Световната енергетика и отражението на процесите в нея върху България

Световната енергетика и отражението на процесите в нея върху България

Бих искал да представя на уважаемата публика моите виждания за състоянието и развитието на световната енергетика, както и отражението им върху българската енергетика. И тъй като не съм тесен специалист в тази област, ще ви представя енергийните процеси в тясна връзка с политиката.

За всички е ясно, че назряват огромни промени в световната енергетика, които могат да бъдат пагубни и за отделни държави, и за цели цивилизации. Както е известно, от памтивека за съществуването на човека и човешките общности са абсолютно необходими три неща: вода, храна и енергия. Днес към тези три неща можем да добавим лекарствата или по-обобщено – медицината. От всичко останало човек може да се откаже за определен период – от кратък до среден. Но от споменатите – не може.

Всъщност като че ли нищо не предвещаваше подобна криза в световната енергетика. Природни ресурси за нормалната й работа и задоволяването на всички страни по света при сегашните проучени находища и сегашното потребление има поне за 40-45 години, а за някои като въглищата – за поне 200 години. Започнаха да си пробиват път и нови технологии за производство на ел. енергия като фотоволтаиците и ветрогенераторите. С което започна и увеличаващият се стремеж към екологизиране на енергетиката.

 

Но през последните десетина години се появиха и развиха тежки противоборства в международен план, които до голяма степен изхвърлиха от пазара основни производители като Иран и  Венецуела. От доста години върви икономическата война между Глобалния Запад и Русия, която от няколко месеца навлезе в решаващата си фаза. Именно тази борба е в основата на колосалното поскъпване на енергията в световен мащаб, но най-вече в Европа. Бяха загърбени всякакви пазарни правила (например не се използва готовият „Северен поток – 2), който щеше да успокои пазара на газ, а и на ел. енергия в Европа до нормалните им нива. Вместо това се предпочете плащането на невиждано високи цени за газ, повлекли поскъпването и на петрола, и на ел. енергията. И това несъмнено е обвързано с геостратегическия дневен ред, налаган от глобалния Deep State, говорител на който е форумът в Давос.

За какво става дума?

 

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА И СВЕТОВНОТО ПРАВИТЕЛСТВО

На всички е известно, че от 70-те години на миналия век насам започна да протича поредният процес на глобализация. За да бъда точен в терминологията, искам да посоча, че процеси на глобализация и деглобализация са протичали многократно в човешката история.

 

ОПРЕДЕЛЕНИЕ:

Ако си послужим с научното определение на глобализацията, тя представлява процес на интернационализация, протичащ във всички сфери на живота – в икономиката, културата, техниката, финансите, комуникациите, миграциите на населението, и т.н.

 

Основната причина за въпросното явление е бурният ръст на международната търговия, без при това да има толкова бурен ръст на производството. Процесът, както казах, е наблюдаван в различни исторически епохи. Така например само през ХІХ в. обемът на международната търговия е нараснал почти 40 пъти. Краят на този етап в глобализацията настъпва в края на 20-те години на ХХ в., когато всички развити страни, стремейки се да се справят с Голямата депресия, въвеждат мерки на усилен протекционизъм, довели до рязкото намаляване на международната търговия.

 

Тук ще си позволя малко отклонение, защото е много важно да се разбере същината и историята на глобализацията. Глобализацията съвсем не е ново явление – тя е съществувала и през други епохи, включително в Древността. Такива процеси са наблюдавани в Месопотамия в епохите на разцвет на Вавилон и Асирия (ІІІ-ІІ хил. пр. Хр.), в Китай след създаването на Империята (ІІІ в. пр. Хр.). Ареалът на всички глобализации до последната е местната ойкумèне – термин от Античността,  означаващ познатата обитаема част на земята. Така че до последната глобализация можем да говорим за регионална глобализация.

Добре документирани са редица глобализационни цикли, например в Средиземноморието: доминация с постигане на монопол на Атина (VІ-V в. пр. Хр.), Картаген (V-ІІІ в. пр. Хр.), Рим (ІІ в. пр. Хр. – ІІ в. сл. Хр.), Венеция и Генуа (ХІІ-ХІV в.), след което следват 5 европейски глобализации, протекли не в Средиземноморието, а най-вече в басейна на Атлантическия океан, но и на други континенти с оглед на Великите географски открития. Начело на тези глобализации се сменят последователно Испания, Португалия, Холандия, Франция, Великобритания. Последният хегемон на настоящата глобализация са САЩ. От всичко казано следва и изводът, че глобализацията е циклично явление.

И още нещо: Трябва много ясно да правим разлика между глобализацията, която е естествен процес, дължащ се на развитието на развитието на технологиите, и глобализма, който е идеология. Глобализацията, както я описахме по-горе, е драстично увеличената възможност на хората да се преместват в пространството и да общуват в реално време, независимо къде се намират, което като че ли смалява планетата и я обединява. Бихме могли да наречем това явление „естествена глобализация, или „планетарна взаимосвързаност“.

Глобализмът обаче, в качеството си на идеология, предполага значителен отказ от национален суверенитет и прехвърлянето на редица национални правомощия в ръцете на неизбирани от никого наднационални структури, свързани най-вече с банковия капитал и транснационалните корпорации (ТНК). Глобализмът се бори за ново, постиндустриално устройство на света, нов политически и икономически ред, подчинен на световните властови елити, за световно правителство, ръководещо ключовите процеси в света. Ако подобно устройство се осъществи, би имало твърде малко място за демокрация, както и за национални държави с техния суверенитет.

 

И при сегашната глобализация, която за пръв път отговаря пряко на името си, вече наблюдаваме преминаването на пика и насочване към долната част на синусоидата, тоест към устройство на света, при което основната роля ще принадлежи на националните правителства, а не на наднационални структури.

 

Но точно това не е по вкуса на Deep State. Защото световното правителство, към което той се стреми, може да се постигне единствено по време на пика на поредната глобализация.

А глобализационните цикли са с различна продължителност. Обикновено траят по 1-2 века. Което значи, че сегашното поколение на световните елити ще се размине с възможността да се превърне в „господари на света“.

 

Това наложи да се бърза и да се вършат неща, които са в пълна противоположност с всякаква логика както на международните отношения, така и на икономическите правила. И основното от тях – специално искам да подчертая това – е промяната в начина на производство и структурата на енергетиката, за да може тя да се прехвърли изцяло в страните от Глобалния Запад, без да зависи от сегашните страни производители. Така нито САЩ, нито ЕС ще зависят от арабския свят, от Русия или други страни. За целта бе измислена и т.нар. „Зелена сделка“, която претърпя пълен крах в самия край на миналата година, когато Европейската комисия, след като произведе купчина основополагащи документи в няколкостотин (а може би няколко хиляди) страници изведнъж обяви природния газ и ядрената енергетика за екологични. Някои здравомислещи хора в ЕК очевидно са взели надмощие и са доказали, че „Зелената сделка“ означава колапс на европейската енергетика.

 

ИДЕАЛНАТА БУРА (4 КРИЗИ В ЕДНО)

И още едно отклонение, предназначено да даде доказателства в потвърждение на току-що казаното. Всъщност можем да говорим за три (дори четири) паралелни тежки кризи:

  1. Първо беше пандемията (може да я свържем с медицината) и в контекста на последвалите събития аз лично започвам да преосмислям досегашната си позиция, която беше неутрална по отношение генезиса на КОВИД-19. Все повече смятам, че тази криза се вписва идеално във водовъртежа на комплексната световна криза.
  2. Вече се вихри енергийната криза, за която говорим.
  3. Очертава се тежка продоволствена криза в световен мащаб.
  4. Налице е – и тя тепърва ще се задълбочава – тежка финансова криза, съпроводена с рекордна от ІІ свет. война инфлация.

И всички тези кризи са ръкотворни, а не естествени. Всички са предизвикани от човешкия фактор, при това нарочно. Защо – вече споменах.

 

И още нещо: САЩ вече от 2-3 години са най-големият производител на газ. И най-големият потребител. Те произвеждат по ок. 1 трилион куб. метра газ годишно. Но ако се вярва на тяхната US Energy Information Administration (EIA), която е тяхната държавна енергийна агенция, САЩ имат проучени запаси от 473 трилиона кубически фута, което, превърнато в кубически метри (дели се грубо на 35), прави ок. 13.5 трилиона кубически метра. Следователно САЩ имат газ за по-малко от 14 години. Какво прави една страна с невероятно голямо потребление, ако газът, от който се произвежда и повече от 30% от електроенергията, ще свърши само след десетилетие? Нима го разпродава и на международния пазар, при това се стреми да продаде колкото се може повече? Според мен – не. Би трябвало да го пази максимално, а да купува много на международния пазар. Защо е тогава подобно поведение? Според мен – защото САЩ смятат, че когато този период наближи, ще имат съвсем друго отношение към основните източници на газ, които ще бъдат под техен пряк контрол. Друга причина аз не мога да намеря, колкото и да я търся. И всичко това се вписва в поредицата от кризи и, така да се каже, идеалната буря, в която именно САЩ хвърлят света.

 

Но да спрем да говорим за глобализацията и другите кризи, и да се върнем към енергетиката.

 

ЕНЕРГЕТИКАТА

Енергетиката навсякъде се състои от 4 главни компонента:

  • производство на електричество от различни източници,
  • преработка на петрол като горива и смазочни материали за транспорта (автомобилен, железопътен, воден, въздушен) и в малка степен за производство на електричество,
  • потребление на природен газ за производство на електричество, за отопление и за производство на синтетични материали,
  • потребление на въглища за производство на електричество, за отопление и за химическата промишленост.

Както се вижда, всъщност всички енергийни източници се използват за производството на електрическа енергия, чието значение с оглед на тенденциите в развитието на световната икономика само ще се засилва.

Така през 2020 г. съотношението на основните енергийни източници за производството на електричество е било следното:

  • въглища – 40%
  • петрол и петролни продукти – 10.6%
  • природен газ – 21.8%
  • възобновяеми източници – 6.7%
  • водноелектрически централи – 16.4%
  • атомни електроцентрали – 4.2%
  • други – 0.3%

Сега обаче световните елити искат всичко да се сведе само до два вида енергетика:

  1. Производство на ел. енергия;
  2. Водородна енергетика.

Това означава тотална преработка на всички мрежи и средства както за производство, така и за доставка, да не говорим за крайните потребители, които няма да имат много общо със сегашните. А това са трилиони долари и едва ли всички по света ще могат да си го позволят.

 

Всъщност схемата на производството на ел. енергия ще включва:

  • ВЕИ (ветрогенератори и фотоволтаици),
  • ВЕЦ (водноелектрически централи)
  • АЕЦ
  • Компенсаторни централи, които ще регулират пиковете и спадовете в потреблението, като например през нощта използват излишната енергия за производството на водород, а през деня по време на пиковете ще използват този водород за производство на допълнителна енергия.

Всички останали твърди и течни горива (въглища, нефт, газ) трябва по идея да не се използват, а на тяхно място да дойдат водородните технологии.

 

НЯКОИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ ЗА БЪДЕЩЕТО

Оттук можем да направим няколко заключения:

  1. Тъй като в новите технологии ще бъдат изразходвани трилиони долари, то те ще бъдат разработвани и прилагани почти изцяло от енергийни ТНК. Именно тези ТНК ще окупират повечето страни в света, поставяйки икономиките им под своя зависимост. А зад тези ТНК знаем кой стои.
  2. Цената на всички видове енергия ще поскъпне драстично и навярно няма да бъде повсеместно достъпна. Което означава, че редица народи ще бъдат хвърлени в енергийно Средновековие.
  3. При тази схема е твърде възможно наличието на сривове в производството, тъй като и ВЕИ, и ВЕЦ зависят от капризите на природата и не дават стабилно и постоянно производство.
  4. Сегашното изобилие на енергия, изградило съвременната цивилизация, ще остане в миналото, отстъпвайки място на дефицити и зависимости.
  5. Редица могъщи държави като Китай и Русия няма да възприемат този модел, защото той ще разруши икономиките им: Китай още поне век няма да се откаже от въглищата, които са в основата на днешната му енергетика и всичките му постижения през последните 30 години, а Русия има достатъчни ресурси, за да не се подчинява на тази схема. Така около тези страни ще започнат да гравитират множество други държави, които няма да могат да си позволят новата енергетика. Това пък ще доведе до тежко разделение на икономически и военни блокове.
  6. Колкото и да е странно, парниковият ефект може да се окаже благоприятен през следващите 50-60 години, защото мнозина учени предвиждат навлизането през 30-те години на този век в миниледникова епоха като тази, наречена „минимум на Маундер“ и развила се между 1645 и 1715 год., когато климатът се е характеризирал в кратки лета и продължителни зими, съответно слаби реколти и проблеми с изхранването и отоплението. Но Европа се е справила. Което не значи, че щадящите природата технологии не бива да се развиват.
  7. Развитието на технологиите трябва да върви по реда си и проблемите с тях да бъдат анализирани, предвидени и предварително решени. Такъв при водородните технологии например е спонтанната му запалимост при дòсега с кислорода от въздуха и възможността за пожар и дори взрив. При фотоволтаиците има проблем с преработката на излизащите от употреба панели. При ветрогенераторите възниква проблемът с отнемане на голяма част от енергията на въздушните потоци. При голяма концентрация на някои направления (например офшорните ветропаркове) е възможна промяната на въздушните потоци чрез снижаването на тяхната енергия, която от своя страна може да доведе до непредсказуеми климатични промени.
  8. При АЕЦ, ако броят им се увеличи драстично, използваното сега гориво уран-235 бързо ще свърши. Изходът е в развитието на ториевата енергетика, която ще използва уран-238 и торий. Тези елементи, за разлика от уран-235, не влизат по естествен път във верижна реакция на делене и отделяне на топлина, а за целта трябва да бъдат бомбардирани с голям поток неутрони. Технологиите приблизително са ясни, но досега не са разработени поради ниската цена на уран-235. А торий и уран-238 има стотици пъти повече от уран-235 и дори употребата им да е няколко пъти по-интензивна от сегашния уран-235, ще стигнат за 400-500 години. Да не говорим, че се пристъпва към многократното използване на отработеното гориво в т.нар. микс-гориво, смес от свежо и отработено гориво. Но ториевата енергетика има голямо бъдеще и в редица страни се работи усилено върху това. Например в Индия.

 

 

КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВИ БЪЛГАРИЯ?

В България през 2020 г. основните източници за производството на електричество са били следните:

  • АЕЦ – 16 555 000 МВтЧ
  • ТЕЦ – 16 200 000 МВтЧ
  • ВЕЦ – 3 МВтЧ
  • Фотоволтаични централи – 1.6 МВтЧ
  • Ветрогенератори – 1.5 МВтЧ
  • Биоцентрали – 1.5 МВтЧ

 

Приетата от ЕС стратегия за безвъглеродна енергетика след 2050 г. поставя редица въпроси пред българската енергетика. Въпреки че се опита да шикалкави и дълго не отговаряше на въпроса кога ще закрие ТЕЦ-овете, българското правителство в края на 2019 г. заяви, че няма да подкрепя въгледобива след 2025 г. (преди това говореше за 2030 г.), а съвсем наскоро излезе съобщението, че до 2025 г. трябва да излезе със стратегия за построяване на ТЕЦ на природен газ, призвани да заместят въглищните.

Въвлечени в цялата тази европейска недомислица, в която няма никаква яснота с какво в рамките на 3 десетилетия ще бъдат заместени основните енергийни мощности при увеличаващо се заради електромобилите и отоплението потребление на ел. енергия, българското правителство продължава да се държи като типичен компрадорски агент, стремейки се да угоди на външните си надзиратели, вместо да се заеме с решаването на изключително важен проблем.

 

Съвършено очевидно е, че още немалко десетилетия ще трябва да купуваме природен газ, и също толкова очевидно е, че той трябва да идва от Русия по „Турски поток“. Всичко останало оскъпява значително този продукт и тежи на икономиката. Същото се отнася за петрола, който също още поне 2 десетилетия ще се употребява, и то в значителни количества.

 

Що се отнася до производството на ел. енергия, то алтернативата е една – съчетание на АЕЦ, ВЕИ и ВЕЦ. При това положение очевидно по-голямата част от производителите ще трябва да се ориентират към реакторите на бързи неутрони (ториева енергетика). Така че сега построяването на втора атомна централа в България е от жизнено значение за страната. Т.е. трябва да се построи „Белене“ и още два блока към „Козлодуй“ от ново поколение.

 

НЕЩО ЗА РЕГУЛАЦИЯТА НА ЕНЕРГИЙНИЯ ПАЗАР

И тук искам да вмъкна и нещо за регулацията на енергийния пазар в България.

Едва ли има по-непазарна регулация от тази на енергийния пазар. И това не е наше, а европейско изобретение. В тази регулация, която няма нищо общо с пазара, а се извършва от чиновници, влизащи в държавна комисия, производителите на ел. енергия са подредени според средностатистическите разходи за производството им и тези, които произвеждат скъпа енергия, получават субсидии. За регулиран и свободен пазар няма да говоря, защото вие прекрасно знаете всичко по този въпрос.

Но специално искам да подчертая, че в България абсолютно всички производители с изключение на АЕЦ „Козлодуй“ получават субсидии от фонда „Сигурност на Електроенергийната Система”, който се попълва с отчисления от продажните цени. Този фонд разпределя ок. 2 млрд. лева годишно, като лъвския пай получават собствениците на ВЕИ, т.е. партийните галеници от Тройната коалиция и от ГЕРБ (едните вредили се в края на мандата на Сергей Станишев, другите в началото на първия мандат на Бойко Борисов).

 

За всички тези неща може да се съди от прелюбопитните документи, издавани всяка година от КЕВР, които, макар да са публични, не са обсъждани от българските журналисти и специалисти и остават непознати на широката публика.

Но всяка година в началото на юли КЕВР издава свое решение, определящо субсидиите за производителите. За последните години няма да коментирам, защото там е абсолютна вакханалия. Ще коментирам решението за 2019 г., последната „нормална“ година:

Ето пример от документа:

  1. Премии във връзка с определени и/или актуализирани цени:

1.6. Премия в размер на 121,23 лв./MWh при преференциална цена – 188,29 лв./MWh, без ДДС, за вятърни електрически централи, работещи до 2 250 часа;

1.7. Премия в размер на 105,89 лв./MWh при определената цена – 172,95 лв./MWh, без ДДС, за вятърни електрически централи, работещи над 2 250 часа;;

 

Какво означава това? Означава, че от реалната производствена цена 188.29 лв/МВтЧ се изваждат 121.21 лв. за същия този мегаватчас (които се плащат от НЕК), за да се постигне пазарната цена от 67.06 лв/МВтЧ, на която енергията се продава на пазара. Или че от 172.95 лв/МВтЧ производствена цена за вятърни централи, работещи над 2250 часа, се изваждат 105.89 лв. (които се плащат от НЕК, или по-точно от Фонд “Сигурност на Електроенерийната Система”)

 

Още примери, този път премии за фотоволтаични паркове:

3.7. Премия в размер на 158,07 лв./MWh, без ДДС, при преференциална цена – 237,05 лв./MWh, без ДДС, за фотоволтаични електрически централи с инсталирана мощност над 200 kW до 10 000 kW;

3.8. Премия в размер на 157,28 лв./MWh, без ДДС, при преференциална цена – 236,26 лв./MWh, без ДДС, за фотоволтаични електрически централи с инсталирана мощност над 10 000 kW;

Има случаи, в които премията достига до 620.13 лв./МВтЧ.

 

Пак да повторим: всички производители на електроенергия без АЕЦ „Козлодуй“ получават субсидии.

 

Как се държи в тази ситуация българското правителство? Цялата сага около АЕЦ „Белене“ е низ от престъпления. Същото се отнася и за регулациите и манипулациите с износа на тока. Всички те неминуемо ще получат своята оценка, а виновниците ще бъдат съдени още с идването на власт на партия „Пряка демокрация“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЕКЛАРАЦИЯ НА ПАРТИЯ „ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ“

От днес, 27 април, „Газпром“ ще спре подаването на природен газ за България.

С това държавата ни се подлага на колосален риск и предстои неминуемо спиране на всички топлофикации на газ, редица заводи и производства, многобройни крайни абонати, употребяващи природен газ.

Съчиненията на българските държавници, че били предвидили всичко и били осигурили заместващи мощности, са очевидни лъжи, защото няма откъде да дойдат количества, по-големи от 30% от нормалните, а дори и тези мизерни проценти съвсем не са сигурни.

България е пред енергиен колапс, който може да се задълбочи и в областта на горивата, а също и ядреното гориво за АЕЦ „Козлодуй“.

Оправданията, че спазваме някаква солидарност с решенията на ЕС, са достойни за обитатели на медицински заведения за непълноценни хора, защото нашите управници не са избирани за осигуряване на солидарност с ЕС, а за да управляват България. И да не допускат възможно най-ключовото нещо за всяка цивилизация – осигуряването на необходимата за съществуването й енергия.

Правителството още от днес трябва да си подаде оставката и да се върви към предсрочни избори.

А партия „Пряка демокрация“ заявява, че когато има възможност, ще даде под съд отговорните за настоящото положение.

 

 

27.04.2022                                                                                                                  Председател на партия „Пряка демокрация“

 

Петър Клисаров

 

ЗА СЕГАШНАТА СВЕТОВНА КРИЗА

 

Това, което става сега, а именно конфронтацията в Украйна, всъщност е конфронтацията със Запада (Европейския съюз и Съединените щати), която е историческа неизбежност. Не е въпрос на политически решения на Путин или Байдън, този сблъсък е неизбежен просто заради това, как се развива нашата цивилизация, или по-скоро как се плъзга надолу към тежка катастрофа. Това не може да бъде отменено, има толкова много различни фактори, които са се развивали дори не в продължение на десетилетия, а в продължение на векове, че нито един човек не може фундаментално да промени това, нито едно решение. Възможно е донякъде да бъде коригиран ходът на тази фаза, възможно е да бъдат използвани едни или други ресурси, да бъде спечелена една или друга тактическа битка, но като цяло всичко това е неизбежно.

Всяка сложна система има тенденции на развитие, а има и тенденции на упадък. Е, сега сме в етапа на упадъка. И на много кардинални промени поради съчетанието на 4 тежки фундаментални кризи:

1.   Смяна на хегемона

Глобалният Запад и в частност – САЩ като лидер на Глобалния Запад, не могат повече да се справят с тази своя роля. Въпреки своите повече от 800 военни бази по света САЩ вече не могат и не смеят да влязат в остро противоборство дори с такива страни като Северна Корея и Венецуела, които допреди 10-тина години биха били смачкани безмилостно. Да не говорим за паническото бягство от Афганистан. А само преди около седмица САЩ изобщо не отговориха на ракетния удар на Иран в близост до военната база и строящото се американско консулство в иракския град Ербил.

Още по-зле стоят нещата от икономическа гледна точка. Да припомним, че след ІІ св. война Глобалният Запад е произвеждал ок. 80% от световния Брутен вътрешен продукт (БВП), след разпада на СССР – ок. 60%, а днес – ок. 45%. Трендът в световното икономическо развитие категорично не е в полза на Запада. Рейтинговата агенция Price Waterhouse Cooper в своя прогноза за икономиките през 2050 г. твърди, че групата Г-7 ще произвежда 2 пъти по-малко БВП, отколкото групата Е-7 (Emerging markets), включваща Китай, Индия, Русия, Бразилия, Индонезия, Мексико и Турция. А произвеждайки по-малко, Западът няма как да не започва да обеднява, отначало относително, а после и абсолютно. Особено ако бъде учредена алтернативна резервна валута, която може да поеме повече от половината международни трансакции.

https://www.pwc.com/gx/en/research-insights/economy/the-world-in-2050.html

Но тъй като хегемонът досега в човешката история никога не е бил сменян без война, то и сега това ще стане по същия начин. Само че понеже войната днес не може да бъде гореща, защото ще унищожи всички, тя ще бъде (и вече е) война на първо място икономическа и финансова, после – медийна, после – идеологическа, после – ресурсна.

 

2.   Енергийна криза

Може би не всички са забелязали, но ние в галоп навлязохме в тежка и продължителна енергийна криза. В момента, в който в света започна активен икономически растеж след ковидната криза цените на газа скочиха поне 5-6 пъти (а в някои моменти стигнаха до 10-11 пъти), а на петрола – с ок. 30-40%. В тази обстановка Европа имаше възможност да осуети този ценови шок, който се отразява крайно негативно върху цялата икономика, само с един ход – пускането на „Северен поток – 2“. Но тя не го направи по геополитически причини.  С което активно подрива собствената си икономика.

В този контекст е редно да се каже, че нашата цивилизация е изправена пред енергиен недостиг:

  1. Доказаните световни запаси на петрол биха стигнали за ок. 42 години при сегашните темпове на експлоатация, като нови запаси се очертават да бъдат открити главно в руския шелф на Северния ледовит океан и в Арктика. Впрочем, най-много нови находища са открити в далечната 1965 г. (ок. 58 млрд. барела), а през последните 20 г. – средно ок. 5-6 млрд. барела.
  2. Запасите на газ в САЩ спрямо потреблението и износа ще стигнат за 14 години: в края на 2020 г. запасите на газ (шистов и природен) се оценяват от US EnergyInformation Administration (EIA) – Official Energy Statistics from the U.S. Government, на 473 трилиона кубически фута, което, превърнато в кубически метри (дели се грубо на 35), прави ок. 13.5 трилиона кубически метра.

https://www.eia.gov/naturalgas/crudeoilreserves/

Като се има предвид, че производството – по данни на същата държавна американска организация през 2022 г. се очаква да достигне 97.5 млрд. куб. фута (т.е. ок. 2.79 млрд. куб м) на ден, то е лесно да се изчисли, че годишно САЩ произвеждат почти точно 1 трлн. куб. м газ.

Делим запасите на производството и получаваме ок. 14 години.

Какво смятат да правят по-нататък американците, нямаме никаква представа. Очевидно, имат надежди, че нещо в международното производство и търговия радикално ще се промени в тяхна полза. В противен случай в съвсем обозримо бъдеще те ще се окажат пред тотален енергиен глад.

Има и още нещо, безкрайно интересно. На американската национална газова борса HenryHub цената на природния газ се върти ок. 280 долара/1000 куб. метра, което е средно ок. 5-6 пъти по-малко от цените, на които Европа и Далечният изток купуват газа. Т.е. цената за вътрешния американски пазар е една, а за съюзниците – друга. И тъй като ок. 30% от мощностите за електродобив в САЩ са на газ, то и ел. ток там е на съвсем нормални цени, за разлика от тези в ЕС.

Което означава, че САЩ постигат тройната си цел: 1. Да отслабят значително в икономически план конкурента си ЕС и още по-силно да го привържат политически; 2. Да разкъсат енергийните връзки на ЕС и Русия чрез последните политически събития; 3. Да окажат значителен натиск върху Китай, който, както е известно, по времето на Тръмп сключи договор за значителни енергийни доставки от САЩ.

  1. Екологичните опасности от прекомерното развитие на ВЕИ. Миналата година имаше значителен период, когато нямаше вятър и европейската енергетика се изправи пред чувствителни трудности. Тогава някои специалисти посочиха като евентуална причина голямото количество офшорни ветрогенератори, които изсмукват енергията на ветровете и могат значително да променят въздушните потоци от Атлантика към Европа. Никой обаче не мисли за това, а се градят планове за многократното им увеличаване. Това може да доведе до истинска климатична катастрофа с непредсказуеми последици, като например превръщане на част от континента в пустиня, но сега това е последната грижа за европейските „политици“.
  2. Възможност Русия да нанесе в обозримо бъдеще coup de grâce (удар на милосърдието, с който доубивали тежко ранените на бойното поле или на смъртоносни дуели). Русия е в състояние да нанесе колосални щети на европейската и световната икономика – например да спре газа за Европа, който е 40% от потреблението там. Каквото и да се прави, тези количества в никакъв случай няма да бъдат покрити в рамките на 2-3, дори повече години.

Русия може да спре доставките на неон (заедно с Украйна произвеждат ок. 50% от този инертен газ, който се използва в промишлеността като хладилен агент в криогенните технологии, а също при производството на фото и радиооборудване.

Или на паладия (ок. 40% от световното производство), без който не могат да се произвеждат катализаторите за автомобили, а също и чиповете в микроелектрониката.

 

3.   Хранителна криза

Няколко фактора ще предизвикат тежка криза в търговията със зърнени храни през тази година, като основните са два: Русия от няколко години държи първото място по износ на жито, а заедно с Украйна са основни производители за зърнени храни в света.

https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_largest_producing_countries_of_agricultural_commodities

Не е ясно в условията на продължаващата война каква реколта от зимните култури ще бъде събрана и дали изобщо ще има пролетна сеитбена кампания за пролетниците. А това ще създаде огромно напрежение на световните пазари. Другият фактор са изкуствените торове, основната суровина за които е природният газ. При сегашните му цени наторяването става истински лукс. Вече по въпроса имаше протести на фермери в Португалия. А тази криза тепърва ще се разраства.

Ние вече виждаме – преди да сме стигнали до самата криза – какво става с цените на хляба и хлебните изделия. Но това не е нищо – тепърва ще видим процеси, с които ще бъде трудно да се справим.

 

 

4.   Финансова криза

В края на миналата година общата кредитна задлъжнялост в света се равняваше на 247 трилиона долара. Световният БВП пък e ок. 92 трлн. долара. Т.е. раздадените кредити надвишават цялото производство на вътрешен продукт ок. 2.7 пъти. А като се има предвид, че за оптимална в съвременната икономика се смята парична маса, която е 56-60% от БВП, е ясно, че фиктивният капитал е ок. 4.5 – 5 пъти по-голям от реалния. Е, този балон се надува и в един момент или трябва да се спука, или част от въздуха – да се изпусне. Това и предстои да стане. Само че това ще удари болезнено всички, а най-вече обикновените хора. И в най-добрия случай ще се изрази в голяма инфлация, която ще занули почти всички спестявания на хората, а немалко от тях ще бъдат принудени да продават имуществото си. В най-лошия случай ще има тотален колапс на икономиките по примера на голямата криза през 1929-1932 г., довела икономиката на САЩ например до намаляване с 50%, а Германия – до идването на Хитлер на власт.

 

1.  ВЪЗМОЖНИ ИЗХОДИ ОТ КРИЗАТА
1.   Кратко противостоене и договаряне за ново разделение на света

Светът все повече се разделя на 3 части:

  • Глобалният Запад (САЩ, ЕС, Канада, Австралия, Япония, Южна Корея)
  • Русия и Китай
  • Всички останали, които чакат резултатите от сблъсъка на гигантите.

Сблъсъкът на гигантите е в ход. Разговорът онлайн между Байдън и Си Дзинпин приключи абсолютно неуспешно, като китайският ръководител обвини САЩ за украинската криза и категорично обяви, че сътрудничеството му с Русия ще продължи и ще се задълбочи.

https://www.politico.com/news/2022/03/18/bidens-call-with-xi-bilateral-deadlock-00018622

С оглед на гореказаното за четворната криза добрият вариант за изход от този сблъсък е договарянето между страните на нов световен ред, нови сфери на влияние и равноправно икономическо сътрудничество, в което ще отсъстват понятия като „санкции“, „доминация“ и т.н. Защото сривът в световната икономика ще е огромен.

Познавайки обаче манталитета на Глобалния Запад (и особено на англо-саксонската му съставляваща), това няма да се случи. Защото този манталитет е изцяло изграден върху агресията и чувството за превъзходство (вариант на ксенофобията и расизма, който наблюдаваме днес спрямо Русия). Западът, ако не е в нокдаун, никога няма да се съгласи на подобни преговори и разумни отстъпки.

 

2.   Нова, много по-тежка желязна завеса

Затова би трябвало да очакваме по-скоро спускането на желязна завеса, много по-тежка от тази, която преди 76 години бе обявил Уинстън Чърчил във Фултънската си реч. Тази желязна завеса ще бъде икономическа, медийна, идеологическа и ксенофобска и ще раздели тотално, напълно (включително до скъсване на дипломатическите отношения) двата лагера, които почти изцяло ще прекъснат така рекламираните свободи на преместване и обмен на хора, стоки, капитали, технологии и култура.

3.   Ослушване на останалия свят: арабски свят, Африка, Латинска Америка, Югоизточна Азия

А останалият свят (почти цяла Азия, Южна Америка, Африка) ще се мъчи да остане равноотдалечен от двете противоборстващи страни и да изчака резултата от битката на гигантите, за да се присъедини към победителите. Особено характерно това се отнася за арабския свят.

Тежко на победените! Vae victis! – както са казвали римляните.

 

Живеем в интересно време. Ще наблюдаваме и преживеем гигантски сблъсък, който ще промени из основи начина на живот и бъдещето на света. Можем да очакваме, че към 2024-2025 година ще навлезем в един по-добър свят. Но кризата може да продължи и доста по-дълго – например до 2030 г.

Светът днес ми прилича на днешна Украйна. Ако не бе възприела тази крайно негативна спрямо Русия политика и не бе култивирала неонацистката идеология на новите бандеровци през 2014 г., тя сега щеше да си е цяла, заедно с Крим и Донбас, и никой нямаше да има намерение да я напада. Та Глобалният Запад ще си докара катастрофа, подобна на украинската.

Но свръхвисокото самочувствие, вярата в собствената изключителност и презрението към други народи и раси ще доведе до крушението, което на този континент неведнъж в историята се е случвало.

ВОЙНАТА В УКРАЙНА В ГЛОБАЛЕН КОНТЕКСТ

 

Светът вече започна да навлиза в глобална криза и събитията в Украйна трябва да се разглеждат изключително от тази стратегическа гледна точка. Затова военният компонент на т.н. „специална военна операция в Украйна“ в никакъв случай не е най-важният.

 

СЪЩИНА НА ВОЙНАТА

Всъщност това не е война между Русия и Украйна. Това е война между Русия и САЩ. И тя започна не сега, а през 2008 г. – една година след Мюнхенската реч на Путин, в която той обяви претенциите страната му да бъде третирана като световен лидер. Целта на започналата тогава война беше Русия, която предизвиква у Глобалния Запад екзистенциален страх, да бъде смазана. В повече от 500-годишния поход на Запада към глобална хегемония от Великите географски открития насам той завладя двете Америки, Австралия, Африка чрез колониалната система, Азия чрез 200-годишна доминация над Индия и повече от век търговска доминация чрез екстериториалния статус на всички големи морски пристанища и търговията с опиум, довели до две т.нар. Опиумни войни, превземане на Пекин от англичани и французи през есента на 1860 г. и няколкодневно разграбване на Стария летен дворец на китайските императори Юанминюан. След Първата световна война бе унищожена и Османската империя, което позволи на Запада да овладее и Близкия изток. Единствената страна, при това окупирала геополитическия център на света Евразия, която никога не бе завладяна или покорена под някаква форма, остана Русия. Нещо повече, тя е и единствената страна, способна физически да унищожи Глобалния Запад.

 

НАСТЪПЛЕНИЕ НА ЗАПАДА СРЕЩУ РУСИЯ

И така, поставяйки си за цел да наложи своята воля над твърде отслабената след разпадането на СССР Русия, Западът започна настъпление по две направления: дестабилизиране на околните държави, образувани след въпросното разпадане, от една страна, и дестабилизирането на властта вътре в самата Русия, от друга. С тази цел бяха организирани:

  • войната с Грузия (2008),
  • бунтът в Сирия през 2011 г., превърнал се в тежка гражданска война (в Сирия се намираше единствената воено-морска база на Русия в Средиземноморието, а също така през страната трябваше да преминат поне 2 газопровода, които бяха предназначени да изместят руския газ от европейските пазари),
  • превратът в Киев през февруари 2014 г. и последвалото отцепване на Крим и сепаратизъм в Донбас,
  • войната между Армения и Азербайджан,
  • цветната революция в Белорусия,
  • опитът за метеж в Казахстан, и т.н.

През този период възникна друг, много по-важен от борбата за отслабването и елиминирането на Русия като сериозен противник, аспект: Глобалният Запад изведнъж осъзна, че всъщност основният му геостратегически противник не е Русия, а Китай. И това бе потвърдено от Си Дзинпин на конгреса на ККП през ноември 2017 г., когато той заяви, че до 2050 г. Китай трябва да стане световен хегемон по всички направления: икономически, политически, идеологически, научен, технологически, търговски, военен.

Така пред Глобалния Запад задачите спрямо Русия се промениха значително: в качеството си на основен съюзник на Китай (главно военен, но не само) тя трябваше да бъде елиминирана преди настъпването на основната фаза в противоборството с Китай. Ако преди Западът имаше цялото време на света, за да се справи с Русия, сега времевият хоризонт пред него рязко се стесни. За целта основното внимание бе насочено към Украйна, която поначало бе моделирана и използвана като антируски проект, а властта в нея придоби застрашителни и уродливи форми след преврата през февруари 2014 г. Украйна се превърна в оръжие за осъществяване на провокации. Управлението на Украйна бе поставено под тоталния контрол на американската администрация с единствената цел да послужи за острие при започване на горещата фаза на войната с Русия, която – естествено – няма как да се води между великите сили, а единствено между някое прокси на САЩ и Русия.

Доказателство, че Глобалният Запад, и най-вече САЩ, нямаше никакви други цели  спрямо Украйна, е довеждането на тази страна с изключителни възможности до последното място по БВП на човек от населението в Европа – след Албания, Черна гора и Молдова. Същото се отнася и за превъоръжаването й. За Запада не му беше нужна мощна и добре въоръжена армия, която би могла да предизвика неясни поврати в една бъдеща война. Украйна просто бе обикновен разходен материал за пълно прекъсване връзките на цяла Европа с Русия и привличането на Германия и Франция към вече създадената ос САЩ, Англия, Австралия. Без Франция и Германия на англо-саксонците щеше да бъде много по-трудно да водят войната на два фронта. Сега те имат шанс да успеят.

По въпроса за Украйна и характеристиките на процесите в нея бях написал статия, публикувана в БГНЕС на 25.04.2019 г. и озаглавена „На ръба на бездната“), която и днес е актуална. (https://bgnes.bg/news/petar-klisarov-na-raba-na-bezdnata/ )

 

 

ВКЛЮЧВАНЕТО НА КИТАЙ В ПРОТИВОБОРСТВОТО

С настъпването на решителния кръг на борбата на САЩ с Китай, от септември 2021 г. започна пълномащабното използване на проекта „Украйна“ по предназначение, при нарастващата ескалация на провокациите срещу Донбас. Всички варианти за Съединените щати бяха печеливши. Колкото и да се дърпаше и да не желаеше да се намесва решително, Москва нямаше избор: ако през последните почти 8 години на противоборството между ЛНР и ДНР с Украйна всеки ден средно бяха изстрелвани по 20-30 снаряда, то през тези месеци станаха стотици, а ден преди нахлуването на Русия ОССЕ, която е институцията, наблюдаваща конфликта, отчете повече от 3000. Към това се прибави и може би решаващото изказване на президента Зеленски, че Украйна трябва да създаде свое ядрено оръжие и че тя има всички възможности за това.

 

Така Русия бе въвлечена във война, която тя се надяваше да води след 2-3 години, когато щеше да е по-добре подготвена. Разбира се, поставените цели за горещата война в Украйна скоро ще бъдат постигнати. Те бяха обявени като демилитаризация, денацификация, извънблоков статут, гарантиран отказ от ядрени оръжия и най-вероятно –федерализация.

Западът хвърли в огъня Украйна, за да изтощи Русия както с войната, така и със следвоенното й възстановяване, нанасяйки й икономически удар със санкциите и практическото прекратяване на търговията с нея. С неотслабваща сила потече и ще тече и медийната офанзива, а също и идеологическият сблъсък. Русия очевидно отдавна се готви за тази война, но все още не й достигна време за пълноценна подготовка. Времето пък на Запада изтече и той не можеше да направи нищо друго, освен да дръпне спусъка. Но, от друга страна, Глобалният Запад спечели първия рунд, защото постави Русия в условия на цугцванг, изграждайки срещу нея славянски антируски фронт от поляци и украинци (съпоставими по численост), и защото я принуди да влезе в схватката на негови условия и в момент, избран от него.

 

ПРИЧИНИ ЗА ВОЙНАТА

Най-важният от тези процеси е драстичното намаляване на икономическата мощ на Глобалния Запад и обратното – бързият растеж на икономиките на техните опоненти от Изтока и най-вече от Евразия. Както писах в статия за БГНЕС, публикувана на 21.06.2018 г., страните от Г-7 произвеждат днес не повече от 30% от световния БВП. А само 20 години по-рано са произвеждали ок. 65%. След ІІ св. война пък – над 80%. (http://www.bgnes.com/biznes/ikonomika/4593000/ ). Същото се отнася и за военната, и за политическата им мощ. И перспективите сочат, че процесът ще се развива все по-бързо във все по-негативна за САЩ и съюзниците му посока. Това означава, че населението им е започнало да обеднява относително, а вече е на прага (ако не го е и преминало) да обеднява абсолютно. Естественото следствие от тези процеси са недоволството, протестите и вълненията. Ние ги виждаме непрестанно. Естествената реакция пък на притежаващите реалната власт е да преминат от демократична видимост на управлението към форми на диктатура – отначало по-меки, впоследствие по-твърди, съпроводени с пълен контрол върху човешката личност, медиите и социалното общуване.

Никой хегемон никога в човешката история не си е отивал доброволно. Винаги е бил отстраняван с война. Да си припомним какво е ставало в рамките на Глобалния Запад през последните малко повече от 500 години доминация, за които споменахме по-горе. През тези години начело на Глобалния Запад са заставали ту Венеция, ту Испания, ту Франция, ту Великобритания, ту САЩ, и тези промени никога не са минавали безкръвно. Сега промяната на хегемона няма да бъде в рамките на една цивилизация, а основният полюс на бъдещата доминация ще се премести далеч на изток.

От казаното следва, че започналите процеси не са въпрос на нечия воля или злонамереност. Някои „експерти“ побързаха да обявят Путин за параноик. Както е казал Айнщайн: „Две неща са безгранични: Вселената и човешката глупост. За Вселената все пак не съм сигурен.“ Това не е за Путин.

 

КАКВО СЛЕДВА ЗА НАС?

Предстои ни изключително болезнен преход, който ще засегне всички. Никой не бива да си мисли, че ще мине между капките. Ще има драстично спадане на жизненото равнище, политически хаос, бурен ръст на престъпността, социални вълнения, вероятно мощни миграции.

След 5-6 години всичко ще се проясни.

Тогава можем да се окажем със съвсем други господари. А че ще имаме господари, е сигурно. Ние отдавна сме си изгубили чувството за достойнство, самолюбие, родолюбие и стремеж към независимост. Сега, както това бе в началото на 90-те години на миналия век, ние отново ще имаме възможността да си извоюваме независим статут и да се развиваме по наши правила, закони и тесни връзки с всички страни по света, а не с поредната международна камарила. Но никак не съм склонен да вярвам, че ще го направим. По-скоро ще се вържем за поредната колесница, за да подлайваме за кокал и за закрила от други подлайващи.

Дано да имаме сили да доживеем до 2028.

 

СТАТИЯ ВЪВ „ФОРИН АФЕЪРС“

Вчера, 17 януари 2022, най-влиятелната и авторитетна медия в САЩ, изданието на американските decision-makers, публикува крайно неочаквана статия, която предлагаме на симпатизантите ни в наш превод.

Предлаганите в нея решения до голяма степен съвпадат и с вижданията на партия „Пряка демокрация“ и – ако се сбъднат – биха представлявали огромен принос на американския естаблишмънт за един мирен, съзидателен и проспериращ свят в близкото бъдеще.

Линк към текста на английски: https://www.foreignaffairs.com/articles/russia-fsu/2022-01-17/time-nato-close-its-door?utm_medium=newsletters&utm_source=fatoday&utm_campaign=Time%20for%20NATO%20to%20Close%20Its%20Door&utm_content=20220117&utm_term=FA%20Today%20-%20112017

 

 

 

Време е НАТО да затвори вратата си

Алиансът е твърде голям — и твърде провокативен — за да бъде това за негово добро

Майкъл Кимидж[1]

 

Алиансът на НАТО не е подходящ за Европа от ХХІ в. Това не е защото руският президент Владимир Путин казва, че е така, или защото Путин се опитва да използва заплахата от по-широка война в Украйна, за да наложи неутралитет на тази страна и да спре разширяването на алианса. По-скоро това е така, защото НАТО страда от сериозен недостатък в дизайна: потопен дълбоко в котела на източноевропейската геополитика, той е твърде голям, твърде лошо конструиран и твърде провокативен, за да бъде това за негово добро.

 

Създаден през 1949 г., за да защити Западна Европа, НАТО в началото беше истински триумф. Организацията сдържаше напредващия Съветски съюз, поддържаше мира и позволяваше икономическата и политическата интеграция на Западна Европа. След края на Студената война Съединените щати и различни страни от Централна и Югоизточна Европа насърчиха драматично разширяване на алианса, отваряйки вратите на НАТО за повече от дузина нации в последователни кръгове на разширяване. Днес алиансът е непригодно и безформено чудовище от 30 държави, обхващащо Северна Америка, Западна Европа, балтийските държави и Турция. Това предизвика колебания в НАТО какво точно е предназначението на алианса: дали то се нарича нападение, или отбрана, след като беше намесена военно в Сърбия, Афганистан и Либия. Огромният размер на алианса и неопределеността на неговата мисия рискуват да въвлекат НАТО в голяма европейска война.

 

За да опрости стратегическата си цел и да подобри отбранителния си капацитет, НАТО трябва публично и изрично да се откаже от добавянето на още членове. Алиансът трябва да заяви ясно, че дългата му фаза на разширяване е приключила. Прекратяването на политиката на отворени врати, колкото и трудно да се осъществи, и преосмислянето на архитектурата за сигурност на Централна и Източна Европа няма да бъде отстъпка за Путин. Напротив, то е необходимост, за да може най-успешният съюз на ХХ в. да издържи и да просперира през двадесет и първия.

 

 

ПО-ГОЛЯМОТО НЕ ЗНАЧИ ПО-ДОБРО

Първоначалният алианс на НАТО изпълняваше три основни функции. На първо място беше защитата. Съветският съюз се придвижи твърде много на запад в резултат от Втората световна война, поглъщайки независими нации, и се утвърди като голяма европейска сила. НАТО не обърна тази тенденция, а по-скоро започна да я управлява, като създаде периметър, отвъд който Съветският съюз не можеше да отиде. Второ, НАТО разреши ендемичния проблем със сигурността на Западна Европа и по-специално проблема с последователните взривове на антагонизъм между Франция, Германия и Британия. Превръщането на тези страни от периодични врагове в стабилни съюзници беше рецепта за траен мир. И накрая, НАТО гарантира ангажимента на САЩ в европейската сигурност – точно това, което Първата световна война и нейните объркващи последици не успяха да направят.

 

От 1949 до 1989 г. НАТО изпълняваше всички тези свои основни функции. Съветският съюз така и не посмя да изпрати танковете си през Фулдския коридор[2]. Вместо това той създаде съветска версия на НАТО – Варшавския договор, – който беше предназначен да противостои на американската мощ в Европа, да ограничава Германия и да укрепва съветското военно присъствие от Източен Берлин до Прага и Будапеща. В Западна Европа НАТО поддържаше мира толкова ефективно, че тази функция на алианса беше почти забравена. Войната между Франция и Германия стана немислима, което позволи евентуалното създаване на Европейския съюз. Въпреки войната във Виетнам, въпреки Уотъргейт и енергийната криза през 70-те години на миналия век, САЩ никога не се оттеглиха от Европа. Вашингтон беше също толкова ангажиран с европейската сигурност през 1989 г., колкото и през 1949 г. С други думи, алиансът НАТО беше работил блестящо.

 

Но след това дойде драматичен период на предефиниране. Президентите Бил Клинтън и Джордж Буш – младши се заеха да градят политиката си спрямо НАТО, изхождайки от две базови предположения.

Първото е, че НАТО е най-доброто средство за гарантиране на европейския мир и сигурност. Духът на френско-германското помирение, смятаха те, би могъл да бъде разширен успоредно с разширението на НАТО и по този начин рискът една необвързана европейска държава да придобие ядрени оръжия и да излезе извън контрол, да бъде на практика изключен. По подобен начин разширяването на НАТО се разглеждаше като защита срещу Русия. Германският канцлер Хелмут Кол и много източноевропейски лидери усещаха, че 90-те години на миналия век са аномални и че Москва рано или късно ще възстанови могъществото си. Когато го направи, разширеното НАТО може да бъде опората срещу Русия, както първоначалното НАТО е било срещу Съветския съюз.

Второто предположение, върху което се градеше разширяването на НАТО, произтичаше от оптимистичните идеи за международния ред. Русия би могла да тръгне по пътя към демокрацията и една руска демокрация естествено би се радвала да си сътрудничи с НАТО. Русия би могла и да не се насочи към демокрация, но въпреки това би била принудена да се съобразява с наложения от Америка ред. През 2003 г. Службата за политическо планиране на Държавния департамент на САЩ изработи документ, озаглавен: „Защо НАТО трябва да покани Русия да се присъедини към нея“. Това така и не се случи, но американските политици предположиха, че магнетичният западен модел ще привлече Русия към Европа, а заедно с нея – и редица страни, които все още не бяха в НАТО: Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. НАТО и западният политически модел биха могли да вървят напред ръка за ръка. Като се има предвид колко добре бе работила НАТО до този момент, повече НАТО по дефиниция би означавало повече мир, повече интеграция, повече ред.

 

НАТО не е причина за нестабилността в Източна Европа, но не може да бъде отделена от нестабилността в региона.

И двете предположения, стоящи зад разширяването на НАТО, се оказаха неправилни. Структура, създадена за Западна Европа от средата на века, нямаше никакъв смисъл за Източна Европа след Студената война. Първоначалната НАТО беше ограничена от редица фактори: от „Желязната завеса“, от географията, от политиката. Намиращите се извън НАТО Австрия и Финландия не бяха част от модела: те бяха формално неутрални, но изразяваха верността си към ценностите на демокрацията, като подкрепяха императивите на западната сигурност. Освен това ужасите на Втората световна война бяха потиснали национализма в Западна Европа, чиято история изобилства със силни национални държави. След 1945 г. не е имало нерешени въпроси за границите между тях. Никоя външна сила – нито Съветският съюз, нито Китай – нямаха намерения да променят границите на Западна Европа. По този начин НАТО успяваше да се изяви именно като отбранителен военен съюз, за което организацията и бе създадена.

 

Днес разширеният алианс НАТО действа съвсем различно в Източна Европа. През 2022 г. не съществува еквивалент на Желязната завеса, а в източната част на Европа географията не ограничава разширяването на НАТО. Поради това алиансът е неудобно и случайно разпръснат в Източна Европа. Калининградска област е малък остров на Русия в море от територия на НАТО, чиято линия минава, криволичейки, от Естония до Черно море. Съюзът НАТО от ХХІ в. е затънал в блатото на неяснотата къде свършва западната граница на Русия и започва източната граница на Европа – въпрос, който от ХVІІ в. насам е причина за безброй войни, някои от които произлизат от руския империализъм, а други – от западния експанзионизъм. НАТО пресича произволно десетки разделителни линии в свирепото бойно поле на империи, национални държави и етноси, каквото представлява Източна Европа. Алиансът не е причина за регионална нестабилност, но като неутрално присъствие и обект на руска вражда, той не може да бъде отделен от тази нестабилност. Може би, ако всички европейски страни (освен Русия) бяха членове на НАТО, алиансът би могъл да бъде ефективна защита срещу Москва, но това далеч не е така.

 

Неочакваните опасности от разширяването на НАТО се усложняват от политиката на отворени врати, която прави източния фланг на алианса неразбираем. Декларацията на НАТО от 2008 г., че Украйна и Грузия някой ден ще станат членове, беше в най-добрия случай амбициозна и в най-лошия неискрена. Впрочем потенциалът за придвижване в източна посока на границата на НАТО е съвсем реален, както се видя и от последните изказвания за потенциалното присъединяване на Финландия и Швеция. Но стремежът на украинското правителство да влезе в НАТО замеси алианса в най-експлозивния етно-националистически конфликт в региона, дори ако привържениците на автономията на НАТО виждат членството на Украйна като въпрос единствено на зачитане на устава на алианса, който закрепва политиката на отворени врати или на даденото от Бога право на Киев да избира съюзниците си. Отбранителният алианс не е подготвен да се справи с конфликт между страна, която не е членка, но която търси членство, и ядрена сила, която е готова на всичко, само и само да осуети това членство. Това е конфликт, от който НАТО може само да загуби и който дори може да застраши съществуването на алианса, ако държава-членка като Полша или Литва бъде въвлечена в продължаващата война между Русия и Украйна.

 

Допълнителен риск за разширяването на НАТО е международният ред около алианса. Вместо да изпитва желание да се присъедини към установения от САЩ ред в Европа, Русия се стреми да изгради собствен международен ред и да ограничи американската мощ. По ирония на съдбата разширяването на НАТО или обещанието за него помага на Путин в това усилие. Този процес подкрепя неговия разказ за предателството на Запада и оправдава руския интервенционизъм пред руската общественост. В Русия НАТО се възприема като чуждо и недружелюбно тяло. Разширяването му е стълб на вътрешнополитическата легитимност на Путин. Русия се нуждае от лидер, така че логиката на Путин върви и укрепва положението му на ръководител, който може да каже „не“ на съюз, създаден да казва „не“ на Москва.

 

ОБРАТНО КЪМ ОТБРАНИТЕЛЕН СЪЮЗ

НАТО трябва да промени курса, като публично и изрично се откаже да кооптира в структурата си нови държави-членки. Организацията обаче в никакъв случай не трябва да загърбва ангажиментите си към страни, които вече са се присъединили (доверието на Европа към САЩ зависи от зачитането на техните интереси), но трябва да преразгледа предположенията, залегнали в основата на разширяването на НАТО през 90-те години. Тъй като алиансът вече е прекомерно разширен в един от най-опасните региони в света, включването на Украйна би било стратегическа лудост. Театърът на абсурда, отразяващ привързаността на Запада към политиката на отворени врати, е сам по себе си обиден за Украйна (и за Грузия) и с течение на времето ще породи в тези страни озлобление спрямо Вашингтон. Всички знаят, че това, което казват, е в противоречие с реалността, но украинците и американците продължават да мътят водата и да пораждат неясноти и недоразумения, като не говорят откровено.

 

Съединените щати се нуждаят от нова стратегия за справяне с Русия в Източна Европа, която не разчита предимно на НАТО. Алиансът е там, за да защитава своите членове и затварянето на отворената врата би му помогнало да го направи. Без съмнение, прекратяването на експанзията ще изисква трудна дипломация. Това би противоречило на често повтаряните обещания на американски и европейски политици и би скъсало с политиката на прецедентите. Но съюз, който не може да действа в свой собствен интерес и който се придържа към опровергани предположения, ще подкопае себе си отвътре. Оцеляването изисква реформа, а ограничаването на членството в НАТО би позволило подход, съобразен със сложността на региона, с международен ред, в който западният модел няма върховенство, и с ревизионизма на Путинова Русия, който няма да изчезне скоро.

 

Съединените щати и техните европейски съюзници и партньори трябва в същото време да предложат нова институция за преговори с Русия, която да се съсредоточи върху управлението на кризи, разрешаването на конфликти и стратегическия диалог. НАТО не трябва да играе никаква роля в това. Струва си да изпратим съобщение до Москва, може би за лидера, който идва след Путин, че НАТО не е всичко и не е край на цялата европейска сигурност. И нещо изключително важно: Вашингтон трябва да продължи с повишено внимание. Статуквото е несигурно и всеки сантиметър, който може да бъде спечелен от една съвместна американо-европейско-руска дипломация, си струва да се спечели. Шансовете такава дипломация да успее, са малки, но да не й се даде шанс, би било непростима грешка.

 

Вместо да разчита на НАТО, Вашингтон трябва да си служи с  компетентни икономически мерки в предстоящите конфликти с Русия. Заедно с Европейския съюз Съединените щати биха могли да използват комбинация от санкции, мерки за блокиране на трансфера на технологии и усилия за изолиране на Русия от европейските и американските пазари, за да окажат натиск върху Русия да не се намесва в Украйна, както и в други области на разногласия. Това едва ли е нова идея, но изостаналата икономика на Русия и относителната й финансова слабост я правят добра цел за подобни мерки.

 

В случай на нов военен конфликт с Русия, Съединените щати трябва да формират ad hoc коалиция със съюзници и партньори, за да се справят с възможни заплахи, вместо директно да намесват НАТО (освен ако Русия не атакува член на НАТО). От 1991 г. насам опитът на НАТО да действа извън територията на НАТО, е твърде неблагоприятен, като част от него са неуспешните мисии в Афганистан и Либия. Тези злополуки извън зоната на НАТО доказват, че играта на алианса е отбраната, а не нападението.

 

Затварянето на отворените врати на НАТО няма да реши проблемите на Вашингтон с Русия. Тези проблеми се простират далеч отвъд алианса. Но прекратяването на разширяването на НАТО би било акт на самозащита за самия алианс, давайки на алианса предимствата, каквито само по-голямото ограничение и по-голямата яснота биха могли да му осигурят.

 

 

 

 

 

[1] Майкъл Кимидж е професор по история в Американския католически университет. От 2014 до 2016 г. той работи в Отдела за политическо планиране в Държавния департамент на САЩ, където ръководи направлението Русия/Украйна.

[2] Фулдски коридор (англ. Fulda Gap) — територия в германската провинция Хесен, започваща от границата й с Тюрингия в района на град Фулда и простираща се по посока на Франкфурт-на-Майн. Названието е измислено от западните военни въз основа на факта, че от 1945 г. началото на Фулдския коридор е представлявало линия на разграничение между съветската и американската окупационни зони в Германия, а по-късно се е превърнало в държавна граница между ГДР и ФРГ.

 

 

ЯДРЕНИТЕ ОРЪЖИЯ И ЕВРОПА

Браян Клъфли[1]

На 5 октомври Държавният департамент на САЩ обяви, че към 30 септември 2020 г. арсеналът от ядрени оръжия на американската армия наброява 3750 бойни глави. Със задоволство бе заявено, че: „Този ​​брой представлява намаление на ядрения арсенал с приблизително 88% в сравнение с неговия максимум (31 255) в края на фискалната 1967 г.“. Не се споменава обаче, че намалението от 2018 г. е само 35 единици.

В същия ден изданието на Министерството на отбраната на САЩ Stars and Stripes съобщи, че „изтребител-бомбардировач на ВВС, чийто европейски дебют бе набелязан за края на годината, преодоля важен етап в своето развитие, като хвърли макети на ядрени бомби по време на тренировъчни полети, предназначени да гарантират способността му да изпълнява ядрената възпираща мисия на НАТО… Успешният тест на F-35A Lightning II дойде, когато 48-то изтребително крило, разположено в базата Лейкънхийт на Кралските воено-въздушни сили, активира 495-та изтребителна ескадрила миналата седмица за нова мисия в Европа. Преди пристигането на F-35A Lightning в Лейкънхийт, два самолета от същата модификация, излетели от военновъздушната база Нелис в Невада, извършиха комплексна демонстрация на възможностите на горепосочената оръжейна система, която можеше играе ролята на дипломен изпит за получаването на ядрен сертификат.

 

През февруари 2021 г. държавният секретар на САЩ Антони Блинкен информира Конференцията по разоръжаване в Женева, че: „Президентът Байдън даде да се разбере: САЩ имат императив за националната сигурност и морална отговорност да намалят и в крайна сметка да премахнат заплахата от оръжията за масово унищожение“, и че: „Президентът Байдън обеща да предприеме стъпки за намаляване на ролята на ядрените оръжия в нашата стратегия за национална сигурност“. От тези изявления обаче така и не стана ясно как премахването на заплахата от ядрените оръжия или намаляването на тяхната роля във военната стратегия на САЩ може да бъде постигнато чрез пригаждането на нов тип бойни самолети за носители на ядрени оръжия, увеличавайки с още един клас атомоносната бойна авиация, и след това разгръщането на тези самолети в Европа.

Обединеното кралство има също толкова интересно разбиране  за това, което самата тя описва като „свой водещ подход към ядреното разоръжаване“, но което всъщност се състои в увеличаването на арсенала от ядрени оръжия. Както Кралският обединен институт за отбранителни изследвания отбеляза през март тази година: „В правителствения доклад, наречен Глобална Великобритания в една конкурентна епоха: Интегриран преглед на сигурността, отбраната, развитието и външната политика на Обединеното кралство за 2021 г.[2], се посочва, че „Обединеното кралство отмени самоналоженото ограничение на общия си запас от ядрени бойни глави“ от настоящите 225 бойни глави.

Въпросният правителствен доклад обяснява, че част от националната политика в областта на отбраната, обявена през 2021 г., се състои в това, че се предвижда „намаляване на общия таван на британските запаси от ядрени бойни глави от максимум 225 до максимум 180 към средата на 20-те години. Ала с оглед на развиващата се обстановка в областта на сигурността… това вече не е възможно и Обединеното кралство ще увеличи ядрения си арсенал до максимум 260 бойни глави.“ Тогава на международната общност бе дадено уверението, че макар да увеличава броя на системите за доставка на ядрени оръжия, Обединеното кралство е „твърдо ангажирано с пълното прилагане на Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) във всичките му аспекти, включително ядреното разоръжаване“.

Интригуващо е, че сегашното британско правителство изпитва голямо желание да ни накара да повярваме, че увеличението на броя ядрени оръжия и разполагането на 27 американски самолета F-35, способни да носят ядрени оръжия, в базата на Кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт по някакъв начин се съвместяват с ядреното разоръжаване. Единственото, в което британците проявяват последователност, е връзката на тези оръжия със запасите от американски атомни бомби, които вече са в Европа.

Не е известно дали има или ще има някакви атомни бомби на САЩ, които да бъдат разположени в Лейкънхийт, и без съмнение подобно развитие не би предизвикало никакво притеснение у правителството на Обединеното кралство. Ясно е обаче, че по този начин се добавят още ядрени бомби към стотината или повече, които вече се съхраняват в арсеналите на въздушните бази в Клайне Брьогел в Белгия, Бюхел в Германия, Авиано и Геди в Италия, Волкел в Холандия и Инджирлик в Турция. Жалко е, че докато САЩ и Великобритания настоятелно твърдят, че се опитват да намалят заплахата от ядрена война, те всъщност увеличават и разширяват броя, местоположението и възможностите за нанасяне на удари чрез системите си от ядрени оръжия.

 

Всъщност политиката на военния алианс САЩ-НАТО винаги е била, че „ядрените оръжия са ключов компонент от целокупните способности на НАТО за възпиране и отбрана“. Тя се основава почти изцяло на капацитета на САЩ да доставя ядрените бойни глави до мястото, което трябва да бъде унищожено. Стратегията е тези възможности да бъдат разширени, като за целта се предвиждат огромни разходи за новото поколение междуконтинентални балистични ракети, които сега биват наричани „Системи за стратегическо възпиране с наземно базиране“ и вероятно ще струват 95 млрд. долара, стига да се вместят в първоначално планираните разходи.

Както се посочва от Бюджетната служба на Конгреса, „по закон се изисква на всеки две години да се дават прогнози за 10-годишните разходи за ядрените сили“, а последният й документ „Прогнозни разходи за ядрените сили на САЩ от 2021 до 2030 г.“[3] представлява едно стряскащо четиво, в което се предвижда, че американските данъкоплатци в тази ера на фискални кризи ще трябва да плащат по 60 милиарда долара годишно за издръжка и усъвършенстване на ядрените сили през следващите десет години. Службата изчислява, че „около 188 млрд. долара от общо 551 млрд. долара през периода 2021–2030 г. ще отидат за модернизиране на ядрените оръжия и системите за доставка. От тази сума 175 милиарда долара ще отидат за модернизиране на стратегическата ядрена триада[4], а 13 милиарда ще бъдат за модернизиране на тактическите ядрени оръжия и системи за доставка[5]. И това не включва финансирането на такива мащабни проекти като ударния самолет F-35, чиято програма за проектиране, производство и поддръжка ще струва около 1,6 трилиона долара.

 

Политическото оправдание за огромните военни разходи за конвенционални и ядрени оръжия от правителствата в Лондон и Вашингтон е тяхното твърдение, че Русия и Китай представляват заплаха и че – според документа от 3 март 2021 г., озаглавен „Временно стратегическо ръководство за национална сигурност“[6] – Русия, например, е „решена да засили своето глобално влияние и да играе разрушителна роля на световната сцена“. (Предполага се, че Вашингтон има предвид вида разрушение, за което „Асошиейтед прес“ съобщи на 7 октомври, когато „растящите цени на газа в Европа спаднаха… след като руският президент Владимир Путин обяви, че страната му може да продава повече газ на европейските борсови купувачи в допълнение към съществуващите дългосрочни договори.”)

 

Ръстът в разгръщането на ядрени системи и цялостното развитие на ядрените оръжия в Европа не срещат одобрение в европейската общност. Така например социологическо проучване, публикувано през януари[7], разкри, че 74% от италианците, 58% от холандците, 57% от белгийците и 83% от германците искат ядрените оръжия на САЩ да бъдат премахнати от техните страни, а друга анкета (на неправителствената организация „Кампания за ядрено разоръжаване“) установи, че 77% от британците подкрепят пълната забрана на ядрените оръжия.

Европа е в състояние на хаотично движение, породено не само от икономическите и социалните последици от пандемията. Така например неотдавнашният отказ на правителството във Варшава да спазва законите на Европейския съюз може да доведе до напускане на Полша от ЕС (което ще бъде посрещнато с одобрение от повечето граждани на ЕС), но това няма да има ефект върху нарастването на военната мощ на САЩ и НАТО – „Разширеното предно присъствие“ (Enhanced Forward Presence) – по границите на Русия, подсилено в значителна степен и с ядрени оръжия.

Разгръщането от страна на САЩ на допълнителна ескадрила от изтребители-бомбардировачи, способни на носят ядрено оръжие, в Обединеното кралство за „нова мисия в Европа“, съчетано със съществуващите запаси от ядрени оръжия в Европа и необсъжданото с никого решение на Великобритания да увеличи арсенала на ядрените си оръжия, са сигнали за континенталните европейски държави, че планирането на ядрена война срещу Русия се ускорява. Докато тези страни предпочитат да поддържат балансирани съюзнически отношения с Вашингтон и Лондон, би било препоръчително да поставят въпроса относно мотивите, стоящи зад нарастващия акцент върху ядрената война и да настояват за намаляване на военната инфраструктура и въоръжения, водещи към конфронтация с Русия.

 

КРАТЪК КОМЕНТАР:

  1. ЕС от известно време води самоубийствена политика поне в 2 направления:
  2. Конфронтацията по всички линии с Русия, от които военната конфронтация може да превърне цяла Европа в ядрено пепелище, но изобилстват „политици“ като военната министърка на Германия Анегрет Крамп-Каренбауер, които са готови да нанасят превантивни ядрени удари по Русия, защото нещо в политиката на тази страна не им харесва;
  3. Безумната енергийна политика, която може да доведе но енергиен колапс на Европа и ликвидирането на европейската цивилизация като такава. По този въпрос вж. статията „Енергийната криза в Европа и у нас“ отпреди ок. 2 седмици.

 

  1. Налице е необикновена деградация в равнището на европейската политическа класа, която непрекъснато се задълбочава. Символ на тази деградация са двамата последни ръководители на Европейската комисия – г-н Жан-Клод Юнкер (Ишиаса) и г-жа Урсула фон дер Лайен, която е напълно безпомощна и негодна да формулира каквато и да е адекватна икономическа, социална, енергийна, вътрешна и външна политика на Съюза. Затова пък е твърда като чугун в 2 направления – т.нар. „Зелена сделка“ и задълбочаване на практиките, водещи към волеви решения на съюзно ниво в противоречие с интересите на отделните държави.

Тази деградация е започнала още с назначаването на първия ръководител на Европейската комисия – отявления нацистки идеолог и офицер Валтер Халщайн, който е и главният автор на Устава на Общия пазар (бъдещия Европейски съюз).

А е редно да си припомним, че именно фантастично високото равнище на европейската политическа класа в миналото, нейният професионализъм, интелигентност и новаторски дух са главният фактор за налагането на европейския политически модел в целия свят и извличането поради това на огромни политически и най-вече икономически дивиденти.

Това обаче е минало. Предстои окончателният залез на Европа, на който за съжаление ние ще бъдем свидетели, а нашите деца и внуци – потърпевши. При това той ще бъде залез ръкотворен, а не естествен.

[1] Ветеран от въоръжените сили на Великобритания и Австралия, бивш заместник-ръководител на военната мисия на ООН в Кашмир, бивш военен аташе на Австралия в Пакистан.

[2] https://www.gov.uk/government/publications/global-britain-in-a-competitive-age-the-integrated-review-of-security-defence-development-and-foreign-policy/global-britain-in-a-competitive-age-the-integrated-review-of-security-defence-development-and-foreign-policy#strengthening-security-and-defence-at-home-and-overseas

[3] https://www.cbo.gov/publication/57240

[4] https://www.defensenews.com/opinion/commentary/2021/05/19/the-debate-on-the-icbm-fleet-just-got-a-whole-lot-easier/

[5] https://www.armscontrol.org/act/2020-10/news/air-force-awards-new-icbm-contract

[6] https://www.whitehouse.gov/wp-content/uploads/2021/03/NSC-1v2.pdf

[7]https://d3n8a8pro7vhmx.cloudfront.net/ican/pages/234/attachments/original/1611134933/ICAN_YouGov_Poll_2020.pdf

ТУРЦИЯ В ТЕЖЪК КОНФЛИКТ С 10 ЗАПАДНИ СТРАНИ

СЪБИТИЯТА

Турският президент Реджеп Ердоган е на път да предизвика небивал през последните десетилетия конфликт с 10 западни страни: САЩ, Германия, Франция, Канада, Дания, Финландия, Нидерландия, Норвегия, Швеция и Нова Зеландия. Той заяви, че е наредил на външния министър на Турция да обяви въпросните посланици за „персона нон грата“.

Причината за този необикновен политически демарш е, че на 18 октомври дипломатическите мисии на тези държави призоваха турските власти да освободят политическия активист Осман Кавала, който е обвинен в подстрекателство към сваляне на законната власт чрез масовите митинги през лятото на 2013 г. и че е взел  участие в опита за преврат през юли 2016 г. От ареста на Кавала са изминали четири години. През 2020 г. съдът го оправда, но почти веднага издаде заповед за нов арест.

Осман Кавала подкрепя религиозните и етническите малцинства, застъпва се за мирно решение на кюрдския въпрос и за помирение с Армения. Дипломатическите мисии на западните страни нарекоха новия процес „петно ​​върху демокрацията, върховенството на закона и прозрачността на съдебната система“.

 

Реджеп Ердоган не им остана длъжен и първоначално заяви:

“Защо тези десет посланици правят подобни изявления? Ваша работа ли е да давате урок на Турция? Кои сте вие? Оставете Кавала. Нима в собствените си държави оставяте убийци, терористи и бандити да се разхождат свободно? Те винаги отговарят, че съдът е независим. Тоест, вашият съд е независим, а нашият зависим? Нашият съд дава най-добрият пример за независимост”, цитира думите му „Хабертюрк“.

А после, на съботен митинг в град Есхишехир, продължи с обвиненията:

„Човек на име Кавала е клон на Сорос в Турция! Десет посланици го искат във външното министерство. Какво безсрамие!”

 

Засега скандалът все още не е достигнал до окончателната си развръзка. До този момент турското външно министерство само е привикало посланиците, за да им напомни за необходимостта от спазване на Виенската конвенция за дипломатическите отношения. Турското външно министерство не даде други коментари. От германското външно министерство съобщиха, че провеждат консултации по този въпрос с останалите девет държави. От Държавния департамент на САЩ заявиха, че очакват яснота от турското външно министерство. Тоест последната дума в тази история все още не е казана.

Неофициално стана известно, че дипломати от турското външно министерство са положили усилия да убедят държавния глава да преразгледа своето решение. От своя страна посланиците все още не са получили уведомления за депортиране от турските власти.

Ако турското външно министерство завърши предприетия от Ердоган демарш и експулсира дипломатите, това ще бъде безпрецедентна ситуация. Подобни действия на Анкара ще доведат до дипломатическа криза, тъй като Западът няма как да остане безучастен и да преглътне подобно унижение. Ще има поне симетрична ответна мярка – турските дипломати в съответните страни също ще бъдат експулсирани.

Ако и на този етап страните не успеят да намерят начин да намалят степента на конфликта, нещата може да стигнат до политически разрив между Турция и западния свят. САЩ и ЕС може да прибягнат до санкции, за да „вразумят“ разпищолилия се Ердоган. Но можем да кажем, че познавайки вече Ердоган, това ще постигне точно обратния ефект.

 

На този фон е добре да си спомним и за продължителните разговори, състояли се на 29 септември в Москва с руския президент Путин.

„Имахме възможност да обсъдим какви стъпки можем да предприемем по отношение на самолетни двигатели и военни самолети“, е казал президентът пред група журналисти по време на обратния полет за Турция.

Както отбелязва Hurriyet, Путин е предложил изграждането на сухопътни и морски платформи за изстрелване на космически ракети, а Ердоган е потвърдил ангажимента на Турция да закупи още един комплект (4 дивизиона) от зенитно-ракетната система С-400, обещавайки, че Анкара “няма да отстъпи” от покупката. В същото време той е призовал Съединените щати или да предоставят изтребителите F-35, поръчани от Турция, или да върнат сумата от 1,4 млрд. долара, платена от Турция.

„Нашият интерес към С-400 продължава да бъде същият. Да се ​​направи крачка назад, е изключено. Разбира се, на тази полезна среща ние обсъдихме също така какви стъпки ще предприемем в областта на самолетните двигатели, военните самолети и други оръжейни системи. (…) Освен това можем да участваме в общи проекти в областта на корабостроенето, включително и в построяването на подводници “, е казал Ердоган.

Освен в оръжейната област президентът Ердоган е предложил на Русия да работят заедно по изграждането на още две атомни електроцентрали, а руската страна е отговорила положително на това предложение.

КРАТЪК КОМЕНТАР

 

Последните събития като че ли затвърждават впечатлението, че Турция продължава да се дистанцира от тясното си сътрудничество с Глобалния Запад и се насочва към Азия и Далечния изток. Нищо чудно след някоя и друга година Турция да излезе от блока НАТО или най-малкото да бъде маргинализирана в неговите рамки. Това ще й развърже ръцете да активизира действията си за увеличаването на турското влияние в Централна Азия и на Балканския полуостров като бивши части от Османската империя. И ако в рамките на пантюркистката концепция за Велики Туран влизат също така немалко територии и население в Русия и Китай, то към тях на този етап Турция няма да проявява особена активност, за да поддържа добри отношения с тези страни, които засега са й нужни.

За нас обаче това не вещае нищо хубаво.

Освен засиления политически, културен, религиозен и етнически натиск, който ще последва върху България от страна на Турция, ние ще се сблъскаме със засилен политически и военен натиск от страна на САЩ и НАТО. За да се укрепи югоизточният фланг на НАТО с маргинализирането на Турция, от нас ще се иска да престанем да говорим за „платноходки, туризъм и плажове“, а да станем фронтова държава, защитаваща посочения фланг на НАТО. А това ще означава бази, зенитни и противоракетни комплекси, командни центрове, пристанища и друга военна инфраструктура.

И няма да има кой да се противопостави на тези сили.

 

 

ЕНЕРГИЙНАТА КРИЗА В ЕВРОПА

На 6 октомври 2021 г. световните цени на газа достигнаха своя абсолютен максимум – 1900 долара за 1000 м3, но още към края на същия ден се снижиха до $ 1450.

Цените на горивата започнаха да растат през юли. По-късно, до средата на септември, цената на 1000 м3 достигна рекордните 800 долара, а до 28 септември фючърсните договори за 1000 м3 вече се осъществяваха на цена 1000 долара.

В навечерието на зимата рязкото увеличение на цените на горивата стана фокус на вниманието на основните вносители на газ, предимно европейските държави. По думите на председателя на Европейския съвет Шарл Мишел въпросът се превърна в ключов по време на неформалната среща на върха, провела се в началото на септември в Словения.

В момента за всички – и за политиците, и за икономистите, и за всички граждани на ЕС – е важно да разберат каква е причината за толкова рязък скок на цените и как вносителите на газ възнамеряват да се измъкнат от тази ситуация.

 

Как се търгува с газ в Европа?

Дълго време европейските страни закупуваха газ от СССР и Русия по дългосрочни договори за износ на газ. Цените им бяха ясно фиксирани или обвързани с цената на петрола. И когато нуждите на клиента се променяха, беше използван принципът „вземи или плати“ – ако купувачът не потребяваше договорения обем газ, той се задължаваше да го заплати, все едно че го е употребил.

След световната финансова криза през 2008-2009 г. много вносители на газ не успяха да изпълнят своите договорни задължения; освен това пазарните цени паднаха значително под определените в дългосрочните договори. В резултат на това износителите – не само Русия, но и например Норвегия – смекчиха условията на договорите по настояване на вносителите. Сменен бе принципът на ценообразуването: сега цената на природния газ започна да се определя преди всичко от спотовите показатели на големите газови борси.

Както обясни президентът на Русия Владимир Путин, Европейската комисия буквално наложи отмяната на дългосрочните договори и преминаването към борсова търговия. По този начин цената на газа в момента се определя до голяма степен от пазара: горивото поскъпва в случай на недостиг – например поради увеличеното търсене – и обратно, поевтинява при превишаване на предлагането над търсенето.

 

Откъде дойде дефицитът?

Няколко причини едновременно допринесоха за настоящата енергийна криза.

В средата на септември хранилищата за газ в ЕС бяха запълнени средно около 70%, докато обикновено това число надхвърля 80%. Както обясни в свое интервю бившият ръководител на австрийската петролна и газова компания OMV Райнер Зееле, това се дължи на необичайно студената зима на 2020/2021 г. Резервите бяха изразходвани и попълването им започна месец по-късно от планираното.

Лятото пък предложи горещина и безветрие. Тези фактори предизвикаха свиване на производството на ток от водноелектрическите централи и вятърните турбини. Недоизработеното количество ток трябваше да се замести с производство от друг източник. А какъв можеше да бъде той, ако не газовите централи.

Несигурността на енергийния пазар се увеличи и благодарение на прогнозите за времето. В началото на октомври Bloomberg пусна материал, в който, позовавайки се на метеоролозите, обяви, че предстои доста студен есенен месец. Тази опасност прави необходимостта от газ особено спешна, особено като се вземе предвид отказът на Европа от по-евтините, но силно замърсяващи околната среда производства на ток с използването на мазут и въглища.

В същото време вероятността от топла зима може да обезсмисли прибързаните покупки на газ сега, на върха на цените. Затова спешните резерви в газохранилищата не се попълват – а това от своя страна провокира дефицит в момента.

 

Трябва обаче дебело да подчертаем факта, че основният фактор за скока на цените на природния газ е бурното развитие на икономиките на страните от Далечния изток (Китай, Япония, Южна Корея и др.), улеснявано от огромния поток евтини пари, пуснати в обращение от ФЕД: почти 2 трилиона долара. Стремителният ръст на производството в горепосочените страни предизвика и засилено потребление на природен газ. Това допълнително рязко оскъпи цената на горивата в тези регион, които и преди бяха доста по-високи от тези в Европа. Така по закона за търсенето и предлагането доставките на втечнен природен газ (LNG) рязко спаднаха в Европа, пренасочвайки се към Далечния изток. Доставчиците на шистов газ от САЩ, които – според думите на бившия американски президент Доналд Тръмп – трябваше да залеят ЕС с евтино гориво, започнаха да подминават европейските пазари и да се ориентират към азиатските, откъдето можеха да извлекат по-големи печалби. В резултат на това има недостиг на предлагане на европейския пазар, въпреки рекордните обеми на доставки за износителите.

 

Какво правят европейските власти?

С покачването на цените европейските политици навлизат в зоната на все по-голяма турбулентност. Както отбеляза ръководителят на френското министерство на финансите Бруно Льо Мер, за потребителите годишните разходи за енергия вече са се увеличили с 400-500 евро.

В резултат на това настоящата ситуация заплашва държавите от ЕС със социални и политически сътресения, опасява се еврокомисарят по финансовите въпроси Мейрид Макгинес.

Франция вижда изход от ситуацията не във връщането към мазута и въглищата, а в развитието на ядрената енергетика. В тази позиция на Париж обаче има известна хитрост: страната инвестира активно в ядрената енергетика през целия ХХ в. и вече има солидна инфраструктура – 18 станции. В същото време в Германия например ядрената енергия не се счита за „зелена“ и според закона на Федерална република Германия до 2022 г. тя трябва напълно да я изостави. Източните му съседи се придържат към същата позиция.

Европейската бюрокрация също се опитва да комбинира прехода към „зелена“ енергия с решаването на проблема с газа. Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен за пореден път не прави нищо друго, освен да завърти ръчката на латерната: „зелена енергия“, та „зелена енергия“. Според нея именно „зеленият преход“ е решението на покачването на цените на газа. И трябва да се ускори. Само дето е неясно какви пари ще струва всичко това и което е далеч по-важно: как ще се осигури стабилност и устойчивост на системата, на какви източници ще се разчита и как ще функционира всичко това? А да се говори за „зелена енергетика“ точно сега, когато ТЕЦ-овете работят с максималния си капацитет, а в началото на септември, когато имаше продължително безветрие по атлантическото крайбрежие и бяха отворени законсервирани въглищни електроцентрали, е направо нелепо.

По-реалистично решение предложиха Белгия и Испания. Брюксел повдигна въпроса за стратегически европейски енергиен резерв. А Мадрид дори предложи на ЕС да започне съвместни централизирани покупки на газ.

 

Как европейската енергийна криза засяга Русия?

Някои европейски страни предлагат да се проведе “разследване на причините” за скока на цените. Полша например смята, че вече ги е идентифицирала. Според полския премиер Матеуш Моравецки Москва “изкуствено” завишава цените, но Варшава не обяснява как точно става това. Може би дългата ръка на Кремъл манипулира големите европейски газови хъбове и борси?

Кремъл настоява, че няма и не може да има никаква роля за Русия в случващото се на газовия пазар в Европа. Причините за кризата се крият в няколко фактора, които съвпадат във времето. “Но всичко това не е свързано с Русия. И само непрофесионалисти, само хора, които не разбират същността на случващото се, могат по някакъв начин да споменат Русия в този контекст”, каза прессекретарят на руския президент Дмитрий Песков.

Гореспоменатият бивш ръководител на австрийския енергиен гигант OMW Райнер Зееле също смята, че обвиненията срещу Русия за манипулиране на цените на газа с цел бързо запълване на „Северен поток-2“ със синьо гориво, са безпочвени и абсурдни.

„Газпром“ подчерта, че изпълнява всички договорни задължения към контрагентите в рамките на дългосрочни договори. И напълно удовлетворява всички заявки за доставка. Компанията системно доставя газ по всички маршрути, включително през Украйна, през която дори е увеличил газовия транзит с 10% в сравнение с договореното.

В същото време има потенциал за увеличаване на доставките на руски газ. Всичко зависи от исканията и търговските споразумения. „Сегашното положение е нерентабилно за Русия и може да помогне на европейците – но не в ущърб на себе си, разбира се“, каза президентът Владимир Путин. Нещо повече, той заяви, че за Русия би било по-изгодно да спре напълно транзита на газ през Украйна, плащайки изцяло всички неустойки, а да пренасочи газовите потоци през новите газопроводи, като „Северен поток – 1 и 2“.

И това е разбираемо, защото с намаляването на дебита от находищата в Западен Сибир, които се експлоатират от 70-те години на миналия век, сегашните доставки се изпълняват главно с газ, добиван на полуостров Ямал, т.е. от регион, разположен непосредствено до Северния ледовит океан. Дължината на газопроводите оттам до основния европейски хъб в Германия по дъното на Балтийско море е с 1600 км по-малка в сравнение с тръбопроводите през Украйна. Всичко това е за сметка на доставчика, т.е. на „Газпром“. Естествено, че той няма да работи в свой ущърб. По този повод руският президент заяви: „Въпреки, че това не е в нейна изгода, Русия ще изпълни стриктно всички договори, сключени до 2024 г.“

По-нататъшният транзит през Украйна обаче ще бъде под много голям въпрос.

 

Какво следва?

Надеждите за намаляване на цените на газа се оказват свързани преди всичко с пускането на „Северен поток 2“, който вече започна да се пълни с газ като част от предварителните технически процедури. Според експерти въвеждането в експлоатация на газопровода е в състояние драстично и значително да увеличи доставките на гориво на европейския пазар – на нивото на целия обем на текущите доставки на втечнен газ. Въпреки това, транспортирането на гориво през “Северен поток – 2”, както уточни германският канцлер Ангела Меркел, все още не е одобрено, а моментът на решението все още е неясен.

Освен това всяка дискусия по тази тема се сблъсква с остра съпротива от страна на Киев. Украйна се опасява от намаляване на транзита на газ през своята територия и настоява проектът да бъде спрян, разчитайки за целта на антируските настроения сред лидерите на европейските страни и необходимостта да се гарантира “енергийна сигурност от Русия“.

Други държави пък намират изхода в сключването на нови дългосрочни договори с „Газпром“. Така постъпи „черната овца на ЕС“ Унгария, която преди десетина дни подписа нов 15-годишен договор с „Газпром“ на изгодни за нея условия. Интересно, че и Германия се радва на твърде ниски цени на синьото гориво, защото не е преминала към пазарно ценообразуване, а е запазила старите си дългосрочни договори. На пресконференцията след срещата си с белоруския президент Лукашенко на въпрос относно газовата криза руският президент Путин каза следното:

„Европейските купувачи, които бяха сключили договори с „Газпром“ според руските правила и не се отказаха от тях, „могат само да потриват ръце и да се радват. На Германия например “Газпром” продава газа за 220 долара“. Той посочи, че руският доставчик също е доволен от този механизъм, защото „му създава буфер на сигурност, осигуряващ стабилни и прогнозируеми цени, тоест възможност за средносрочно и дългосрочно планиране и инвестиции“.

Молдова, която преди два-три месеца категорично отказваше да продължи договорите си с „Газпром“, също се сблъска с остър недостиг на гориво и напоследък се опитва също да сключи дългосрочен договор.

 

В заключение

Съществуването, развитието и упадъкът на всяка цивилизация е пряко свързан с осигуряването на достатъчно количество енергия. Това е особенност за нашата глобализирана цивилизация, за функционирането на икономиката, транспорта, отоплението, производствата  и др. Даже само картината на светещите нощем мегаполиси, наблюдавана от Международната космическа станция, е отлично доказателство за колосалните количества енергия, необходими за нормалното съществуване на модерните държави.

Толкова по смайващо е, че ЕС, включващ в себе си 27 държави, е на път да си устрои ръкотворна енергийна катастрофа с недомислената и неподкрепена с необходимите анализи „Зелена сделка“. Нека да бъда разбран правилно: изобщо не съм против внедряването на все повече „зелени технологии“ в енергетиката. Но държа, че това трябва да се прави разумно, премислено, изчислено и с достатъчно резерви за посрещане на извънредни обстоятелства.

ЕС е тръгнал да се откаже напълно от въглеводородите (включително и от природния газ) до 2050 г., но изобщо не е ясно с какво ще ги замести, още повече че не желае да признае и атомната енергетика за „зелена“. Ако смята да осигури енергийното благополучие на континента (в което се включва целият транспорт, отоплението и захранването на промишлеността) единствено с електроенергия, произведена от ветрогенератори, фотоволтаици и малко водно-електрически централи, това е много опасна, направо фатална утопия. Дори да бъде реализирана в този си вид и да не доведе до тежки кризи (което е малко вероятно), тази идеология ще доведе до огромно поскъпване на всички производства, отоплението и транспорта.

 

В този контекст е добре да видим какво правят другите две най-могъщи икономики в света – тези на САЩ и Китай.

В САЩ през първото полугодие на тази година ТЕЦ-овете на въглища са увеличили производството на ел. енергия с 34.7% в сравнение с аналогичния период на 2020 г. (по данни на Energy Information Administration към United States Department of Energy). Същевременно генерацията от природен газ се е съкратил с 5%, от ВЕЦ – с 12%, от АЕЦ – с 2.8%, а тази от ВЕИ се е увеличила с 11.4%.

Ето и данните[1]:

Енергиен източник                              Млрд. КВтЧ                Процент

Общо производство                              4,009

Въглеводороди (общо)                         2,419                   60.3%

Природен газ                                                  1,617                       40.3%

Въглища                                                            774                         19.3%

Петрол (общо)                                                 17                           0.4%

Течен петрол                                                   10                           0.2%

Петролен кокс                                                 8                            0.2%

Съпътстващ газ                                              11                           0.3%

АЕЦ                                                                790                      19.7%

Възобновяеми (общо)                          792                      19.8% 

Вятър                                                                  338                       8.4%

ВЕЦ                                                                     291                       7.3%

Слънце (общо)                                                 91                         2.3%

Фотоволтаици                                                  88                        2.2%

Термални панели                                            3                          0.1%

Биомаса (общо)                                               56                         1.4%

Дърво                                                                  37                         0.9%

Отпадъчен газ                                                  10                         0.3%

Муниципален отпадък                                   6                          0.2%

Друга биомаса                                                   2                          0.1%

Геотермални източници                               17                         0.4%

Помпено-акумулаторни станции    -5                        -0.1%

Други източници                                     13                        0.3%

 

Както е видно, повече от 60% от ел. енергия в САЩ се добива от въглеводороди, а от ветрогенератори и фотоволтаици – 10.7%. И в САЩ никак не обичат да говорят как ще процедират в бъдеще по въпроса за глобалното затопляне.

И една вметка: не мога да разбера защо ел. енергията от биомаса е „зелена енергия“.

Ето как стоят нещата в Китай[2]

Както се вижда, 70% от ел. енергия, произведена в Китай през 2019 г., идва от централи на въглища и природен газ, а лъвският пай (ок. 2/3) от „зелената“ енергия идва от ВЕЦ (от ветрогенератори и фотоволтаици – ок. 8.6%). Що се отнася до бъдещето, Китай отново си остава енигма. Единственото, по което можем да се ориентираме, е едно изказване на президента Си Дзинпин от есента на 2020 г., в което той казва, че към 2060 г. Китай ще се е приближил значително към въглеродно неутрална енергетика. При това става дума само за електропроизводството. А за отоплението и промишлеността не се знае нищо.

 

Ето как стоят нещата и в световен мащаб: през 2020 г. 61.3% от световната генерация на ток е била от въглеводороди, а 35.2% – от ядрена (10.1%), хидроенергетика (16%), фотоволтаици (3.2%) и ветрогенератори (5.9%).

 

 

Защо, бе, другари еврочиновници, защо непрекъснато бягате пред локомотива?

 

[1] https://www.eia.gov/tools/faqs/faq.php?id=427&t=3

[2] https://chinaenergyportal.org/2019-detailed-electricity-statistics-update-of-jan-2021/

 

 

МЕСЕЦ ЮНИ 2021 Г. – НАЧАЛОТО НА НОВА ЕПОХА

Месец юни 2021 г. ще остане паметен с ударна поредица от срещи на най-високо равнище на основните институции, занимаващи се планетарните геополитически въпроси:

  • Г-7 – 11-13 юни – п-в Корнуол, Англия,
  • НАТО – 14 юни – Брюксел,
  • САЩ-ЕС – 15 юни – Брюксел,
  • САЩ-Русия – 16 юни – Женева.

Прегледах датите на срещите на тези институции за последния 30-годишен период, но подобно съчетание на стратегически важни срещи не открих.

Този факт сам по себе си говори, че е назряло някакво важно геополитическо събитие, някакъв кардинален поврат в световната политика. И той може с лекота да се проследи в комюникетата след срещите: обявена е Студена война на Китай. Или по-точно, обявена е Студена война на Китай и Русия едновременно.

Форумите трябваше да засвидетелстват „завръщането на САЩ“ след противоречивата политика на предишния президент Доналд Тръмп, заздравяване на атлантическото единство и възвръщане на лидиращи позиции в света.

 

Да проследим най-важните решения и послания, а след това да направим кратък анализ и обобщение.

 

 

СРЕЩАТА НА Г-7

Най-важните теми на срещата на Г-7 бяха следните:

 

  1. Промяна в политиката спрямо Китай

Несъмнено, главната тема на форума бе промяната в политиката към Китай. За САЩ тази промяна датира още от годините на управление на Доналд Тръмп. За ЕС обаче нещата не стояха така. Нещо повече, ЕС сключи голямо инвестиционно споразумение с Китай, което трябваше да бъде ратифицирано от държавите членки на ЕС и Европейския парламент, за да влезе в сила. Споразумението беше приветствано от Брюксел и Пекин, когато беше подписано в края на миналата година след седемгодишни преговори. Отношенията между ЕС и Китай обаче се влошиха през март 2021 г. (два месеца след встъпването на Байдън в длъжност).

Поводът за това бе, че Пекин наложи санкции на десет европейски депутати и учени, както и на четири европейски институции, като ги обвини в разпространение на “лъжи и дезинформация” за китайското отношение към мюсюлманите уйгури. Китайските действия бяха предприети в отговор на наложени преди това санкции от ЕС за нарушаване на правата на уйгурите. Това беше първият път, в който съюзът наложи ограничителни мерки срещу Пекин за нарушаване на човешки права след събитията на площад “Тиенанмън” през 1989 г.

Така че САЩ и ЕС не излязоха с еднакви позиции по отношение на Китай на този форум. По-точно, едната страна (ЕС) трябваше да направи значителни и вероятно скъпоструващи отстъпки, защото през всички десетилетия от 1989 г. насам, до последния момент, политиката на съюза спрямо Китай бе в съвсем различна посока.

Както винаги през периода на Студената война, до днес, основният довод на Запада са човешките права, неспазването на правилата в междудържавните отношения, липса на демокрация в управлението на държавата. Разбира се, когато това е било изгодно на Запада, той с лекота е замижавал и не е забелязвал абсолютно нищо нередно, както е гледал с широко затворени очи и на подобни нарушения в своите държави. Освен това винаги, когато му се налага да обвинява своите противници, той престава да говори за международно право, а започва да пледира за някакви международни правила, които не значат абсолютно нищо, не е известно от кого и кога са установени, нито какво гласят. В този смисъл могат да означават всичко и нищо. Какъвто бе случаят с т.нар. война с тероризма, която не се основаваше нито на вътрешни, нито на външни законодателства, водеше се извън нормите на правото и позволяваше да се превземат цели страни, да се убиват държавни ръководители или високопоставени чужди офицери без съд и присъда, без граници и морални задръжки.

За новата политика спрямо Китай думите на Байдън бяха: „Китай трябва да започне да действа по-отговорно по отношение на международните норми за правата на човека и прозрачността“. Фрау Ангела Меркел обаче изплю камъчето: „Поет е ясен ангажимент за основан на правила многостранен свят. Китай прави успешна инфраструктурна политика. Не можехме просто да застанем настрана и само да гледаме“.

Италианският премиер Марио Драги също заяви, че основната политическа тема на срещата на върха е било отношението към Китай. „Ние признаваме правото на Китай да бъде основна икономика, но поставяме под въпрос как го правят“, каза той.

Очевидно, правата на уйгурите няма да бъдат достатъчен аргумент за предстоящата тотална битка с Китай. Към нея ще бъдат присъединени и обвинения в предизвикването на световната пандемия от КОВИД-19. Така стигаме и до втората най-важна тема на форума на Г-7.

 

  1. Битката срещу пандемията от КОВИД-19.

Лидерите на Г7 не подминаха Китай в дискусията за коронавируса. Те подкрепиха призива на американския президент Джо Байдън, призовавайки за втора фаза на разследването на произхода на новия тип коронавирус под ръководството на Световната здравна организация (СЗО).

Генералният директор на СЗО Тедрос Гебреесус, който взе участие в срещата на върха на Г-7, също заяви, че организацията под негова юрисдикция позволява различни версии за появата на коронавирус. „Смятаме, че всички версии трябва да бъдат обсъдени и трябва да преминем към втория етап, за да установим действително произхода на коронавируса“, каза той. В това нямаше особена новина – още през март Гебрейесус призна, че първият експертен доклад, който отхвърля версията за лабораторно изтичане, не го устройва напълно. Но изявленията на ръководителя на СЗО в Корнуол получиха ново звучене, след като влязоха в унисон с искането на Г7 за второ разследване. Дали с пръст няма да бъде посочена една микробиологична лаборатория в Ухан?

По отношение на борбата срещу пандемията на коронавируса, окончателното комюнике съдържа амбициозна цел да се разпределят 1 милиард дози до края на следващата година за ваксинация на страните в най-голяма нужда – решение, което трябва да получи всеобща похвала и всячески да се приветства.

 

  1. Инфраструктурна инициатива.

Противодействието на Г-7 срещу Китай получи и още едно измерение: обявена бе „Инфраструктурна инициатива за развиващите се страни“, която трябва да представлява алтернатива на обявения през 2013 г. от Си Дзинпин нов път на коприната, наречен „Един пояс, един път“.

Планът Build back better for the world има за цел да противодейства на стратегическото влияние на Китай, като предоставя алтернатива на „Един пояс, един път“ за инфраструктурното развитие на развиващите се страни. Инициативата би трябвало да им позволи да получат достъп до финансиране на проекти за устойчиво развитие. „Не става въпрос да бъдеш срещу някого – каза по този въпрос Ангела Меркел. По-скоро това е опит на Г-7 да наложи положителен дневен ред в голяма част от света. Нуждата от инфраструктура в Африка е голяма“.

 

  1. Борбата с климатичните промени.

Г-7 потвърди дългосрочната си цел да изразходва по 100 млрд. долара годишно за проекти за опазване на климата в развиващите се страни, за да се помогне на бедните икономики да намалят въглеродните си емисии. Всички страни поеха ангажименти да увеличат вноските си във фонда за борба с климатичните промени. Очаква се в самите страни от Г-7 да бъдат взети в същата насока, като например прекратяване на пряката държавна подкрепа на енергийния сектор, работещ с въглеводороди, и постепенно премахване на автомобилите с двигатели с вътрешно горене.

 

  1. Единна ставка на корпоративния данък

Седмица преди срещата на високо равнище финансовите министри на Г-7 постигнаха забележителна сделка, определяща минимална глобална ставка на корпоративния данък от най-малко 15%, която притежава потенциала да нанесе немалки щети на технологичните компании като Google, Facebook и Amazon. Последната, както е известно, толкова ловко борави с дължимите си данъци, че през последното десетилетие е заплащала данъци на стойност 0.92% от приходите си. В Корнуол сделката бе препотвърдена.

Във връзка с това е добре да се запитаме как това се отразява на нас и нашата политика на свръхниски данъци за бизнеса. Нашата ставка, както е известно, е 10%. Някой дали ни е питал, когато е вземал решение вместо нас? И редно ли е ние безропотно а приемем нечии чужди решения?

 

В заключение по раздела за срещата на Г-7 е добре да се каже, че малкият клуб на индустриализираните държави бе позагубил през последните години своето влияние, но на форума в Корнуол получи, така да се каже, второ дихание. Това обаче няма как да продължи дълго, защото делът на седемте страни в световната икономика непрекъснато спада. От 70% преди три десетилетия сега той е малко над 45%. Но това е, ако съдим за БВП по номинал. А ако изчисляваме БВП на страните от Г-7 и световния БВП по паритет на покупателната способност, то този дял се свива до ок. 32% за 2020 г. Така че все повече ще натежава влиянието  на друг форум за решаване на геополитически въпроси – този на Г-20.

Неслучайно Китай реагира снизходително на решенията на Г-7. Говорител на посолството на КНР в Лондон заяви: „Дните, в които глобалните решения се вземаха от малка група държави, отдавна отминаха“.

 

 

 

 

СРЕЩАТА НА НАТО

Лидерите на 30-те държави от НАТО на срещата на върха в Брюксел взеха две ключови решения:

  1. да започнат процеса на разработване на нов основен документ – Стратегическата концепция на алианса, който трябва да бъде одобрен през 2022 г. на срещата на върха в Мадрид,
  2. За пръв път в своята история НАТО определи Китай като потенциална заплаха за сигурността на алианса.

 

Разбира се, бе дадено ясно да се разбере, че основният противник на НАТО си остава Русия. В очите на натовци тя – наред с тероризма и пандемията – си остава главната заплаха за човечеството.

 

  1. Русия

Декларацията след срещата на върха съдържа 26 страници, в които думата „Русия“ се споменава повече от 60 пъти.

Документът не съдържа нови тези относно Русия, класифицирайки я като заплаха за сигурността на НАТО, но признавайки необходимостта да се води с нея диалог от позицията на силата. Последната фраза, „от позицията на силата“, е любима за всяко натовско сърце, но не е известно какво точно означава. Защото в момента Русия притежава оръжия, каквито НАТО не произвежда и не е ясно кога ще започне да произвежда. Тези оръжия, заедно с ядрената триада, са напълно пригодни да унищожат Глобалния Запад, както никоя друга страна не може.

Алиансът изказа недоволството си от военната реформа и модернизацията на конвенционалните и ядрените сили на Русия, все по-активната външна политика, операцията в Сирия и отношенията с Китай и Иран. НАТО продължава да обвинява Русия в агресия срещу Украйна и Грузия, намеса в изборите на почти всички страни от НАТО и отравяне на техни граждани с химическо оръжие. НАТО също така поиска Русия да изключи САЩ и Чехия от списъка на недружелюбните държави, приет в Русия през 2021 година.

Ако човек прочете внимателно причините за недоволство на страните-членки на НАТО, няма как да не се зачуди на техните доводи: какво по-естествено една страна да усъвършенства военния си потенциал, нима страните от НАТО не го правят? Отношенията с други страни са суверенно право на всяка държава. В този смисъл не е ясно какви упреци към Русия могат да бъдат отправени заради Китай и Иран. А хипотетичните намеси на Русия в изборите на страните от НАТО и използването на „новичок“ за отравяне на хора като Скрипал и Навални, имат облика по-скоро на гротеска, отколкото на сериозни обвинения.

 

  1. Китай

Китай се споменава около 10 пъти в заключителната декларация на срещата на върха. В комюникетата при предишни подобни срещи КНР не е била споменавана никога досега. Като нова тенденция в развитието на алианса се изтъква намерението му да се заеме със сдържането на Китай. „Нарастващото влияние и външната политика на Китай“ се нарежда на четвърто място по заплахите за сигурността на алианса.

НАТО вярва, че “Китай създава сериозни рискове в областта на телекомуникациите, аерокосмическата сфера и киберпространството.”

Алиансът е особено загрижен от „сътрудничеството на Китай с Русия във военната сфера, участието на Китай в учения, които Руската федерация провежда в евроатлантическия регион“.

В същото време НАТО възнамерява да поддържа “конструктивен диалог, когато това е възможно”, с Китай, по-специално по отношение на борбата с глобалното затопляне. Организацията призова Пекин към откритост относно развитието на ядрения си капацитет и отговорностите си в киберпространството, както и да спазва международните си задължения.

Тази последна точка всъщност е с първостепенно значение, защото въпреки огромното развитие на военния капацитет на Китай през последните десетилетия, неговият ядрен потенциал – поне на книга – продължава да се състои от все същите 260 ядрени бойни глави. Това изглежда твърде малко вероятно, още повече, че Китай полага огромни усилия за формиране на своя ядрена триада – стратегически бомбардировачи, балистични ракети, атомни подводници. В това отношение възможностите му се приближават до тези на САЩ и Русия само по балистичните ракети, докато стратегическите бомбардировачи тип „стелт“, подобни на американския В-2, които се разработват от десетина години, все още не са стигнали доникъде, а 6-те му атомни подводници клас „Дзин“ са твърде далече от стандартите на САЩ и Русия.

Но наистина човечеството има право да знае какъв е ядреният потенциал на Китай и в това отношение страните от НАТО имат пълно право да искат сведения, още повече, че самите те, както и Русия, са открити и за всички е ясно колко и какъв тип ядрени бойни глави притежават.

 

  1. Други заплахи

В списъка със заплахи за сигурността на НАТО след Русия и Китай се споменават различни „държавни и недържавни играчи, които оспорват основания на правила[1] световен ред и се стремят да подкопаят демокрацията по света“, генерират „нестабилност по границите на НАТО и нелегална миграция. ”

Тук се имат предвид както проявите на злонамерена киберактивност, така и унищожаването на архитектурата за контрол над оръжията. Отново се наблюдават ясни симптоми на амнезия, защото имено САЩ последователно унищожаваха тази архитектура, излизайки едностранно още през 2001 г. от Договора за противоракетна отбрана, а през 2019 г. –  от Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие и Договора „Открито небе“.  Въпреки взаимните обвинения в нарушаване клаузите на тези договори, страните можеха да се споразумеят за евентуални поправки и усъвършенствания на договорите и да уредят взаимните си претенции. Но това очевидно не беше по вкуса на Вашингтон.

 

  1. Украйна, Грузия, Белорусия

В заключителното изявление не се казва нищо относно евентуалния срок за приемане на Украйна и Грузия в НАТО, нито перспективата да им се предоставят планове за действие за членство. Алиансът признава тяхната евроатлантическа перспектива, подкрепя реформите и борбата с корупцията и е готов за задълбочено партньорство.

Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг, отговаряйки на въпросите на журналистите относно момента на присъединяване на Украйна и Грузия към алианса, само подчерта, че НАТО се придържа към политиката на отворени врати и че Русия не трябва да има правото да наложи вето върху разширяването на алианса.

Той нарече Белорусия авторитарна държава, наказана за “преследване на опозицията”, за инцидента със самолета на Ryanair и ареста на блогъра Роман Протасевич, който даде пресконференция в Минск паралелно на срещата на върха на НАТО. Алиансът също така изрази недоволство от сътрудничеството на Беларус с Русия, включително от провеждането на съвместни учения, и изрази подкрепа на “стабилна, суверенна и демократична Белорусия”.

 

  1. Разширен списък с ангажименти

Алиансът обяви началото на нов процес на адаптация към новата реалност в областта на сигурността, по време на който НАТО възнамерява да разшири значително дейността си. В допълнение към защитата и защитата на демокрацията, западните ценности и интереси по света, той ще продължи да се занимава с космоса, новите технологии, противодействието на пандемията, киберсигурността и борбата със затоплянето на климата, по-специално, като гарантира намаляването на емисиите на парникови газове на неговите въоръжени сили.

 

Удивителен списък с ангажименти на един военен съюз, при това обявен за отбранителен и локализиран в Северния Атлантически океан, за което говори и самото му име.

НАТО вече активно участва в геополитиката на територията на цяла Евразия и се занимава с неща, които са далеч от отговорностите му така, както са описани в договора за основаването му.

Все повече се натрапва мисълта, че Глобалният Запад се е отказал да превръща ООН в глобално правителство и тъй като няма подръка други структури, е решил да превърне и активно използва именно НАТО в ролята на такова глобално правителство, което ще налага волята на Запада, ще прокарва навсякъде неговите интереси и ще ги утвърждава дори с военна сила.

Изключително опасна тенденция, но разбираема с оглед непрекъснатото отслабване на геополитическата мощ на Глобалния Запад. По-горе бяха посочени някои данни за драстичния спад на БВП на страните от Г-7 в планетарния БВП до 45% по номинал и 32% по ППС. Перспективите обаче са още по-тревожни. За целта може да се види прогнозата на рейтинговата агенция PriceWaterhouseCooper[2]

 

 

Западът се чувства длъжен да предприеме нещо с оглед западащата му мощ и вижда изхода в подобни мерки. Дали те ще се окажат ефективни, ще се види много скоро.

 

 

 

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

  1. Не се спирам на срещата Байдън-Путин, защото смятам, че тя няма да даде отражение на световната политика и на вървящите в нея процеси. Тази среща, инициирана от Джоузеф Байдън, целеше едно-единствено нещо – да сондира дали Путин би бил склонен да застане на страната на Глобалния Запад или най-малко – да заеме неутрална позиция в предстоящото противоборство на Запада с Китай. Както би трябвало да се предполага, подобно скъсване със стратегически партньор би трябвало да се компенсира изключително щедро с крупни геополитически отстъпки, например преминаване на Украйна изцяло в сферата на влияние на Русия. Но Западът едва ли бе готов да предложи нещо подобно, пък и Путин едва ли би се съгласил.
  2. Глобалният Запад отдавна трябваше да забележи назряващия проблем със зараждащата се хегемония на Китай, който съвсем ясно заяви претенциите си в това отношение: на ХІХ конгрес на ККП през ноември 2017 г. Си Дзинпин ясно заяви, че стратегическите цели на Китай са към 2020 г. да постигне сяокан – умерената заможност за цялото общество, а към 2050 г. да постигне световна доминация във всяко отношение: технологическо, научно, военно, културно, политическо, икономическо. Съответно Западът бе длъжен да започне да води, най-меко казано, рестриктивна политика спрямо Китай. Но до Тръмп не го правеше. А когато той твърде хаотично започна да следва подобна политика, Европа не го подкрепи и мерките на Тръмп нямаха необходимия ефект.
  3. Реакцията на Запада спрямо Китай е логична и необходима, но е твърде закъсняла. Китай вече е научен и технологически лидер в повечето области на икономиката, притежава огромен научен потенциал, след като стотици хиляди млади китайци преминаха през най-добрите европейски и американски университети, а за наука бяха и продължават да бъдат отделяни колосални средства. Китай вече е постигнал значителна самодостатъчност и продължаващият му възход много трудно може да бъде възпрепятстван. Западът много разчита на това, че може да редуцира външната търговия на Китай, с което да му нанесе тежък икономически удар. Но нещата не стоят така: делът на износа във формирането на китайския БВП е под 18%[3] и ще продължи да спада, като се има предвид, че китайското ръководство е поставило стратегическата цел този дял да спадне до 10% до 2030 г. Което ще рече, че Китай все повече ще става самодостатъчна, автаркична система, неподвластна на външно влияние и удари.
  4. Като се има предвид хилядолетният опит на китайските власти да си служат, когато се налага, с подкупи и тайни съглашения с важни за тях хора и институции, можем да си представим колко много са гнилите съчки в политическите, икономическите, научните и др. среди на Запад. Което представлява голяма, но неидентифицирана заплаха.
  5. Не съм виждал трезв и самокритичен анализна големите западни медии, който да даде оценка на факторите, довели до сегашното положение. А те са три (най-важни):
  • Илюзията на Запада в началото на новата епоха, положено от Дън Сяопин и Хенри Кисинджър, че след като Китай почти 200 години е бил в тежка криза, ще продължи да съществува в примитивното си състояние от епохата на Културната революция и десетилетия, ако не и столетия занапред ще бъде източник на свръхевтина работна ръка, следователно на свръхпечалби за западните корпорации,
  • Удивителната алчност на западния свят, който не можа да си даде навреме сметка за колосалните темпове на модернизация на китайското общество и да вземе навреме мерки.
  • Необикновената гордост и самолюбие на Глобалния Запад, идеята му за собствена изключителност и призвание да доминира целия свят след несрещаните в историята успехи от 5 века насам да колонизира всички континенти и установява господството си над тях.

 

Всичко обаче си има край.

 

 

 

[1] Отново „правила“ вместо „право“!

[2] https://www.pwc.com/gx/en/world-2050/assets/world-in-2050-image4.png

[3] https://www.statista.com/statistics/256591/share-of-chinas-exports-in-gross-domestic-product/

Начало на новата студена война между Сащ и Китай

Законът за иновациите и конкуренцията на САЩ – отговор на растящата икономическа и технологическа мощ на Китай[1]

 

Миналия вторник, 8 юни, американският Сенат с мнозинство 68:32 гласа прие един от най-големите индустриални законопроекти в историята на САЩ, целящ да гарантира, че САЩ остават конкурентоспособни на Китай в областта на технологиите – Закона за иновациите и конкуренцията на САЩ (USICA).

Това знаменателно събитие както в индустриалното развитие на САЩ, така и в американско-китайските отношения, бележещо заедно с други мерки началото на студената война на САЩ с Китай, бе отразено за българската публика единствено от „Поглед-инфо“, българската секция на Radio China International (RCI)и „Свободна Европа“

Обхватът на законопроекта, над който работиха шест комитета на Сената и голям брой членове на Камарата на представителите, отразява многото фронтове в съперничеството между САЩ и Китай.

В качеството си на двупартийна инициатива с огромен обхват, той е категорично доказателство за наличието на обединен фронт на американските законодатели, целящ да противодейства на икономическата и военна експанзия на Пекин.

Успехът на законопроекта в Сената идва в момент, в който Белият дом усилва собствените си препоръки за това как да се изградят американски вериги за добив на стратегически материали и доставки на технологии, за да се прекрати зависимостта от Китай и да се осъществи ефективно противодействие на геополитическите амбиции на Пекин. Президентът Байдън заяви: „Отдавна е време да инвестираме в американски работници и американски иновации“. Ние се състезаваме за победа в 21-ви век и стартът бе даден. Тъй като други страни продължават да инвестират в собствени изследвания и разработки, не можем да рискуваме да изостанем.”

Това изявление не е случайно. Гласуването във вторник съвпадна с публикуването на доклад на администрацията на Байдън, призоваващ за по-големи стимули за научни изследвания и производство на чипове. Според Асоциацията на полупроводниковата индустрия американският дял в глобалния производствен капацитет на чипове е спаднал от 37% през 1990 г. на 12% сега.

Според поддръжниците на законопроекта неуспехът да се разшири производството на чипове в страната или да се пренасочат веригите за доставка на редкоземни елементи в последно време е поставил САЩ в стратегически твърде неизгодно положение през последните години.

 

Законопроектът предвижда инвестирането на приблизително 250 млрд. долара през следващите 5 години за финансиране на научни изследвания, субсидии за производители на чипове и промишлени роботи, както и за основна реформа в Националната фондация за наука (National Science Foundation) – правителствена агенция, провеждаща фундаментални изследвания във всички научни и инженерни специалности с изключение на медицината.

Законопроектът всъщност обединява и усъвършенства поредица от предложения на лидера на демократическото мнозинство в Сената Чък Шумър и републиканския сенатор Тод Йънг, известни като „Безкрайна граница“ (Endless Frontier Act), които според Radio ChinaInternational представляват над 600 изменения в американското законодателство, обхващащи всички въпроси, свързани с Китай. Неговата цел е да реформира из основи Националната фондация за наука, осигурявайки й финансиране от десетки милиарди между фискалните 2022 и 2026 г. Предвижда се в рамките на NSF да бъдат изразходвани 110 млрд. долара за развитието на базови и перспективни технологии с предполагаемо най-голямо въздействие върху икономиката. Инвестициите са за разработки и изследвания, образователни програми и обучение в областта на изкуствения интелект, полупроводниците, квантовите изчисления, усъвършенстваните комуникации, роботиката, биотехнологиите и алтернативната  енергетика.

Някои законодатели, недоволни от фокуса на законопроекта върху NSF, успяха да съкратят значително средствата за новата технологична дирекция на NSF и да прехвърлят част от тези пари към Министерството на енергетиката, което контролира 17 национални лаборатории, датиращи от Втората световна война, и ръководи изследванията по редица стратегически научни теми.

Законопроектът урежда също така финансирането на програма за безвъзмездна помощ, управлявана от Министерството на търговията, която ще надгражда финансовите стимули, предлагани от отделните щати и местните правителства, за производителите на чипове, които усъвършенстват производството или строят нови фабрики. По-конкретно, законопроектът предвижда 52 милиарда долара за финансиране на инициативи за изследвания, проектиране и производство в областта на чиповете. Допълнителни 10 млрд. ще бъдат инвестирани в регионални технологични центрове за изследвания, разработка и производство на ключови технологии.

 

Тази законодателен акт предизвика различни отзиви. Повечето от тях бяха положителни:

  • „Приемането на този законопроект е моментът, в който Сенатът полага основите на още един век американско лидерство“ – заяви един от авторите му Чък Шумър пред Сената. – „Авторитарните правителства по света вярват, че спорещите демокрации като нашата не могат да се обединят около националните приоритети. Е, нека ви кажа нещо: аз вярвам, че те грешат. Вярвам, че това законодателство ще позволи на Съединените щати да установят своето превъзходство над света в областта на иновациите, производствата и конкуренцията в индустриите на бъдещето.”
  • Арвинд Кришна, главен изпълнителен директор на International Business Machines Corp., нарече законопроекта „визионерско законодателство“, което насърчава „онова велико публично-частно сътрудничество, което отведе човечеството до Луната“.
  • „Законопроектът не само ще стимулира инвестициите в производствен капацитет тук у дома, но ще насърчи иновационната екосистема и ще защити една критично важна верига на доставки“, заяви Ал Томпсън, вицепрезидент на Intel Corp., завеждащ връзките с американското правителство.

Не липсваха и критични отзиви:

  • Според някои конгресмени даването на толкова много нова отговорност на NSF можело да подкопае изследванията на националните лаборатории. Те също така твърдят, че Министерството на енергетиката има по-силен опит в защитата на чувствителни изследвания, отколкото Националната фондация за наука.
  • Републикански представители се противопоставиха на законопроекта с аргумента, че разходите са твърде големи, представляват прекалено силна намеса в икономиката и вземат на въоръжение подхода на Китай, който императивно налага отгоре надолу облагодетелствани сектори и компании, към които да се насочват колосални инвестиции.
  • „Този законопроект ще увеличи влиянието на държавата върху частния сектор, като същевременно ще отслаби Америка и ще ни направи по-малко конкурентоспособни чрез увеличаване на дълга ни“, заяви републиканският сенатор Рон Джонсън.

 

 

А за това, че законопроектът цели преди всичко да ограничи влиянието на Китай върху американската икономика, можем да съдим и по следните други събития:

В петък Белият дом обяви, че ще разшири ограниченията за американските инвестиции в някои китайски компании, за които се смята, че са свързани с армията и страната.

Друга разпоредба ще забрани изтеглянето на китайското приложение TikTok за социални медии на всички държавни телефони. Предишните забрани включват военни и устройства за вътрешна сигурност. САЩ казват, че данните на TikTok могат да бъдат използвани от китайски правителствени структури. TikTok заяви, че това не се прави и никога няма да бъде позволено.

 

И така, икономическата част на студената война с Китай бе обявена. Подобна война от 2014 г. се води с Русия.

Последва обявяването и на останалите аспекти от Студената война – политически, военни, медийни, идеологически. Това стана на срещата на върха в курорта Карбис бей (Корнуол, Англия) на страните от Г-7 и на срещата на върха на НАТО в Брюксел. Но за тези събития – в друг материал.

[1] В материала са използвани статии от The Wall Street Journal, CNBC, Washington Post, Radio China International и др.