
  • Срещата на върха ще бъде както присъствено, така и виртуално, като ще свърже ключови глобални правителствени и бизнес лидери в Давос с глобална мрежа от много заинтересовани страни в 400 града по света за ориентиран към бъдещето диалог, воден от младото поколение.

 

Срещата ще протече в 4 основни панела:

  1. Бъдещето на икономическия прогрес
  2. 4-та индустриална революция
  3. Интернет управление
  4. Глобално управление

 

Още от пръв поглед това известие води до най-малко 3 ключови извода:

  1. След понесените през управлението на Доналд Тръмп големи удари глобалистите набират сили за реванш.
  2. „Голямото презареждане“ звучи като евфемизъм за „глобална революция“, но тъй като думата „революция“ предизвиква силно главоболие, тя е заместена с типичната за тези среди обтекаема формула. Но какво означава „изграждане на основите на нашата икономическа и социална система“. Изграждат се основи, когато всичко е разрушено. Това ли ни вещаят глобалистите от Давос? Звучи като революционна програма на Коминтерна.
  3. Какво смятат да правят тези хора с интернет? Интернет е създаден да е свободен, създателят на world wide web сър Тимъти Джон Бърнърс-Ли казва, че се срамува от това, в което се той се е превърнал, и работи за нова версия[5], която да не може да се манипулира от алгоритмите на търсачките и да е наистина свободна.

Наглостта някой да иска да управлява интернет показва, че той явно има възможностите да го направи, и сега, при пандемията, се възползва от тази възможност. Всъщност този процес отдавна тече, но напоследък придоби грозни очертания: всички социални мрежи вече осъществяват  неприкрита цензура, което кара големи страни, като Китай, Индия и Русия да изграждат свои собствени социални мрежи.

 

Има обаче един момент, който няма как да пропусна: Изпълнителният директор на СИФ Джереми Юргенс на 8 юли 2020 казва в официално видео:

Следващата атака ще е много по голяма от КОВИД, ще е много по бърза от това което видяхме с КОВИД, ще се развие експоненциално, последиците ще са много по големи и в икономическата, и в социалната сфера. Тя ще е кибератака в глобален мащаб (cyberattack on a global scale). Ще удари инфраструктура, транспорт, системи за отопление и ядрени централи, банки. И за това ние сме готови с нова, по-сигурна глобална банкова система за електронно банкиране, непробиваема от хакери.

Очевидно, тези хора знаят много. Знаят най-големите тайни. Щом ги знаят, няма как да не им е известен и престъпникът, който ще извърши гореописаното злодеяние. Само дето остава непонятно защо, след като са готови с нова сигурна глобална банкова система, непробиваема за хакери, не са започнали да я внедряват, а чакат въпросният кибер-армагедон да се случи в действителността.

 

Във връзка с всичко гореказано особено се натрапва едно ключово изявление на Клаус Шваб. Той казва:

Имаме рядък, и малък прозорец с възможности да преосмислим, пресъздадем и презаредим нашия свят (We have rare, but narrow window of opportunity to reflect, reimagingand reset our world).

Питам се дали Клаус Шваб не бърка неговия свят на Deep State с този на човечеството. Очевидно неслучайно той на старини започна усилено да пише книги. Така през последните години излязоха негови 4 книги, замислени като пътеводители за политическата и икономическата класа:

  • Четвъртата индустриална революция (The Fourth Industrial Revolution), 2016,
  • Моделирайки бъдещето на Четвъртата индустриална революция (Shaping the Future of the Fourth Industrial Revolution) с подзаглавие: Ръководство за построяването на един по-добър свят (A guide to building a better world), 2018,
  • КОВИД-19: Голямото презареждане (COVID-19: The Great Reset), 2020,
  • Капитализъм на влиятелните и заинтересованите (Stakeholder Capitalism), ще излезе през 2021 г.

 

Е, не е ли Клаус Шваб един истински модерен революционер? И понеже предстоящата революция на презареждане се гради върху индустриалните технологически революции, да кажем няколко думи и за тях.

 

Индустриални революции

За индустриалните революции има много класации – за някои те досега са 6, за други – повече, в зависимост от това, какво се приема за основен икономически ресурс през съответната епоха (вода, пара, електричество, петрол и газ, атом и т.н.), както и в зависимост от технологическите постижения.

В класациите за индустриалните революции общо място е, че започват през втората половина на ХVІІІ в. с използването енергията на пàрата и с първата масова механизация на някои производства, преди всичко в текстилната промишленост.

Другото общо място е, че сега навлизаме в нова индустриална революция, основана на компютърните технологии, чийто основен ресурс ще е информацията.

Оттук с висока степен на достоверност бихме могли да предскажем някои неща:

  1. Основната битка ще се води за информацията – кой ще има повече, кой ще я владее, кой ще я прикрива по-добре, кой ще може да си служи по-бързо с нея, кой ще може да заблуждава противника си за информацията, с която разполага, и т.н.
  2. Информацията все повече ще бъде привилегия на елитите, и то не всички елити, а само най-мощните, защото в нея ще се крие и тяхната сила.
  3. Информацията ще бъде все по-недостъпна за гражданството, за народните маси, като технологиите за заблуда, манипулация, прикриване и разпространение на фалшива информация ще придобият нови качества и неподозирани мащаби.
  4. Технологиите за тотално зомбиране на масите, основани върху боравенето с информация, ще продължат бурното си развитие и ще бъдат в състояние да насочват хората към напълно алогично, безразсъдно и дори самоубийствено поведение с оглед постигането на някои цели, като намаляването на населението например.
  5. Изобилието от вярна и невярна информация лавинообразно ще нараства, така че хората и при най-добро желание няма да могат да разграничават истината от неистината.

В политически аспект това означава преминаването към сурови форми на повече или по-малко прикрита диктатура, при която терминът „демокрация“ ще стане мръсна дума. Или обратно, злоупотребата с думата „демокрация“ ще достигне нови висоти, за да може диктатурата да се поднася като вкусно подсладено хапче.

С една дума, приключва епохата на индустриалния капитализъм с неговите училища и университети, свободна преса и мощни библиотеки, стремеж към развитие на човешкия фактор, с шедьоврите в областта на изкуството и най-вече в литературата и киното. Идва епохата на тоталното примитивизиране на човешката личност и ние можем да проследим редица тенденции в това направление.

Едно от средствата за това ще бъде т.нар. трансхуманизъм – предстоящото излизане от ограниченията на човешкия биологически организъм и съчетаването му с предимствата на машините. Това се отнася както за човешкото тяло (подсилване с различни средства, например екзоскелети), така и за човешкия мозък (имплантиране на различни чипове, увеличаващи многократно възможностите му) и най-вече за човешкия геном, който би могъл да претърпи огромни изменения за подобряване на човешката раса. Естествено, новите възможности ще са предназначени за една изключително тънка прослойка от хора, които освен с многократно увеличени умствени възможности, ще могат да бъдат на практика безсмъртни. Но за това смятам да напиша в следващите седмици голям материал, така че засега се ограничавам с тези думи.

 

Пълзяща диктатура и ограничаване на гражданските права

Пълзяща диктатура

 

Пишейки горните редове, ми дойде на ум, че онова, за което съм говорил в бъдеще време, всъщност вече е настоящо. 2020 година бе годината на невижданите забрани и наказания, на отнемане на граждански свободи, които доскоро никое правителство не би си помислило или позволило да предложи. При това крайно хитро се предлагат различни мерки в отделни водещи страни с цел да минат по-незабелязано:

  • Миналата седмица в Германия имаше огромни бунтове срещу ограничението да се канят на гости в дома не повече от 8 души, но най-вече срещу следенето дали това се спазва, по телефони и интернет (в българските новини го отразиха като бунтове срещу мерките, без да изтъкнат детайлите).
  • Във Франция се бунтуват срещу закон за заснемане и качване в интернет на видеоклипове, отразяващи полицейско превишаване на правата или насилие. Глобата е 45 000 евро и 1 година затвор.
  • В Канада са забранени гостите в частни домове въобще. Глобата е 750 $ (може само самотни хора да ходят на гости, за да не откачат тотално).
  • В Гърция, ако искаш да излезеш от дома си, трябва да пратиш SMS,с който да уведомиш властите за адреса, на който живееш, и причината за излизането. Ако тя не е основателна, подлежиш на глоби.
  • В Англия immunity passports: за да минеш граница, за да си купиш билет за концерт, първо показваш съответното приложение в телефона си, или носиш гривна, която не можеш да свалиш! Предвижда се вбъдеще да се носят и имплантирани чипове. Заговори се и за „свободен паспорт“ (Freedom pass): ако в рамките на една седмица получите 2 отрицателни теста, сте свободни да ходите по улиците. Това е доказателство, че сега не сме свободни, а само си мислим, че е така. Това било нов Глобален стандарт, но всъщност подобни гривни и ограничения приравняват свободните граждани към бившите затворници с изпитателен срок, чиито движения се контролират.

 

Взимат ти се правата и ако слушаш, ти се дава малко свобода

 Когато гражданските права ни бъдат отнети или ние доброволно се откажем от тях, те никога не ни се връщат. Само два примера:

  • След 9/11 се въведоха строги мерки за пътуване, които бяха уж временни, докато се оправят с Ал-Кайда, но те и до днес не са свалени, а се затягат все повече; сега с КОВИД възможностите стават неограничени.
  • ДДС в Канада – уж временна мярка за излизане от поредната икономическа криза – съществува до ден-днешен и дори е обвързан с провинциалния данък под хитрото име „хармонизирана такса“. Така смесени вече са едно „без което не може да се живее“

 

 

Поредност на мерките за ограничаване на гражданските права

 

  • Първи lockdown: тест за издръжливост на хората,
  • Вториlockdown: прокарване на недопустими мерки,
  • Следва всеобемен шок с компютърна атака, за да свикнат хората с мисълта, че ограниченията на правата им са нещо естествено и в тяхна полза. Като примера как се сварява жива жаба.

 

Има ли изход от задаващата се диктатура?

Проблемът, за който става дума, е естествено следствие от развитието на либералния фундаментализъм и глобализацията. Вървящите отрицателни процеси не могат да бъдат овладени и дори ограничени в рамките на представителната демокрация, която е замислена и осъществена като система за държавно управление в полза на елитите чрез техни представители. Т.е. не е никаква демокрация, а както многократно сме изтъквали, криптоолигархия с елементи на демокрация.

За да бъде отнета реалната власт на Deep State, е необходимо Суверените, т.е. гражданите от всяка държава, да поемат тази власт в ръцете си, като поискат най-настойчиво такива промени в конституциите си, които да им осигурят реално самоуправление. Само така ще започнат да градят добро бъдеще за себе си и своите деца, бъдеще по-човечно, природосъобразно и хуманно, без свръхчовеци, представляващи полумашини-полухора, и изродени касти на Deep State, стремящи се да го поробят веднъж завинаги и да постигнат за векове напред световно господство.

 

 

[1] A better economy is possible. But we need to reimagine capitalism to do it.

[2] https://time.com/collection/great-reset/5900748/klaus-schwab-capitalism/

[3] https://www.nytimes.com/2019/01/25/technology/automation-davos-world-economic-forum.html

[4] https://www.weforum.org/press/2020/06/the-great-reset-a-unique-twin-summit-to-begin-2021/

[5] https://www.thenationalnews.com/uae/world-wide-web-inventor-says-internet-must-change-1.780957

КЪМ КАКВО СЕ СТРЕМИ ПАРТИЯ „ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ“

КЪМ КАКВО СЕ СТРЕМИ ПАРТИЯ „ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ“

ПОЛОЖЕНИЕТО В БЪЛГАРИЯ ДНЕС

Възникване на мощни кланови групировки

В България вече 30 години има демокрация. Но може би е по-добре да поставим думата „демокрация“ в кавички, защото на практика властта е изключително строго контролирана от мощни кланови групировки, борещи се помежду си за влияние и разпределяне на огромни средства посредством държавния бюджет. Те свалят и качват правителства, владеят изцяло медиите и социологическите агенции, посредством които имат всички лостове за манипулиране на общественото мнение, контролират изцяло правораздавателната система, ограбват безмилостно българския народ, присвояват огромна част от европейските субсидии. Оказа се, че вместо да възникнат нови политически субекти, които да водят държавата напред, стана така, че част от старата номенклатура си възвърна позициите под нова форма.

Ако обаче се направи анализ на резултатите от 30-годишния преход от социализъм от съветски тип към капитализъм, те ще се окажат крайно неутешителни.

Резултати 30 години по-късно
  • Спад на населението с почти една четвърт,
  • Обезлюдяване на цели региони, смърт на стотици населени места,
  • Драстичен спад на селското стопанство – в държава с население под 7 млн. души с възможности да изхранва (по изявления на селскостопански експерти) до 50 млн. души се внасят над 80% от храните,
  • Спад в равнището на образованието- след 70-то място в света,
  • Трудно достъпно здравеопазване – корупция и плащания дори на осигурените лица; детска смъртност, 3 пъти по-голяма от тази в развитите страни,
  • Липса на свобода на словото – 111-то място в света,
  • Образуване на компрадорски елити,
  • Изключително ниски нива на доходите, недостигащи дори равнището на стартовата година на промените – 1989

 

Последното е особено важно. След анализ на официалните данни от сайтовете на международни организации, отчитащи индексите за човешко развитие, икономическите показатели и статистики, както и тези от националните НСИ и НОИ, стигнахме до извода, че в България

  • покупателната способност на средната заплата през 2019 г. е ок. 71% спрямо тази през 1990[1] г.,
  • покупателната способност на средната пенсия през 2019 г. е ок. 67% спрямо тази през 1990 г.

При това трябва да се има предвид, че през самата 1990 г. имаше спад ок. 30% спрямо 1989 г.

Същевременно реалното увеличение на БВП за 30-годишния период по съпоставими данни е едва 45%. Което показва, че увеличеният БВП при намалено с почти 23% население не достига с ок. 30% доходите на населението през 1990 г., т.е. има невиждано ограбване и концентриране на паричните средства в малък брой олигарси.

 

 

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЕЛИТИ В КОНТЕКСТА НА НОВИТЕ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ РЕАЛНОСТИ

Съвременните политически елити, имащи достъп до реалната власт, са без изключение свързани със задкулисните кланови групировки и са зависими от тях. Вината за крайно незадоволителните резултати в развитието на страната лежи изцяло върху партиите, ръководили я през последните 30 години. Отново всички партии без изключение изобилстват с хора, свързани родово, политически и икономически не само с олигархическите кланове, но и с бившата БКП и структурите на Държавна сигурност. Достатъчно е да се прочетат внимателно биографиите им и да се добавят към тях старателно прочистените подробности. С такива елити бъдещето на България е твърде мрачно.

Тези анализи трябва задължително да се поставят в контекста на актуалното международно развитие, в което се наблюдава стремеж за исторически реванш на бившите комунистически Китай и Русия, откъдето произлиза и огромен задкулисен натиск върху днешните управляващи и немалка част от извънпарламентарната опозиция. Още по-голям натиск идва и от съвременна пантюркистка Турция, жадуваща да си възвърне доминацията над всички страни от бившата Османска империя и да стане лидер в мюсюлманския свят. Това поставя под реална опасност дори суверенитета и независимостта на България.

Следователно най-важното в предстоящия период е преосноваването и преформатирането на партийния елит. А това е възможно единствено чрез възникването и утвърждаването на нови партии, несвързани по никакъв начин нито с БКП/БСП, нито с бившата Държавна сигурност, нито с икономическите задкулисни кланове. Задача изключително трудна, защото всички средства за борба с подобен процес са в ръцете на днешните елити: от медийното дискредитиране през административните спънки до разправите с помощта на съдебната система и дори до преките заплахи за здравето, семейството и живота на хората, дръзнали да се противопоставят на статуквото.

 

 

ЦЕЛИТЕ НА ПАРТИЯ „ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ“

В този критичен за бъдещето на страната ни исторически момент са необходими радикални, болезнени реформи. Основната ни цел е отпушването на енергията на нашия народ:

  • на предприемаческата – чрез премахване на поне две трети от лицензионните и разрешителните режими; чрез бързо и лесно кредитиране на малкия и среден бизнес; чрез развиване на високо-технологични производства; чрез ликвидиране на битовата престъпност, която в редица региони се е превърнала в основна спирачка за икономическата активност; чрез държавна помощ на износа, чрез ликвидиране на пълзящата монополизация на икономиката;
  • на гражданската – чрез внедряване на всеобхватна система на гласуване по всички важни въпроси, базирана на новите информационни технологии за постигане на ефективна ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ;
  • на духовната – чрез издигането в ранг на приоритет на образованието, културата и науката, съответното им финансиране и законодателно обезпечаване;
  • на физическата – чрез ефективно и общодостъпно здравеопазване, развитие на масовия спорт и постоянни усилия за създаване на екологична и здравословна среда
  • на моралната – чрез изчистване на политиката от корупция, демагогия, лъжи, задкулисни сделки, партизанщина, безпардонност и грубиянски език, за да се даде по този начин пример и на обществото за морал и култура в ежедневието на всички равнища.

 

 

 

Възможно ли е това?

Напълно е възможно. Защото ние вярваме в себе си и във взаимодействието с обществото, което предстои да изградим.

Защото ние сме:

  • специалисти в най-широк спектър – от икономиката до етнологията и от образованието до военното дело
  • съмишленици, вярващи в предприетото дело
  • убедени демократи и реформатори
  • родолюбци
  • хора, които искат да живеят заедно с децата и внуците си в просперираща и подредена страна
  • личности, на които не липсва решителност и смелост да постигнат целта си

 

Ние сме част от нашия народ, възприемащи ставащото като лична и обществена катастрофа.

 

 

 

КАК ДА ПОСТИГНЕМ СВОИТЕ ЦЕЛИ?

Единственият начин, по който бихме могли да постигнем своите цели, е да положим огромни усилия и да стигнем до умовете и душите на хората, за да се запознаят те с идеите, целите и визията на партия „Пряка Демокрация“ и да ги приемат като свои. Да работим неуморно и продължително, за да осъществим бавна еволюция, а не революция!

Наясно сме, че от ЕС, който е раздвоен между големите общоевропейски партии ЕНП и ПЕС, и извлича полза от редуването на леви и десни партии начело на държавата, помощ няма как да получим, още повече в състоянието, в което Съюзът се намира днес.

Нещо повече, ежедневно се сблъскваме с противодействие от страна на властите, които се стремят да прекратят нашето присъствие в медийното пространство чрез пряко въздействие върху медиите, в които сме намирали прием досега.

А ние имаме какво да кажем и какво да предложим на обществото:

  • имаме новаторска теория за задълбочаване на демокрацията, довеждайки я до нейния върховен стадий – пряката демокрация от съвременен тип
  • имаме ясна и задълбочена, професионално изготвена програма за всестранни реформи, които да изведат икономиката, социалната политика, образованието, военната мощ и сигурността, устойчивото развитие на нови равнища
  • имаме малобройно, но изключително квалифицирано ядро, способно бързо да събере най-добрите специалисти за провеждането на политиките във всеки сектор
  • имаме пределно ясна и тона представа за геополитическите реалности.

 

България все повече се превръща във форпост на цивилизования свят срещу азиатското влияние върху Европа. Ако продължаваме да живеем в същата дезорганизация, малограмотност и продажност на елитите, от една страна, и активни действия на противниците на Свободния свят за исторически реванш, от друга страна, сме изправени пред реалната възможност този форпост да бъде превзет.

В никакъв случай не бива да подценяваме редовните пропагандни изявления и ширещите се сред обществото настроения, че за недостатъците и катастрофалния регрес в почти всяко отношение вината лежи върху новия ни цивилизационен избор, обвързаността ни с ЕС. За неутрализирането на тези пропагандни клишета единственото ефективно средство е реалното и бързо развитие на страната, увеличаването на благосъстоянието на гражданите, осигуряването на законност и справедливост, постигнати чрез следването на европейските и атлантическите ценности.

 

Все още имаме надежда, че възраждането на народа ни е напълно възможно. Ние сме партията, която е в състояние да осъществи това.

И единствените съюзници, на които можем да разчитаме, са българските граждани.

 

 

[1] Вземаме за отправна точка 1990 г., тъй като НОИ и НСИ не предлагат данни за 1989 г.

ПРОМЕНИ В БЪЛГАРСКАТА КОНСТИТУЦИЯ

ПРОМЕНИ В БЪЛГАРСКАТА КОНСТИТУЦИЯ

(необходими ли са те и ако да, какви точно да бъдат)

 

Призиви за промяна на Конституцията

При всяка от редовните политически кризи, разтърсващи в една или друга степен България, задължително се разнася призив за промяна на Конституцията. Така беше през 2013 г. и при протестите срещу първото правителство на Бойко Борисов, и при тези срещу правителството на Орешарски. Така бе и през първите две години от второто правителство на Бойко Борисов (2014-2015), когато министър на правосъдието в него бе Христо Иванов, настояващ за промени в съдебната система. Така е и сега, през 2020 г., при протестите срещу третото правителство на Бойко Борисов.

Какво кара протестиращите да издигат искане за нова Конституция? Преди всичко легитимирането и придаването на допълнителна тежест и значимост на самите протести. Като че ли простото сваляне на досегашната власт не изглежда на ръководителите им натоварено с достатъчно смисъл.

При това винаги започва да се говори, че това е „комунистическа“ Конституция, защото е приета с преобладаващото участие на депутати от БСП (бившата БКП). И никога не се говори по същество – какво точно й е „комунистическото“ на Конституцията и какво точно трябва да се промени в нея.

 

 

 

Характеристика на Конституцията

Ако прочетем внимателно Конституцията, ще видим, че тя е типична модерна европейска конституция, побрала в себе си както добрите, така и лошите аспекти на европейския конституционализъм.

Първо, за добрите неща в нея. Българската Конституция:

  1. Провъзгласява привързаност към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост;
  2. Издига като върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност;
  3. Декларира, че България е демократична, правова и социална държава;
  4. Постулира основния принцип на представителната демокрация: Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция;
  5. Гарантира равноправието на всички граждани пред закона и не допусканикакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние;
  6. Гарантира правото на собственост и наследяване;
  7. Провъзгласява свободата на вероизповеданията;
  8. Формулира основните права, задължения и отговорности на гражданите;
  9. Разграничава националното от местното самоуправление;
  10. Конституира основните органи за държавно управление,

И т.н., и т.н.

Както се вижда, българската Конституция е инкорпорирала в себе си всички напредничави идеи, залегнали в конституциите на която и да е правова и развита модерна държава.

 

 

Второ, проблемните неща (контрол и разделение на властите):

Като Конституция, типична за европейските парламентарни републики и монархии, българският основен закон се придържа стриктно към принципите на представителната демокрация, които, за съжаление, съдържат в себе иманентни слабости, задълбочаващи се с времето:

  1. Представителната демокрация не е в състояние да осигури действен, реален и навременен контрол върху излъченото представително тяло. Последното винаги проявява тенденцията да се откъсва от тялото на Суверена и да води свой живот, понякога в пълно противоречие с интересите на излъчилите го.
  2. Трите основни вида власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) не са нито независими, нито равнопоставени. Те няма как да са независими, защото се избират една друга: повсеместно законодателната власт излъчва изпълнителната, почти навсякъде посочените две власти надзирават и дирижират съдебната.

 

 

 

Конституцията и системата за държавно управление

Реално разделение на властите

Редовно политици, а дори и теоретици на обществените науки говорят неща, представляващи логически нонсенс. Те казват, че властите трябвало да се контролират една друга и цитират безпринципното правило „Власт власт възпира”.

Да си обект на контрол от равнопоставен на теб субект, е логически нонсенс. Контрол върху която и да е от трите власти може да осъществява само онова гражданско тяло, от което произтича властта. А това, както посочихме и както пише във всяка модерна конституция, включително и нашата, е Народът, или Суверенът (цялото гражданство с избирателни права).

Поради гореказаното става очевидно, че трите вида власти почти навсякъде не са разделени и самостоятелни, а представляват едно цяло, което в хода на политическия процес попада под пълното подчинение на партиите. Така че имаме вариант на скрита партокрация. А какво се крие зад партокрацията, никога не можем да знаем. Там действат потайни сили, защитаващи свои интереси.

 

Присъщите на представителната демокрация пороци не са невинни. Навсякъде, където тя е налична, взаимоотношенията между властите се подчиняват на съвършено безпринципни правила, а над всички стои волята на овластените партии, които редят и парламент, и правителство, и съдебни институции, ала самите те в крайна сметка се ръководят не от волята на Суверена, а от онази анонимна и потайна маса, наречена евфемистично Deep State, или Дълбоката държава. С други думи, от изключително богати и влиятелни задкулисни сили, в чийто интерес се упражнява властта.

Логическото въжеиграчество в терминологията, отразяваща ключовото за всяка демокрация разделение на властите, е шокиращо, но хората толкова отдавна са свикнали с въпросния нонсенс, че той не им прави никакво впечатление. От това обаче има кой да се облагодетелства.

 

И така, стигнахме до извода, че българската (а и не само тя) система за държавно управление не е представителна демокрация, а фасадна партокрация. При нея разделението на властите е фиктивно, а независимостта им – несъществуваща.

 

И така, да проследим цялата верига:

  1. Българските граждани избират законодателна власт (Народно събрание) преди всичко по партиен признак, гласувайки за листите, подредени от партийните ръководства. Дадена партия получава мнозинство в НС. Това мнозинство на практика се контролира не от избирателите, а от партийното ръководство на победилата партия.
  2. Законодателната власт по предложение на партийното ръководство на победилата партия избира изпълнителна власт.
  3. Законодателната власт – според квотите на парламентарно представените партии – избира 11 от 25 членове на Висшия съдебен съвет (ВСС), който е висшият административен орган на съдебната власт в Република България. Ако дадена партия управлява 2 или повече мандата, тя има възможност да определи немалка част от 22-та редови членове на ВСС. Останалите 3-ма членове на ВСС са председателят на Върховния административен съд (ВАС), председателят на Върховния касационен съд (ВКС) и главният прокурор, които се назначават от президента по предложение на ВСС. Ако президентът е от същата управляваща партия (такива случаи от 1989 г. насам са 3 – СДС, БСП и ГЕРБ), то на практика почти целият Висш съдебен съвет може да бъде под пълната зависимост от управляващата партия.

 

От гореказаното – а то не може по никакъв начин да бъде опровергано – можем да допълним названието на системата ни за държавно управление: тя е олигархия под формата на фасадна партокрация, която de facto отдавна е отменила чл. 1, ал. 2 и 3 на Конституцията, където се казва:

(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

 

Следователно, ако искаме да живеем в реална демокрация, промените в Конституцията трябва да засягат не друго, а онези текстове в нея, които позволяват партиите да присвояват народния суверенитет.

Какви би трябвало да са новите текстове? Новите текстове в Конституцията би трябвало да осигурят действителното разделение на властите, тяхната независимост и самостоятелност. А това означава следното:

  • народните представители да се избират на мажоритарен принцип като независими самоиздигнати физически лица, а не като партийни кандидатури, и да работят за благото на целия народ, а не за партийни, корпоративни, задкулисни или лични интереси;
  • да има отделни всенародни избори за изпълнителната власт (а не тя да бъде избирана от парламента), като на тези избори партиите следва да кандидатстват със своя програма и свой предварително посочен кабинет, без коалиции;
  • висшите длъжности в съдебната власт (главен прокурор, председатели на ВАС и ВКС, главен инспектор) също да бъдат избирани всенародно, а останалата част от Висшия съдебен съвет да бъде избирана само на колегиална основа, а не част от нея да бъде излъчвана от парламента.

 

Само и единствено мерки в този дух биха позволили реалното разделение на властите и правилното функциониране на системата за държавно управление.

 

Контролът върху народните избраници

А какво да кажем за контрола? Кой при представителната демокрация контролира изпълнението на делегираните на трите власти пълномощия? Кой и как осъществява смяната на колективните органи и лица, които нямат необходимите качества или работят не в интерес на обществено благо?

Отговорът е ясен: никой. Представителната демокрация иманентно не притежава възможност да осъществява какъвто и да било контрол върху овластените колективни органи и лица.

Единственият начин за осъществяване на контрол е Суверенът (народът) да притежава ефективен, евтин и бърз механизъм за отзоваване и смяна на въпросните колективни органи и лица. Защото те не би трябвало да са еманация на някакви меритократични или партократични елити, а пълномощници на Суверена за изпълнението на дейности от негово име и в полза на цялото общество.

 

Това е начинът порочната пъпна връв, свързваща системата на държавно управление с партокрацията и нейните компрадорски и корпоративни интереси, да бъде прерязана веднъж и завинаги. Съществуването на тази пъпна връв е реалният проблем на държавата и обществото ни. Но никой не говори за него.

 

 

Конституцията и медийната среда

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората, а следователно – и върху изборния процес.

Ако демокрацията е царство на словото, то фалшифицираното слово фалшифицира непрекъснатите избори, които гражданинът в условията на демокрацията прави. От което следва, че фалшивите, манипулирани и неточни новини, както и коментарите, основаващи се на съчинени или манипулирани аргументи, оказват мощно негативно влияние върху цялостното функциониране на обществения механизъм, тоест представляват обществена заплаха.  За съжаление медийната среда днес е характерна не за нормална демокрация, а за пост-демокрация в условията на пост-истината. Това е и последният, загниващ етап в развитието на представителната демокрация.

 

Единственият път за излизане от това положение е, от една страна, да се внедри повече демокрация, а от друга, да се изработи ново медийно законодателство, засягащо и Конституцията, което да гарантира медийна среда (включваща и блогосферата), отразяваща и тълкуваща реалните събития и обществени процеси, а не изграждаща паралелна реалност, изпълнена с истини, полуистини, откровени лъжи, съчинения, манипулации и фалшификации.

Това ново медийно законодателство трябва да засегне и Конституцията и да гарантира, че:

  1. Концентрация на медии в явна и прикрита форма в едни и същи ръце не може да надхвърля 10%.
  2. Всички медии са задължени да спазват добрите редакционни практики, като ясно разделят новини от коментари и анализи, и като публикуват новините след необходимата проверка.
  3. Отговорността на медиите, позволяващи си лъжи, компромати, манипулации и фалшификации, да не бъде само по Гражданския, а и по Наказателния кодекс, като наказанията драстично се увеличат и всички по-тежки случаи и рецидиви се наказват с лишаване от свобода на виновните за това лица.
  4. Нова медийна регулация, обхващаща не само традиционните електронни медии (телевизия и радио), но и медиите в интернет и блогосферата.

 

 

 

Конституцията и здравеопазването за всички

 

Чл.52. (1) на настоящата Конституция гласи: Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.

Във витиеватата словесна конструкция е скрит и завоалиран основният смисъл: пълноценни медицински услуги получава онзи, който си плаща осигуровки, а всички останали могат да получават само бърза и неотложна медицинска помощ.

Следователно, пълноценно лечение могат да имат само заможните хора, а всички останали ще влачат заболяванията си, незастрашаващи пряко и сега живота им.

Впрочем, напоследък все повече се говори за основен пакет медицински услуги за осигурените, и допълнителен пакет, за който дори осигурените ще трябва да плащат.

Тук изобщо не става дума за денталната медицина.

 

Нашето виждане за промени в Конституцията по този въпрос е, че в една цивилизована държава, придържаща се наистина към принципите на хуманизма, през ХХІ в. не може да има болни хора, които не се лекуват, защото нямат пари за това.

Затова настояваме в бъдещата Конституция да бъде вписано, че всички български граждани без изключение имат естественото право да бъдат пълноценно лекувани.

Това, естествено, би трябвало да доведе и до радикални промени във финансирането на здравеопазването. За целта предлагаме да се премахнат здравните осигуровки, а ДДС да се увеличи с 5%. Изчислили сме, че сумата, събирана по линията на НОИ, съответства почти изцяло на увеличеното с 5% ДДС. По този начин абсолютно всеки чрез плащането на ДДС волю-неволю ще участва във финансирането на здравеопазването, а от друга страна, ще получава необходимата пълноценна здравна помощ.

 

 

За ВНС

Понеже имаше и разгорещени дебати за ВНС, позицията на партия „Пряка демокрация“ по този въпрос е, че ВНС е институция от миналото, ненужна и тромава в съвременните условия.

Затова, ако се свиква ВНС, единствената цел, която то трябва да изпълни, би трябвало да е премахването от българската Конституция на понятието ВНС и оторизирането на обикновеното народно събрание да прави промени във всички членове и алинеи, които досега бяха възможни само в рамките на ВНС.

 

 

 

За променливата същност на понятията

 

В политиката често едни и същи идеи, мерки или действия могат да постигнат напълно противоположни резултати в зависимост от политическия контекст, включващ законодателство, държавно устройство, структура на политическите партии, политическа активност на гражданството, медийна и институционална среда, и др.

Ярък пример в това отношение са дебатите за намаляване броя на депутатите в народното събрание наполовина. Би трябвало на всички да е ясно, че в сегашния контекст, включващ задкулисно управление на Дълбоката държава, фасадна партокрация, концентрация на огромни капитали за купуване на необходимите хора, изцяло контролирана медийна среда, и т.н., съкращаването на броя на депутатите само ще улесни задкулисните играчи, спестявайки им немалко средства. Никакъв друг ефект подобна промяна няма да има.

Същото се отнася за частичното или пълно преминаване към мажоритарни избори. Тази мярка би имала и още един ужасен страничен ефект: би свела броя на  парламентарно представените партии максимум до три, увековечавайки статуквото за неопределен период в близкото бъдеще.

 

Горепосочените последствия от решенията било за съкращаване броя на депутатите, било за мажоритарен вот, са възможни в сегашната система на представителна демокрация с липсващ контрол, система за отзоваване и партийно оцветен парламент.

В системата на пряка демокрация обаче въпросните минуси могат без особени усилия да се превърнат в плюсове и тогава би имало смисъл да се обсъждат като идеи и начин на внедряване.

 

От ключово значение е всяка промяна да бъде съобразявана с политическия контекст до най-малката подробност. Защото тя може да бъде като някои вещества: в точната доза – лекарство, в неточната – отрова.

СВЕТЪТ В ПЛЕН НА КОРОНАВИРУСА

През последния месец епидемията от коронавирус избухна в планетарен мащаб и породи колосална криза – здравна, икономическа, финансова, психологическа. Санитарната криза очевидно даде мощен импулс на борсовата и икономическа криза, която отдавна се очакваше. Психологическата криза от своя страна доведе до практическото спиране на редица големи световни икономики, което ще доведе до рецесия с потенциала да надмине Великата депресия от края на 20-те години на ХХ в.

 

Какво представляват вирусите?

Важно е да посочим основните им характеристики, за да преценим правилни ли са реакциите на правителствата и адекватни ли са предприетите от тях мерки за справянето с инфекцията.

Вирусите са микроскопични болестотворни частици (патогени), които инфектират клетките на живите организми. Те са способни да поразят всички видове организми – от растенията и животните до бактериите (в такъв случай те се наричат бактериофаги). Най-важната отличителна способност на вирусите е, че могат да се възпроизвеждат единствено като подчиняват и контролират други клетки, понеже самите те не притежават собствен клетъчен апарат за самовъзпроизвеждане. Обикновено вирусите носят малко количество нуклеинова киселина (или ДНК, или РНК, но не и двете заедно). В зависимост от нуклеиновата киселина вирусът се подразделя най-общо на РНК-вируси и ДНК-вируси.  Самата нуклеинова киселина е защитена от обвивка, съдържаща белтъци, липиди, въглехидрати или комбинация от тях. В качеството си на вътреклетъчни паразити те използват синтезиращите системи и енергията на клетката при своето размножаване. Вирусната нуклеинова киселина носи информация, която препрограмира клетката гостоприемник да синтезира вирусноспецифични макромолекули.

При животните вирусните инфекции предизвикват реакция на имунната система (имунитет), която най-често води до унищожаване на патогенния вирус. Имунната реакция може да бъде предизвикана и от ваксини, които дават активен придобит имунитет срещу специфична вирусна инфекция. Въпреки това някои вируси, включително вирусът на имунодефицит на човека и причинителите на вирусен хепатит, успяват да избегнат имунната реакция, причинявайки хронично заболяване. Антибиотиците не действат срещу вируси, но са разработени няколко антивирусни лекарства. Проблемът обаче е в това, че лекарствата трябва да се справят едновременно с няколко често пъти противоречиви задачи: 1. Да проникнат в клетките, и то само в заразените; 2. Да унищожат вредната нуклеинова киселина на вирусите; 3. Да не навредят на клетките. Поради това – доколкото ги има – те обикновено са с тежки странични ефекти и се употребяват само в краен случай.

И още нещо от изключително значение за разбирането на вирусите и взаимодействието им с живите организми в природата: всички новопоявили се вируси имат свойството бързо да мутират, а с мутирането си – да отслабват.

Както бе казано някъде, вирусите съществуват от стотици милиони години и ние сме гости в техния свят. На практика никой не може да мине между капките и да не бъде засегнат от новоеволюиралите вируси, но изключително много зависи на кой етап от мутацията на вирусите ще стане това. Така постепенно всички хора по естествен път придобиват нещо като имунизация, възприемайки някакви количества от отслабналия вирус.

Затова сме забравили за “испанката” и вече започнахме да забравяме за птичия грип, за свинския грип и т.н. Просто на практика огромната част от населението по света е придобило естествен имунитет към тези вируси. Същото, казват, ще стане и с коронавируса.

 

Как се лекува вирусната инфекция?

От всичко казано следва, че лечението при вирусна инфекция представлява подпомагане на организма да се справи сам с нея: понижаване на температурата, активиране на имунната система, общо подсилване на организма… Всъщност засега така се постъпва и с коронавируса, тъй като за него нито има ваксини, нито лекарства.

Ала от гореказаното следва, че би било невероятна глупост, а на практика – престъпление, ако в момента, в който вирусът е в най-голямата си сила, бъде допуснато масово заразяване, защото то ще доведе до масова смъртност. Такава идея се бе зародила в главата на английския премиер Борис Джонсън, но след получаване на правилните съвети той скоропостижно се отказа от нея. И постъпи правилно, защото на този етап единствено правилното поведение е да се печели време, да се създадат условия за максимално възпрепятстване на взаимното заразяване и да се изчака, докато епидемията премине.

Дотогава да се работи активно за създаване на ваксина срещу конкретния вирус, а и човечеството да придобие масово естествен имунитет.

 

Два типа реакция на държавите

Какво правят различните държави, сблъскващи се с новата пандемия? В най-общи линии можем да отличим два типа реакции:

  1. Азиатско-австралийска (Южна Корея, Тайван, Хонконг, Сингапур, Австралия и др.), която се състои в това да се правят масови тестове, като се проверяват всички лица със симптоми, наподобяващи тези при коронавируса, и дори по улиците и пътищата се извеждат мобилни групи, мерещи дистанционно температурата на минаващите и спиращи всички, при които има дори малко отклонения от нормата. Естествено, всички заразени се отделят в специално подготвени отделения на болниците, а всички контактни се подлагат на свирепа карантина. Затварят се границите за пътувания на хора към и от страни с висок процент заболеваемост. Налага се строг контрол върху медиите и виртуалното пространство за избягване на неверни информации и паникьорски настроения. Същевременно е налице достъпна и точна информация от властите. При този модел животът продължава, не се затварят нито хотели, барове и ресторанти, нито производства, нито учебни заведения, хората могат да се придвижват свободно и икономическият живот продължава пълноценно.
  2. Европейско-северноамериканска (почти целият ЕС, САЩ, Канада), при която на практика се прекратява всякакво общуване между хората, налагат се забрани дори за излизане от къщи без друга цел освен закупуване на продукти и лекарства, наблюдава се масово спиране на всевъзможни производства и замиране на стопанската дейност, налагат се свирепи наказания и в много страни изрично или на практика е въведено военно положение. По улиците на някои страни се движат БТР-и и военни камиони, приети са извънредни законодателства, позволяващи на армиите да участват в карантинните мерки. Населените места са почти напълно опустели, наблюдаваме сюрреалистични гледки, като например празния площад „Навона“ или площадчето с фонтана „Треви“ в Рим, които навярно в историята никога не са изглеждали така, или пък кристално чистите води на каналите във Венеция, из които плуват делфини – животни, непонасящи мръсната вода. Спрян е всякакъв авиационен трафик – и вътрешен, и международен, плътно затворени за всякакво движение на хора са националните граници, позволява се, и то не навсякъде, единствено движение на товарни камиони. Разбира се, това не се отнася за абсолютно всички споменати държави. Нещата не стоят така например в Швеция, Шотландия или Финландия, а Германия се приближава по-скоро към азиатския модел.

 

Икономически аспекти

Рестриктивните мерки може да помогнат за справянето с пандемията, но се отразяват пагубно върху икономиката. Ако сегашният маразъм продължи повече от месец, човечеството може да се изправи не пред рецесия, а пред депресия с мащабите на тази от 1929 г. И тази депресия ще бъде не стихийна, а ръкотворна.

Способен ли е Глобалният Запад да ограничи икономическите последици от пандемията? Първоначалният срив в туризма и разрушаването на международните вериги за доставки, преминаващи през Китай, вече се прехвърля върху всички индустрии в Европа и Северна Америка. Блокирането на Италия коства 90% от приходите от туристическа и транспортна дейност, 50% от търговията на дребно и 10% от фабричната продукция, според данни на италианския бивш главен икономист на Министерството на финансите Лоренцо Кодоньо. Европейският съюз очаква БВП на блока да се свие с около 1% през тази година, което е изключително оптимистично твърдение и не отразява една по-продължителна криза, например до септември.

Покрай възникналата паника на основните световни борси, които се сринаха между 30 и 40%, започнаха проекти за колосално наливане на новопроизведени пари в икономиките. Вчера американският конгрес одобри програмата на президента Тръмп за изразходването на 2 трилиона долара в подкрепа на американската икономика. От своя страна ФЕД (американската централна банка) е обещала още 4 трилиона финансова помощ. Германия днес обяви, че ще налее ок. 750 млрд. евро в икономиката си, Франция даде правителствени гаранции за икономически кредити в размер от 300 млрд. евро. Европейската комисия заговори също за 300 млрд. евро помощи за страните-членки на ЕС.

Цялата тази финансова вакханалия означава едно-единствено нещо: новопроизведените пари ще легнат като нов дълг в публичните финанси на споменатите държави, а и не само на тях. Предстои и така огромните дългове, надхвърлящи или гравитиращи ок. 100% от БВП на съответните страни, да се увеличат между 10 и 25%. А това от своя страна вещае само едно: следващата икономическа и финансова криза ще избухне не след 12-15, а само след 5-6 години.

Очевидно при сегашния световен финансов и икономически ред елитите не са в състояние да измислят нищо друго, освен да трупат и трупат нов дълг, отлагайки с всички сили печалния край на системата.

 

Неподготвеността на света за вирусна пандемия

Удивителна, направо неправдоподобна е безпомощността на страните от Глобалния Запад пред новата пандемия. Та нима тя е първата епидемия в историята на човечеството и по-специално – на Европа?

Като се има предвид огромната информация, натрупана през последните 70-тина години за вирусите, нима е можело да се очаква, че няма да ни сполети нова пандемия с непознат досега вирус? Особено като се имат предвид особеностите при възникването на нови вирусни епидемии и условията на модерната глобализация? Който поне малко, ама съвсем малко се е поинтересувал от характеристиките на вирусите и въздействието на епидемиите в човешката история, би трябвало да бъде съвсем наясно, че – подобно на катастрофалните земетресения – подобна епидемия заплашва човечеството във всеки един момент, но за разлика от тях е напълно възможно да бъде осъществена такава предварителна подготовка, която да помага за бързото й локализиране и за недопускане на разпространението й.

Нима имаше някаква пречка пред “най-напредничавия и културен” континент да изработи необходимите мерки, вземайки под внимание съвсем неотдавнашните епидемии от свински грип, птичи грип, SARS-1 (сегашната епидемия я наричат SARS-2)? Нима никому в ЕС не е било известно каква би трябвало да е предварителната подготовка и в материално, и в организационно, и в ресурсно, и в екипно отношение, за да бъде посрещната поредната епидемия?

Щото е ясно, че тази съвсем няма да бъде последната, още повече в условията на съвременната мобилност и човешки контакти.

За да се стигне до сегашното положение, са виновни и безхаберието, и безотговорността, и лекомислието на управляващите днес елити, но най-вече икономическият модел на максимални печалби и минимални разходи, който не допуска умъртвяването на запаси и изразходването на „излишен“ труд за подготовка в очакване на бъдещи бедствия. Това на всички се струва скъпо и излишно, без никой да е направил сметката колко ще ни струва този възглед сега.

 

Конспиративни теории за избухването на пандемията

Редица особености при възникването и разпространението на пандемията от коронавируса накараха хората да се замислят за какво става дума.

  1. Този вирус съвсем не е най-заразният, най-вирулентният (който атакува агресивно човека и предизвиква тежки заболявания) или най-смъртоносният дори в новата история на човечеството.
  2. От обикновените щамове на стандартния грип А и грип Б и съпътстващите ги усложнения за двата сезона (късна зима – ранна пролет и късна есен – ранна зима) годишно умират средно ок. 650 000 души в световен мащаб. В лоши години числата нарастват до 3-4 милиона. Никой обаче не се е сетил да бие тревога, да нарича това „пандемия“ и да съсипва икономиките на страните.
  3. Според доклад на Световната здравна организация (СЗО) през 2015 г. е имало 10,4 млн. нови случая на туберкулоза в световен мащаб, от които 5,9 милиона (56%) са регистрирани сред мъжете, 3,5 милиона (34%) сред жените и 1,0 милиона (10%) сред децата. Болните от ХИВ представляват 1,2 милиона (11%) от всички нови случаи на туберкулоза. Според СЗО през същата 2015 г. са регистрирани 1,4 милиона смъртни случаи от туберкулоза. И отново няма пандемия, няма тревога, няма заточение по къщите, няма затваряне на границите.
  4. Всеки ден по света умират ок. 250 000 души. Починалите от коронавируса в световен мащаб от самата му поява до днес, 26 март, са ок. 22 000 души.

 

И сега – да посочим основните конспиративни теории за възникването на епидемията:

  1. Проверка на годността на населението да изтърпи преминаване към диктатура с различна степен на твърдост. Тази теория се основава върху пълното ликвидиране на почти всички свободи и така важни за либералния модел ценности: свободно движение на хора, идеи, капитали и стоки както в рамките на отделните държави, така и между отделните страни. Друга ликвидирана (да се надяваме – временно) ценност е приоритетът на личната свобода и неприкосновеност, която днес е несъществуваща. Трета – минималната роля на държавата, която – според господстващите възгледи – е лош стопанин и още по-лош управник, а общественото управление трябва все повече да преминава към гражданското общество. Същото се отнася за ролята и влиянието на регионалните и местни власти, които често бяха изтъквани като алтернатива на държавата. Сега обаче всички погледи са вперени именно в държавата. Не е така! – ще кажат някои, – има разлика между нормално и извънредно положение, които мнозина сравняват със състоянието на война. Да, има разлика, но не е ли време да преразгледаме тенденцията за минимизиране на държавите, най-малкото с оглед на евентуални бъдещи подобни кризи?

 

  1. Сравнително облекчено преминаване през икономическата и финансовата криза, очаквана от няколко години. Идеята е, че върху епидемията може да се хвърли вината за краха на борсите, финансовите пазари и икономиките, за да не бъде хвърлена тя върху съществуващия финансов, икономически и политически ред, доминиран все още от либералните възгледи. Тази теория се обосновава с моменталния спад с 30-40% на световните борси, понижаването ок. 2.5 пъти на цените на горивата, страшния удар върху дребния и средния бизнес най-вече в областта на услугите (туризъм, транспорт, ресторантьорство и хотелиерство, книгоиздаване, развлекателна индустрия и др.). Още повече, че предстоят масови фалити и драстично спадане в цените на огромни активи, които биха могли да бъдат изкупени на безценица от големите акули и ловките спекуланти. Предстои да наблюдаваме и тази трагедия за хората, градили с десетилетия своите бизнеси.

 

  1. Победа на еколозите, лансирали създанието Грета Тунберг, т.е. изпълнение на мечтите на екологическата мафия за намаляване на производствата и съкращаване на човешката популация в световен мащаб. Основание за това е дейността на тези кръгове в световните елити, които през последните десетилетия насадиха идеите за реализацията на човека извън семейството, за новата роля на жените, за десетките видове полове, за джендърното възпитание на децата, за драстичното понижаване на раждаемостта, за ролята на Църквата, изобщо на смяната на традиционните ценности с пост-ценности, сред които са и пост-индустриалното общество, пост-истината, пост-човека, пост-културата, и т.н.

 

Но аз, макар и да посочвам тези конспиративни теории, ще си позволя все пак да обърна вниманието на читателите върху една статия в престижното научно списание „Нейчър“ (Nature)от 9 ноември 2015 г., в която се говори за появата на нов щам коронавирус сред определени видове прилепи в Китай, който има потенциала да се прехвърли и върху човека[1]. С което и да се разгранича от подобни теории. Не че в тях няма аспекти, които отразяват същинската действителност. Но едва ли са релевантни в сегашната обстановка.

 

И последно: къде е ЕС? Няма го, изчезна. Изчезна и европейската солидарност, изчезна общоевропейското сътрудничество, изчезнаха трансатлантическите ценности, та на Италия се наложи да помагат комунистически Китай, световният l’enfant terrible Русия и намиращата се почти 60 години под тежки санкции Куба. Как ще излезе ЕС от това положение? Хората не са слепи, глухи и тъпоглави. ЕС след епидемията няма да бъде същият като преди.

Едва ли сме в състояние да предвидим как и кога ще приключи пандемията на коронавируса. Но едва ли ще сбъркаме, ако предвидим, че ЕС ще се придвижи рязко към модела „Съюз на Отечествата“ със значително усилване на държавния суверенитет и разгонване на безсмислената и несъстоятелна европейска бюрокрация.

А как ще се отрази това на България и какво трябва да правим тук, на наша почва, ще напишем в друг материал.

[1] https://www.nature.com/articles/nm.3985

 

Размисли за Брекзит

През февруари големите международни медии ни заливат със заглавия от следния тип:

  • CNN(3 февруари): “Брекзит просто се случи. Великобритания и ЕС вече спорят какво следва от това“.
  • „Файненшъл Таймс“ (3 февруари): „ЕС и Обединеното Кралство започват спаринг с преговори, от които остават цицини и синини“.
  • „Монд“ (6 февруари): „Брекзит представлява далеч по-силно предизвикателство за ЕС, отколкото за Борис Джонсън“.
  • „Телеграф“ (12 февруари): „Мишел Барние казва на Саджид Джавид да не се заблуждава, че ще успее да сключи дългосрочна сделка за финансови услуги с ЕС“.
  • „Гардиан“ (16 февруари): „Борба на порове в торба“ – ЕС се опитва да запуши финансовата дупка, пробита от Брекзит“.
  • „Гардиан“ (23 февруари): „Обединеното кралство и Брюксел се хванаха за гушите относно търговската сделка след Брекзит, още преди да са започнали ключовите преговори“.

 

Подобни заглавия могат да се цитират с десетки, ако не стотици. Те показват, че е настъпило „време разделно“ и няколко вида конструкции се оказват принудени да устояват на немалки напрежения: европейските ценности; характерът, организацията и обхватът на Европейския съюз; общоевропейската валута; европейското единство; потискането на националните суверенитети; икономическата, политическата и отбранителната целесъобразност от членуването в ЕС, и т.н., и т.н. Това е и причината за настоящите бележки за причините, довели до сегашното положение, и за тенденциите, които се наблюдават в него.

 

Като гласуваха за Брекзит срещу мнението на “образованите и знаещите“, британците на 23 юни 2016 г. прекъснаха проекта, произтичащ от Договора от Маастрихт за наднационална и постдемократична Европа, базирана  на Еврозоната. Британците зрелищно потвърдиха избора си на 12 декември 2019 г., като дадоха голямо мнозинство на  премиера Борис Джонсън – главния идеолог на Брекзит.

Със сигурност англичаните не правят нищо като всички останали: веднага след като бяха обявени резултатите от референдума за Брекзит на 23 юни, премиерът Дейвид Камерън взе под внимание личния си провал и обяви оставката си, като внимаваше да не критикува избора на мнозинството от неговите съграждани. Това е доказателство, че общественият договор и върховенството на закона все още са валидни на острова, където са възникнали преди няколко века.

Същото не може да се каже за континента. Изправени пред многократни провали и/или ширеща се непопулярност, европейските лидери се защитават, представяйки се като опора срещу „популизма“ –термин, обозначаващ вече почти две десетилетия всяко опозиционно движение или всеки лидер, който притежава достатъчно силен характер и идеи, за да събере значителна подкрепа сред гражданите. Управляващите кръгове и свързаните с тях медии повтарят до втръсване измислените от самите тях оправдания за случващото се, обяснявайки своето неразбиране за протичащите процеси с невежеството на народните маси и с избора на възрастните, необразованите, провинциалистите, бедните, белите (!)… Остава ни да съжаляваме за добрите стари времена на гласуване по ценз или произход, когато решенията са се вземали било от аристокрацията, било от богаташите, било от аристокрацията и богаташите заедно. Но да не пропуснем да се запитаме: това ли е демокрацията?

 

От началото на хилядолетието пропастта между схващанията и ценностите на европейските граждани и техните лидери непрестанно се задълбочава. Причината за това се крие в драстичната промяна на европейския проект.

 

  • От „Европа на малките стъпки“ към „Големия скок в неизвестното“

Обръщайки гръб на „Европа на малките стъпки“ на Жан Моне (обща селскостопанска политика, „Еърбъс“, „Арианспейс“, университетската програма „Еразъм“, зоната „Шенген“…), европейските елити преди четвърт век, а именно през 1992 г., избраха „Големия скок в неизвестното“. Този скок се изразяваше в оформянето на един съюз с наднационален характер и учредяването на единна валута. Всичко се правеше в името на много съмнителни идеологически предразсъдъци: „свободната и неподправена конкуренция” трябваше да бъде фактор за равновесие и просперитет; „единната валута“ трябваше да сближи националните икономики и да доведе до федерация.

Изправени пред драматичния провал на своите прогнози, европейските лидери не спират оттогава да правят опити за привеждането на реалността в съответствие със своите желания. Вече двадесет и осем години Европейският проект се опитва да спаси на всяка цена и с всички възможни средства единната валута. С цената на разрухата на най-крехките държави и емиграцията на образованата младеж от България, Гърция, Румъния, Прибалтийските страни, Испания, Португалия, дори Франция… Нека народите да загиват, стига еврото да оцелее!

Изворите на това бедствие многократно са били посочвани и анализирани: единната валута поставя в един и същи кюп общества с диаметрално противоположно поведение: някои (Германия) са износители и спестовни по природа, други (средиземноморската дъга) – вносители и разточителни. От това произлизат и нарастващите търговски дисбаланси, които не могат да бъдат коригирани с монетарни средства, защото такива липсват. Единната валута не защитава нашите икономики от валутните колебания, а еврото е по-нестабилно спрямо щатския долар и китайското ренминби (юан) дори в сравнение с германската марка или френския франк преди двадесетина години.

Сега някои лансират възможни начини на излизане от валутния капан на еврото чрез замяната му с национални валути и учредяването на обща валута, която да бъде ползвана за търговия със страните извън ЕС. Но подобна стъпка – освен очевидната си несъстоятелност – би означавала признаване на първоначалната грешка – нещо, на което европейските лидери, които се страхуват да не бъдат наказани от своите съграждани, не са способни. Оттук и упорството им да отхвърлят всякакви демократични дебати за развитието на ЕС.

 

  • Демокрация в опасност

Като народ с най-големи традиции в онова, което днес се нарича „демокрация“ (а тя, както многократно сме посочвали, не е нищо друго освен криптоолигархия с елементи на демокрация), англичаните избраха независимостта и суверенитета заради все по-авторитарния и недемократичен характер на европейските органи, който през последните години на два пъти достигаше своя връх: първо в подхода за справяне с финансовия крах на Гърция, а през 2015 г. – при справянето с мигрантската  криза.

Разкъсването на връзката между европейските граждани и техните управници се наблюдава отчетливо след референдумите от 2005 г. за конституционния договор на ЕС, когато след много интензивен публичен дебат французите и нидерландците отхвърлиха договора, тъй като го видяха като подновяването на древни практики, нямащи нищо общо с демокрацията, отдалечаващи избраниците от техните избиратели и поставящи ги изцяло в зависимост от групите за натиск на „дълбоката държава“. Точно за тези явления в Европа (а и не само там) се заговори за пост-демокрация.

Избирателите през 2005 г. отхвърлиха също така идеологическата презумпция, че европейските държави са твърде малки и трябва да се претопят в бъдеща федерация, ако искат да имат влияние върху световните дела:

  • Това означава да се игнорира фактът, че влиянието не зависи от размера: през ХІХ в. Англия с десет (в началото на века) и тридесет милиона жители (в неговия край) доминира над света като никоя друга империя преди или след нея!
  • Това означава напълно погрешно да се прави от силата самоцел: Сингапур, Швейцария и Исландия не претендират, че са доминиращи сили в света, но въпреки това показват завиден просперитет.
  • И накрая, това означава да се вярва, че едни евентуални Европейски щати ще бъдат по-силни, ако заличат присъщото си многообразие: именно това многообразие е позволило на европейците да построят в продължение на едно хилядолетие цивилизация, по-продуктивна от която и да е друга. Уважението към това многообразие не означава, че съюз между отечествата е невъзможен. Напротив, то е съвместимо, но единствено с определен тип обединение, пазещо ревностно индивидуалните особености на всяка страна, както е казано в красивото мото на Европейския съюз: „Обединени в многообразието“.

Всъщност европейските лидери заобиколиха демократичния вот и наложиха своето виждане за европейска конституция под името „Лисабонски договор“. Резултатите от това политическо насилие са видими днес: Европа е по-слаба, по-разединена и по-отсъстваща от геополитическата сцена (Близък изток, Израело-палестински конфликт, Африка, Украйна…), все по-слаба икономически, военно и идеологически в сравнение със своите съперници.

 

  • Неясно бъдеще

Неслучайно доскорошният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер използва през януари 2016 г. термина „поликриза“ за обозначаване на множеството предизвикателства, с които трябва да се справим едновременно. Хипотезата за провала на европейската интеграция, както бе замислена през 50-те години на миналия век и модифицирана през 80-те години под формата на „Големия общ пазар“, вече се превръща в легитимен обект на дискусия.

В тази обстановка политическите сили, които досега бяха в основата на европейската интеграция (християн-демократи, консерватори, социалисти, либерали), едва ли ще се решат на решителни стъпки към федерализация, а ще продължат да поддържат сегашния половинчат модел – нито общоевропейска държава, нито Европа на Отечествата. Те, както и досега, ще вървят от компромис към компромис, разчитайки, че бурята на поликризата някакси ще ги отмине.

Но този тип сценарий е реализуем само при определени условия:

1 – Политически. Предполага се, че политическите партии, които доминират в европейската политика след 50-те години на миналия век, ще запазят властта си в страните-членки и че нито един противник, решен да унищожи ЕС, един ден няма да дойде на власт в голяма европейска държава. Традиционните партии обаче виждат, че електоратът им ерозира в цяла Европа до степен, при която често пъти не им остава нищо друго, освен да управляват заедно с бившите си неприятели (вж. коалицията между християн-демократи и социал-демократи в Германия). На редица места обаче се настаняват националистически настроени правителства (Унгария, Полша), или се надигат антиевропейски (по-точно анти-ЕС) политически сили, обявявани за „крайна десница“, които бързо набират мощ и влияние. Дали ще бъде намерен някакъв общ компромис между страни, управлявани от националистически правителства, предстои да видим.

2 – Икономически: за момента няма фирма или група от важни фирми, които да са против европейската интеграция. Всички мултинационални компании, главно европейски или северноамерикански, продължават безрезервно да я подкрепят, тъй като от 50-те години на миналия век са се научили да влияят върху процеса на вземане на решения в Брюксел. И малобройните неотдавнашни силно медиатизирани конфликти между Европейската комисия и някои големи транснационални компании (прекалено агресивната данъчна оптимизация например) изобщо не са в състояние да наложат някакъв обрат в това отношение.

3 – Социологически: европейската интеграция остава проект, широко подкрепян от елитите, които са и бенефициентите на глобализацията. Така върхът на социалната йерархия остава в повечето страни благоразположен към европейската интеграция. В еврозоната функционирането на еврото, което го прави силна валута с много малка инфлация, може да задоволи единствено онези социални групи, които са привързани към стойността на своите спестявания. Това със сигурност прави ЕС все по-елитарен проект, но също така означава, че все още е по-лесно да се мобилизират ресурси (финансови, интелектуални, организационни) в полза на интеграцията, отколкото срещу нея.

 

От казаното личи, че ЕС като че ли успява да оцелее и да продължи да съществува като цивилизационен модел със затихващи функции. От изброените по-горе три групи условия за оцеляването му е видно, че могъщи политически, икономически и социални интереси са налице и се съюзяват в негова подкрепа. Потенциалната заплаха идва от изоставането на ЕС от другите Велики сили и в икономическо, и в политическо, и във военно отношение. А това означава на първо време относително, а впоследствие и абсолютно обедняване.

Именно обедняването, а също и неизтребимата воля за независимост са двете най-големи заплахи за ЕС. Нека да си припомним как по-големи или по-малки обединения на европейска територия се разпаднаха през ХХ в.: 4 империи в лицето на Британската, Руската, Османската и Австро-Унгарската, СССР, Югославия, Чехословакия…

И при тях основните фактори бяха два: обедняване (относително и абсолютно) и воля за независимост.