Петър Клисаров: Президент и референдум – каква смешка !

Петър Клисаров: Президент и референдум – каква смешка !

Единственото смислено изречение, прочетено от президента в речта му на 19.03.15. пред парламента, бе: „Пряката демокрация може да лекува представителната демокрация”. Тук обаче веднага възниква въпросът: „Щом се признава, че сегашният модел на представителна демокрация е болен и не функционира, можем ли, или най-вече – трябва ли? – да го лекуваме и да удължаваме агонията му?” Редно ли е да се суетим около смъртния му одър, докато предаде Богу дух, или трябва своевременно да се погрижим за неговия наследник – тоест да формулираме и започнем внедряването на нова система за държавно управление. А каква може да бъде тази система, която ще замести съществуващия повече от двеста години сегашен вид държавно устройство? Несъмнено това ще бъде формата, водеща до повече демокрация – пряката демокрация. Знаем ли в такъв случай що е то „пряка демокрация”? Категорично не. Под пряка демокрация повсеместно се разбира практикуването на референдуми и плебисцити.

И ако това е масовото разбиране, нима някой може да си помисли, че у този тип държавни чиновници, нелепи говорещи фигурки, пъчещи се като държавни глави, ще срещне някаква друга идея за съдържанието на пряката демокрация? Убеден съм, че никой не си мисли подобно нещо, защото никой не притежава чак такава наивност. Всички първи мъже на България през последните 25 години (президенти и премиери) се бояха дори от тези тромави форми на пряката демокрация като диво животно от огън и гледаха или да не ги допуснат, или – ако няма какво друго да сторят – да ги омаловажат докрай, да ги осмеят и да ги проведат под своя собствен контрол. Истинските форми на зараждащата се нова пряка демокрация не са референдумите, но тъй като не това е темата на настоящата статия, за тях ще поговоря по друг повод.

А сега погледнете великолепната безсмислица в изказването на президента: „Целта на референдума е да се укрепи многопартийната система, като се съхрани интересът на партиите като носител на парламентарната демокрация”. Човек веднага се пита: „А към какво партиите евентуално биха могли да загубят интерес?” Оказва се, че става въпрос за изборите. Партиите да загубят интерес към изборите?! По-голяма смешка политик в България отдавна не беше изричал. Все едно куче да загуби интерес към кокала.

Но каква е същината на предложението президентско? Всичко се върти около начина, по който да бъдат провеждани следващите избори: да има ли задължително гласуване, или не; да бъде ли избирана част от народните представители мажоритарно; да може ли да се гласува по електронен път и дистанционно? Нека да разгледаме и трите предложения на маргиналната президентска институция, създадена от архитектите на прехода като спасителна шлюпка за управляващите, ако нещо се обърка, тоест ако хората излязат на улицата и пометат институциите. За тази цел те измислиха синекурната длъжност на държавния глава, който винаги остава встрани от събитията и не попада във фокуса на народния гняв. Той им трябва в одеждите на обединител и отдалечено от реалната власт чучело, което да може, без да бъде набито, да излезе пред тълпите, за да ги успокои и излъже с поредните светли обещания. Докато властта бъде здраво поета от „правилните хора”.

Първо: задължителен вот. Звучи добре, но всеки начинаещ юрист би трябвало да каже на президента, че задължително гласуване може да има само след промяна на конституцията, защото в нея е казано, че всеки гражданин има правото, но не и задължението да гласува, и че това не може да се промени със закон. От друга страна, как ще действа този закон? Как ще накарате един човек да гласува, ако той не иска? Ще го стряскате с глоби? Ако е беден, какво ще му вземете? Ако е богат, каква сума ще го изплаши? Как ще принудите над ДВА И ПОЛОВИНА МИЛИОНА БЪЛГАРИ, прогонени да живеят по света, да гласуват (особено ако те не желаят да им се водят досиета къде живеят)? Не може политиците поради липса на визии да налагат наказателни методи, защото са импотентни да измислят нещо, което да работи и което да привлича хората доброволно да си дадат гласа за него. Ако нещо има смисъл, то и интересът към него ще е голям. На всичко отгоре партиите ревниво се пазят да сложат в изборната бюлетина квадратче с опция „не гласувам за никоя от посочените партии”, защото нещастният ни политически елит се облива в студена пот, когато си помисли как се появяват един милион бюлетини, в които е зачертано именно това квадратче.

По втория въпрос: мажоритарен вот. Вече два пъти сме играли този мач и видяхме каква е играта – партията с по-голямо влияние сред обществото и най-вече владееща медиите, печели почти всички мажоритарни места, получавайки значително, но незаслужено предимство. Така беше през 1990 г., така беше и през 2009 г. Избрани бяха абсолютно неизвестни фигуранти (някои от тях с интелекта на магаре), принадлежащи към партията-победителка. И после, оказва се, че както и да гласуват хората по този въпрос, президентът е оставил на депутатите сами да решат каква част от народното представителство да бъде избрана мажоритарно. Тоест пак партиите ще решават, каквото им изнася, но ще имат повода да тръбят наляво и надясно, че решението не е тяхно, а на народа. Тарикатски номера, достойни за лидерите на махленска тайфа, а не за най-високопоставени народни избраници.

Третият въпрос: електронно гласуване. Имам чувството, че държавният ни глава, въпреки цялата си извисеност, не прави разлика между електронно гласуване и гласуване онлайн. Да поясня: електронното гласуване (e – voting), наречено още „машинно гласуване”,се осъществява чрез електронно устройство (монитор с тъч скрин, перфоратор и т.н.). Това не променя с нищо сегашната ситуация: пак през една стая в някое консулство по света не могат да минат повече от 700 гласоподаватели. Да, ще отпаднат хартиените бюлетини и вероятно ще бъдат улеснени онези, които не могат да запомнят с „X” илиVда отбележат наредения им кандидат. И ще бъде избегнато мъчителното броене на бюлетини, а резултатите ще бъдат обявявани максимум час-два след края на изборния ден. Друг ефект машинното гласуване няма.

Но има и онлайн гласуване (on–line voting), което може дасе осъществява от всяка точка по света, от всички български граждани, имащи избирателни права (без да ги следят в кой край на света са). Това е правилният вид гласуване, за който трябва да се борим и който ще даде на целокупното гражданство с избирателни права възможност да изяви волята си. Той обаче остава силно дискусионен навсякъде по света с изключение на Естония, защото се приема, че все още няма надеждни гаранции, че системата няма да бъде тотално пробита.

И тук идва резонният въпрос? А защо г-н президентът така напира да внедри в избирателната система тези нововъведения? Защото несъмнено те ще доведат до предимство на сега управляващата партия и ще бъде получен служебен превес над конкурентите й. Така разбира нашият държавен глава „укрепването на многопартийната система”. Система, в която по убеждение на огромното количество българи фигурират някакви партии, представляващи еманация на задкулисни кръгове, назначени представители на определени клики. Кликите обаче са с променлив характер. Те се разширяват и свиват, обедняват или се обогатяват. Паралелно с техните възможности се променят и възможностите на представящите ги марионетки.

Но представляват ли тези партии интереса на Суверена? Наивен въпрос, нали? Не, те представляват единствено интереса на КЛЕПТОКРАЦИЯТА (властта на крадците), на скрития олигархичен интерес, както и интересите на чуждестранните им ментори. В това отношение представителната демокрация е идеалният параван на клептокрацията, истинска хранителна среда за прокарване на корпоративни, лобистки, лични, партийни интереси. Но напоследък властимащите скъсаха синджира. Развилняха се и започнаха да помитат безогледно принципи, морал, задръжки, законност, приличие, елементарно уважение към Суверена. Взеха да грабят на провала. И обществото се разбуни. Започнаха да никнат като гъби и да надигат глава крайни радикали, анархисти, паркетни националисти, от чиито изказвания и действия лъхат само омраза и реваншизъм. Появиха се и анархисти, кълнящи се в народовластието без партии или парламент, тоест в изобретеното от тях дървено желязо.

Ето към това води популизмът на президентските речи и предложения. Така се замазват очите на обществото, жадуващо за реална възможност да упражнява правото си да контролира и отзовава политици и висши администратори, ако не си изпълняват обещанията и задълженията, заради които са избрани.

Подходът не е да адаптираме старите системи към нови технологии, а да ги подменим с нови, адекватни на времето, в което живеем. Както и да си променим институциите. Не ни трябва рудиментарна институция с марионетка начело, прикриваща гешефтите на лобита, клики и компрадорски камарили, от която уж нищо не зависи, но която в критични моменти пази като грозен Цербер властта на гореизброеното задкулисие. Питам се за какво ли изобщо ни е този гноясал апендикс?

Щайнмайер и фасадната партокрация

Щайнмайер и представителната демокрация

Любопитни неща стават из нашата мила татковина. Кипят реформи и безсмислен труд. Но да не си помислите, че те не кипят и в любимия на всяко българско сърце Европейски съюз? Ако мислите така, дълбоко грешите. Явлението е повсеместно.

При посещението си в Румъния външният министър на Германия Франк-Валтер Щайнмайер се отклони за ден и половина и до България. Посещението било по покана на румънския външен министър Богдан Ауреску, който със специално подготвена брошура  по случай 135-годишната история на германо-румънските отношения имал благото намерение да достави радост на своя германски колега. От румънска страна обаче се получил гаф, тъй като илюстрацията върху корицата на тази брошура се оказала сбъркана и вместо географските контури на Германия били поместени тези на Франция, оцветени с националните цветове на Германия.

1


Немският външен министър не останал длъжен на своя колега, а побързал да отвърне на гафа с гаф, като публикувал следния текст на стената си във „Фейсбук”: “В заключение на моето посещение в България ме прие румънския президент Росен Плевнелиев”.

2

Какво показва това? Показва нивото, на което се управляват цели държави и могъщи съюзи като европейския. Това ниво, както всеки лесно може да се убеди, клони към нула. И последиците от действията на подобни „специалисти” няма върху кого другиго да паднат, освен върху гражданството на съответните страни. А като се има предвид влиянието на Германия върху целия Европейски съюз, и върху много други народи.

Действията на неграмотните министерски екипи е прекрасна илюстрация и за невъзможността на сегашната политическа система да предостави нужния капацитет за управление. След като представителната демокрация няма механизъм за контрол на електоратите над своите избраници, се стига и до познатия ни стил на управление: пренебрежително отношение на властимащите към задълженията им, нахалство и дебелоочие, формализъм и защита на всякакви други интереси, само не и тези на целокупното гражданство.

Гафовете са си гафове, но на мен ми се иска да обърнем специално внимание на едно изречение на Щайнмайер в негово интервю, публикувано на сайта на немското посолство. Там той казва:Честата смяна на правителствата не е благоприятна за продължаване на реформите в областта на правосъдието.” Очевидно е, че високопоставеният германски чиновник е направил капитална политологическа грешка: заявил е, че изпълнителната власт прави реформи в съдебната власт. А реформи се правят с ново законодателство. На Щайнмайер би трябвало да му е известно, че изпълнителната власт закони не приема.

Но трябва ли всъщност да критикуваме германския министър? Той се опира на традиция, датираща от почти два века, в която дефинираните три власти в условията на парламентарната демокрация (законодателна, изпълнителна, съдебна) поначало са оплетени като рибарски конци. Повсеместно законодателната власт излъчва изпълнителната, почти навсякъде посочените две власти надзирават и дирижират съдебната.

Редовно политици, а дори и теоретици на обществените науки с важен вид говорят неща, представляващи логически нонсенс. Те казват, че властите трябвало да се контролират една друга и цитират безумното правило „Власт власт възпира”. И изобщо не им идва наум, че ако три системи са самостоятелни и независими една от друга, те няма как да се контролират взаимно. Може да ги контролира само онзи, който ги избира – Суверенът.

Присъщите на представителната демокрация пороци не са невинни. Навсякъде, където тя е налична, взаимоотношенията между властите се подчиняват на съвършено безпринципни правила, а над всички стои волята на овластените партии, които редят и парламент, и правителство, и съдебни институции. На практика имаме фасадна партокрация. Какво пък стои зад партокрацията, никой не знае. Но хората толкова отдавна са свикнали с логическите несъответствия, че те не им правят никакво впечатление. От това обаче има кой да се облагодетелства. И да се оправдава за неблагополучията в управлението си.

Нима не сме чували сегашният ни премиер да казва, че съдебната власт е независима и той не може да й въздейства по никакъв начин. Нищо че налага за председател на СГС семейната приятелка на втория човек в партията си (пък тя после се оказва голяма грешница…).

Нима пак той не поиска от високопоставения германски чиновник едно заводче за автомобили? Като че ли от него или от кохортата други правителствени чиновници, към която Щайнмайер принадлежи, зависи дали частни предприемачи ще решат дали да направят свой завод в България, или някъде другаде.

Нима външният министър на ФРГ не отвърна на невинното му, скарано с логиката бръщолевене с друго, също скарано с логиката бръщолевене, което обаче по никакъв начин не можем да наречем невинно: поиска държавни гаранции за немските инвестиции в България. Това ни повече, ни по-малко означава: ако инвеститорите тръгнат да губят, загубите им трябва да се покрият от българската държава. Ако тръгнат да печелят, печалбата си е за тях. Примери: гарантираните печалби на американските топлоелектрически централи „Марица-1” и „Марица-3”, на „Софийска вода”, на „Дънди Прешъс Металс”, на ЕРП-тата… Тържество на свободната конкуренция и пазарната икономика!

Всъщност зад посочените по-горе уж невинни теоретически грешки стои едно чисто практическо хищничество и концентрация на властта в компрадорска група крадци на едро, криеща се обикновено зад едно лице. Прекрасна илюстрация за подобна концентрация на власт са думите на премиера от трибуната на народното събрание на 11.03.2015 към министър Вучков: „ Редно ли е да ми предлагаш нов главен секретар, без да го съгласуваш с мене?” Ами той точно това е направил, уважаеми министър-председателю, предложил Ви е, пък Ваша воля е било да одобрите или не предложението му.

А продължението: „…или това е феодално министерство и квот си решиш, ше го прайш?”, вече си е дежурното словоизвержение, характеризиращо премиера не само с просташкия си тон, а и със съдържанието си, говорещо за феодални представи при упражняването на властта. Излиза, че всичко – хората, администрацията, чиновниците на всички равнища, бизнесите – трябва да зависи изключително от него. И неслучайно мнозина се страхуват от това негово поведение. Ще дам само един пример: в момента собственици на бизнеси в България не искат да са на корици на бизнес списания, за да не ги види случайно премиерът и после бизнесът им да загази.

Добре, че още не е поискал да му бъде гарантирано и правото на първа брачна нощ…

П.Клисаров

Петър Клисаров: Пряката Демокрация – Бъдещето на развития свят

Петър Клисаров: Пряката Демокрация – Бъдещето на развития свят

България върви на зле. И причините за това са много и комплексни. Те произтичат както от общия ход на процесите в света, така и от проблемите вътре в страната. Намираме се в момент на остро геополитическо противоборство между англо-саксонския свят, който владееше света през последните 2-3 века и азиатския свят на Китай, Индия и Русия, който не желае да се примири с това. От друга страна, върви и мощен процес на глобализация, който размива границите и автономията на нациите и ги поставя в служба на корпоративния и банковия капитал. Навлизаме с бързи крачки в Постиндустриалното общество, което поставя съвършено нови изисквания пред политиците, както и нови проблеми: най-големият от тях е все по-нарастващата безработица поради свиването на пазара на труда в индустрията. От жизнено важно значение за всяка страна става борбата й за по-голям дял в международното разпределение на труда. И в този момент на крещяща нужда от просветено, смело и безкрайно отговорно лидерство България се управлява от отчайващо калпави, негодни, некадърни и прости хора, нямащи ни най-малка представа от това що е държавно управление, и същевременно потънали в корупция, алчност и презрение към интересите на хората.

В интерес на истината трябва да кажем, че хората усещат този най-важен проблем пред страната. И се мъчат да го решат по формулата: дайте да ги изметем всички, за да дойдат на тяхно място честни и можещи хора. Трябва да признаем, че българският избирател доста се постара в това отношение: той даде последователно властта на всички по-крупни политически формации: БСП, СДС, НДСВ, ГЕРБ. На три пъти смени изцяло политическия „елит” (през 1990, 2001, 2009 г.). Но от това нещата не се оправиха ни най-малко. Защото новите „елити” тутакси бяха хванати за гушата и започнаха да обслужват интересите на задкулисието. А какво е задкулисието? Това са няколко лобита, защитаващи интересите на великите световни и регионални сили: най-напред българо-американското, но също така и българо-европейското и българо-руското. Навярно не бива да пренебрегваме и българо-турското лоби. От българска страна в този политически елит влизат 200-300 родови клана, произлезли предимно от недрата на БКП, но и приели в лоното си и някои нови играчи (такъв например е случаят с Делян Пеевски). И тук трябва да поставим най-важния въпрос: защо се получава така, че и новите политици веднага се превръщат в пионки на задкулисието, не работят за интересите на народа и допринасят за все по-голямото затъване на обществото и държавата ни. Въпрос само на слаби нравствени устои ли е, на душевна негодност, на нисък морал? Или все пак има нещо друго, някакъв системен порок, който засмуква тези хора и ги принуждава въпреки волята им да действат по този начин?

Да, основната причина за лошото управление е системна. Тя се крие в два изключително съществени иманентни недостатъка на представителната демокрация:

  1. Първо, че излъченото представително тяло се откъсва от тялото на Суверена и започва да води свой живот, понякога в пълно противоречие с интересите на излъчилите го.

  2. И второ, че трите основни вида власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) няма как да са независими, защото се избират една друга. Още по-малко пък са в състояние да си упражняват взаимен контрол. Да си обект на контрол от равнопоставен на теб субект е логически нонсенс. Няма как независими една от друга структури да осъществяват контрол една над друга. Това може да направи само онова гражданско тяло, от което произтича властта. А това, както посочихме и както пише във всяка модерна конституция, е Суверенът (цялото гражданство с избирателни права). На практика трите вида власти почти навсякъде са едно цяло, което е подчинено на партиите. Така че имаме вариант на скрита партокрация, което ще рече скрита олигархия.

И сега нещо изключително важно! Представителната демокрация, независимо къде се упражнява, не е изработила и няма как да изработи механизми за контрол на Суверена върху неговите избраници. Институциите, за които се твърди, че осъществяват подобен контрол (медии, съдебна система, неправителствени организации, синдикати, граждански вълнения и протести), са само имитация на подобен механизъм, защото, както се вижда, те също са под пълното влияние на същите клики, стоящи и зад лостовете на властта. Това е световен проблем. И народите тепърва ще има да си изясняват целия му мащаб.

И тук стигаме до главното. Има ли такава система, която може да преодолее недъзите на сега съществуващата? Да, има такава система. И тя се нарича „пряка демокрация”. Не пряка демокрация като множество референдуми по различни въпроси, не пряка демокрация като премахване на всички партии, не пряка демокрация като гласуване от Суверена на всеки закон, а нещо съвсем различно: всеобхватна системаза лесно, евтино и ефективно гласуване –механизъм, по който да избираме и сваляме хората, които водят текущите държавни дела, както и да определяме какво точно да правят, а те да се подчиняват на тази воля.

Естествено нито партиите, нито парламентът, нито съдебните власти ще изчезнат. Напротив, те ще продължат да съществуват, но в много променен вид: с различен статус, начин на избор, функциониране и най-важното: ние ще имаме механизъм за контрол над тях.

Ние трябва да влезем в ролята си на Суверен. Да започнем да се възприемаме като източник на всяка власт в обществото. Да престанем да се влюбваме в политически сили или набедени политици, а да се отнасяме към тези индивиди или групи хора като към наши служители. Перверзно е да се влюбваш в слугата, когото си наел да ти свърши определена работа. Той или трябва здраво да заляга над тази работа и да я върши по най-добрия начин, или моментално да му бъде посочена вратата.

Осъзнаем ли това, постепенно ще изработим и правила за доброто функциониране на системата. И нещата постепенно ще започнат да се наместват.

10.12.14.

Всички сегашни партии са обречени на провал

 

Епигони – това е най-точното определение за политиците ни в момента. В още по-голяма степен то важи за долнокачествените актьори, каквито са журналистите, водещи предаванията по основните български медии. Непрекъснато ни обясняват как някъде по света някой правeл нещо и ние трябвало да правим същото, сиреч да бъдем негови подражатели.

Типичен пример за тези мои твърдения е коалиционното споразумение в Германия, размахвано от всякакви хора и сочено ни като образец за подражание независимо от съдържанието му. Според основната версия на тълкованието му там, в Германия, се били обединили десни и леви в името на доброто управление на държавата. Затова и нямало нищо лошо, ако и тук леви и десни вземели, та се обединели. Проблемът с нашите бъбривци е, че не четат и не се информират в дълбочина за реалната ситуация.

Споразумението в Германия е подписано на 27.11.2013 г. и преди да е навършило година, вече поражда сериозни проблеми, които освен фундаментални за демокрацията са и опасни за стабилността в Евросъюза. Коалиционни споразумения в Германия е имало почти винаги, но между така наречените леви и десни е само за трети път. Първият път беше през периода 1966-1969 при канцлера Курт Кизингер, а втората – при първия мандат на Ангела Меркел 2005-2009 г.).

Какъв е проблемът при т.нар. „големи коалиции”? Основното е, че няма пълноценна опозиция и няма реални дебати в парламента, а когато няма дебати, за каква демокрация говорим? Не се чува гласът и на другите партии, които представляват немалка част от избирателите. Демокрацията не е само диктатура на мнозинството над малцинството, но и необходимост да се вслушаш в нуждите на другите, на различно мислещите и да не злоупотребяваш с паравана на закона, а да следваш моралните вътрешни норми. Когато „големите” се разбират и завземат цялото пространство, това не е демокрация.

Колкото и добре да звучи споразумението между християндемократите и социалдемократите на книга от 185 страници (текст, който ще бъде прочетен от изключително тесен кръг хора, а и при четенето едва ли ще бъде разбран добре, защото е написан на сложен юридически и политически език), 90% от текста са общи приказки и декларации. От големия словесен талаш след голямо ровене могат да се извадят само няколко конкретни предложения, като приемането на минимална почасова работна ставка в размер на 8,5 евро от 01.01.2015. Това споразумение вече е гласувано окончателно, но отзвукът му в обществото не е еднозначен, нещо повече, като че ли е по-скоро негативен. Нискоквалифицираните и трайно безработните хора нямат необходимата производителност на труда, за да покрият тази ставка. Което означава, че за да бъдат удовлетворени исканията на най-неподготвените и неквалифицираните прослойки от наемните работници на бизнеса се нанася значителна щета.

За да се постигнат целите на „голямото” коалиционно споразумение, е необходимо от програмите на двата основни партньора в него да се селектират предложенията, които ще предизвикат в електоратите им позитивни нагласи. При това действие обаче е неминуемо да бъдат замъглени проблемите на финансирането. Един пример: социалистите искат пенсионната възраст да остане 63 г., демократите добавят – при условие, че пенсиониращият се има плащани пенсионни осигуровки за 45 години и последната година е работил. Звучи добре, но пари в осигурителните институти не са предвидени и това няма как да стане. Следователно е чист популизъм.

Друг пример: търсенето на адекватно заплащане за ползването на магистралите и рефинансирането на ремонтите им. В споразумението е приет принципът, че „който ползва, той би трябвало да плаща”, което изглежда правилно, но поражда големи проблеми за бизнеса. Това води до повече разходи на предприемачите, ограничава ги и ще рефлектира негативно върху другите данъчни приходи, като намалява парите за социални програми.

Като цяло бизнесът в Германия има дългогодишна традиция да не е обвързан механично с политиката, но в днешната ситуация е трудно да се предвиди какво отражение коалиционното споразумение ще има върху активността му. Като резултат вече са на лице първите негативни прогнози за нулев растеж и сериозно недоволство в бизнеса.

Коалиционните споразумения не могат да отговорят на съвременните изисквания на обществото поради простата причина, че поетите обещания пред избирателите няма как да бъдат изпълнени. Коалиционните партньори са обещавали различни, често пъти напълно противоположни неща и така или едните, или другите ще излъжат гласоподавателя. Или ще влязат в неясни договорености, подчинявайки се на принципа на интереса, от което пострадалият отново ще бъде обикновеният човек.

За доброто функциониране на демократичните правила би било добре коалициите да престанат да съществуват и да се дава възможност на управляващите дори в малцинство да извършват обещаните от тях промени, заради които са били избрани. В случай на провал те ще носят отговорност с политическата си съдба. Не би било лошо и да се погледне към някои практики в други страни, целящи по-лесното постигане на еднопартийно управление. Така например в Гърция спечелилата най-много гласове на парламентарните избори партия автоматично получава бонус от 50 мандата, така че ако й липсват няколко процента, да може да управлява самостоятелно, без да влиза в безпринципни договорености с други партии.

Проблемът на партиите в демократичния свят обаче е далеч по-дълбок. И той е в това, че традиционното „ляво” и „дясно” умряха след ІІ св. война, когато десните приеха левите идеи за социална държава с произтичащите от това здравеопазване, образование, 40-часова работна седмица, фондове за безработица, пенсионни системи, равни права на мъже и жени, задължително образование до 16-годишна възраст и т.н., и т.н. Левите пък приеха десните идеи за свобода на бизнеса и пазарна икономика, либерална демокрация, свободи на медии и права на индивида, и т.н., и т.н. И се образува хибридът “социална държава в условията на либерална демокрация”. Оттогава насетне всички, които идваха на власт, трябваше да се грижат за социалните придобивки, към които народите привикнаха и не си ги дават, но също и за развитието на бизнеса, защото без данъците, които му налагат, няма как да вземат пари за социалните дейности. Затова и нерядко сме свидетели на необясними подскоци вляво от десни партии и обратно – залитания надясно от левицата.

Крайно време е обществото в лицето на политици, журналисти, политолози, историци и философи да започне да се пита що е „ляво” и „дясно” в началото на ХХІ в., и да се опита да формулира достатъчно разумни и точни определения. Ако това изобщо е възможно. Защото аз определям партиите в съвременния свят не като „леви” и „десни”, а като прогресивни, консервативни и ретроградни. 

Намирам ГЕРБ за олицетворение на ретроградността и смятам, че тази партия трябва да изчезне от политическия небосклон. Намирам БСП за партия на статуквото и застоя с почти незабележими проблясъци на прогресивност и чести рецидиви на ретроградност. ДПС изобщо не я слагам в никаква класация, защото е криминална организация за етническо и религиозно капсулиране на малцинствата и изсмукване соковете на обществото. Вярвах преди 2 десетилетия, че СДС е прогресивна партия, но това се оказа невярно и е очевидно, че от новата сбирщина, наречена РБ, няма да излезе нищо. За останалите има ли смисъл да говорим? 

Всички сегашни партии са обречени на провал в тази вече неработеща система на представителна демокрация, особено в българския й вариант. Ако политическите сили в новия парламент направят правителство с широка коалиция, няма как да не се срутят за година, максимум две. Ако пък не направят правителство и има нови избори, нещата ще стават все по-зле поради импотентността на системата. Тези „политически динозаври” трябва да измрат, давайки път на новото, което идва неизбежно. Защото вече никой не вярва, че хората, които са влезли в 43-тото НС, ще имат познанието и смелостта да извършат необходимите реформи.  

Главният проблем на нашето (а и не само на нашето – на всички в т.нар. демократичен свят) общество е, че то всъщност е компрадорски тоталитаризъм под формата на фасадна представителна демокрация. На всички е ясно, че основните държатели на властта в България са сили извън страната и че контролират положението чрез своите посолства и подставените си марионетки. Разбира се, формалната власт се дава в ръцете на едни или други политически партии. Възможността за промяна тук е единствено в това прогресивна партия по някакъв начин да получи възможността да управлява и без да се съобразява с менторите (независимо къде са те – на запад, на изток или отвъд океана), да провежда реални народополезни реформи и решения.За което обаче лидерите й могат да бъдат сполетени от немалко неприятности от всякакъв вид. 

С други думи основният проблем е в политическата ни система. Според мен тя може да се реформира само в една посока – повече демокрация. За което съм формулирал и модел за преминаване от представителна към пряка демокрация. Но това е друг разговор.

Петър Клисаров 2014

Пряка Демокрация – directdemocracy.bg.eu

Търговските споразумения НАФТА, ТТП и Т-ТИП

За последните 5 години в света има над 50 революции и крупномащабни протести по целия свят. Какво ни казват те? Въпреки, че възникват по конкретни поводи, те имат общ знаменател и това е настъпването на Постиндустриалното общество.

1. Какво представлява Постиндустриалното общество?

Това е общество, в чиято икономика престава да преобладава промишленият сектор, а господство получава секторът на услугите, най-важните от които са информационните услуги, телекомуникациите, финансите, образованието и здравните услуги.

То идва със своите невиждани досега проблеми: огромна концентрация на власт в банките и корпорациите, трайно растящо намаляване на заетите в индустриалния сектор, водещо до огромна безработица, както и до абсолютно несправедливо разпределение на благата. Решенията за съдбите на милиони хора, държави и цели региони се взимат на наднационални нива в изключително тесен кръг хора. Целта на тези структури не са парите (те си ги печатат сами така или иначе), а влиянието и властта. Властта над всички хора.

Имаме ли вече пример за някаква, макар и частична, реализация на модели, характерни за Постиндустриалното общество? Да, имаме. Такъв модел са взаимоотношенията между страните, намиращи се в Северна Америка: Канада, САЩ и Мексико. Какво е основното в него? Основното е, че най-могъщата държава, стремяща се да осъществи контрол над целия свят, е наложила схема на взаимоотношения, с помощта на която мощно изсмуква капитал и природни богатства от своите по-слаби съседки.

2. Споразумението НАФТА

За да илюстрирам как стоят нещата, предлагам да погледнем историята на договора, сключен между тези три страни през 1994 г. и наречен НАФТА (Североамериканско Споразумение за Свободна Търговия). Какво ни казва статистиката за последствията от въвеждането му 20 години по-късно за Канада? В допитване, направено в Канада 17 години след влизането на договора в действие, на въпроса: „Кой има най-голяма полза от НАФТА?”, 46% казват – Америка, 30% – Мексико, 17% не са сигурни и само 7% – Канада. Увеличението на БВП на Канада преди влизането е бил 3.66%, след влизането – 2.63%; увеличението на заплатите е било със 7.4% годишно преди, с 3.25% след това; новите работни места са нараствали с 4.43% на годишна база преди, с 4.16% след това; личните спестявания са нараствали с 14.4% преди, със 7,28% – след; експортът е растял с 13.4% преди, със 7.2% – след. За първите 3 години 1.4 милиона работни места са загубени на фона на 33 милиона жители, за същия период са фалирали 24% от компаниите. За 20 години от подписването на споразумението над 11 000 канадски компании са закупени от чуждестранни инвеститори, което прави смяна на собствеността на повече от 40 компании на месец!

ТОВА НЕ Е ТЪРГОВСКО СПОРАЗУМЕНИЕ, ТОВА Е РАЗПРОДАЖБА НА КАНАДА.

Да продължим със статистиките: 97% от основните сектори (без финансовия) са собственост на чуждестранни компании, само 2.4% са нововъзникнал бизнес с канадска собственост. В същото време процентът на чуждестранна собственост в САЩ в същите свери е 0 (да, нула!). Думата „инвестиции” в Канада отдавна се е превърнала в синоним на „hostile takeover” (враждебно поглъщане на компании от по-мощен собственик).

Малко отклонение. Какво всъщност става, когато една национална компания е закупена от чуждестранен инвеститор? Въпросът е валиден не само за Канада, а за целия свят. Всички най-важни дейности по управлението на компанията се извършват извън страната. Към тях спадат:

  • мениджмънтът и решенията за покупки (стоки, суровини, материали и т.н.);

  • научното осигуряване;

  • контролът върху данните;

  • решенията за заплатите (появява се „трансфер на цени”, тоест фирмите плащат необосновано високи хонорари на свързани дружества под формата на консултантски, юридически, технически и други услуги, какъвто например у нас е в случаите с ЕРП-та, компаниите за мобилни услуги, бирената индустрия, комуналните услуги, и т.н., при което печалбите се изнасят от държавата и по този начин не представляват стимул за развитие на икономиката, а нейно източване).

Да се върнем отново към Канада и да поговорим за износа на нефт към САЩ. Канада е крупен производител на петрол и се намира на 6-то място в световната класация преди такива страни като Ирак, ОАЕ, Кувейт и др. В договора НАФТА е заложена клаузата 65% от добива да отива за САЩ, като този процент не може да се ревизира. Ако канадците поискат да намалят износа, трябва да намалят и собствената си консумация. Освен това не могат да искат и цент повече, отколкото вземат от канадските консуматори. Да се чуди човек и мае как са се съгласили канадците на подобни условия. Но наглостта не спира дотук: тръбите за нефта вървят на юг, тръби от провинция Алберта, където се добиват основните количества, към Източна Канада няма! От дневната продукция, възлизаща на 1.25 милиона барела, износът за Америка е един милион. Същевременно Източна Канада е принудена да внася нефт за собствените си нужди.

И сега стигаме до главното: в глава 11 пише, че американските компании могат да съдят Канада, ако не харесват какво прави държавата. Ако Канада си промени политиката (поради желанието на хората или заради околната среда) и това намали печалбите на корпорациите, те могат да съдят държавата и канадския данъкоплатец ще бъде длъжен да плати. Ще го кажа и по друг начин: ако политиката се промени в полза на хората и чрез демократични методи се постигне промяна, данъкоплатецът ще бъде принуден да плаща на корпорациите колосални компенсации. А ако съответното правителство откаже да плаща при подобни заробващи условия, дали не може да й бъде спретната и една война?

3. Как се е стигнало до подобно неравноправие в търговските взаимоотношения?

А. НАФТА е била изтъкната като необходимост, за да бъде Северна Амарика конкурентна на Европейския съюз и развиващия се с огромни темпове Китай. Представена е била като НАМЕРЕНИЕ, а не като ЛЕГАЛЕН ДОКУМЕНТ. Тайните клаузи в договора са били сложени под грифа ТЪРГОВСКА ТАЙНА (предполагам се сещате за договора за Белене и много други), като в случай на затруднения са оставени възможности за регионални под-договори.

Б. Цялата операция по договарянето е протекла в пълна тайна от обществото. Основна полза от търговските споразумения, сключени така, че да защитават интересите само на едната страна, са, разбира се, корпорациите. Затова преговорите обикновено са тайни. Корпорациите плащат за сбирки на най-закътани места, грижат се за секретността им, а ако по някакъв начин се стигне до отразяването им в медиите, поемат контрола върху разпространяваната информация. Доказателство за това е съдбата на протоколите от тайните срещи, довели до НАФТА: по някакъв начин те са попаднали в среди, загрижени за бъдещето на нацията, но никоя медия не е искала да ги отрази. Трябва ли да се учудваме на това, след като собственици на най-важните медии са отново въпросните корпорации?

Основните изводи са: Канада губи лидерски позиции в света; страдаща икономика; загуба на суверенитет; въвличане на Канада в конфликтите на САЩ в противоречие със собствените й интереси.

4. В ход е договарянето по ТТП (Транс-Тихоокеанско Партньорство) (TPP, Trans-Pacific Partnership).

Използвайки натрупания опит и отчитайки огромните ползи от НАФТА, САЩ упорито работят за сключването на споразумение между 12 мощни държави от ключовия за световната търговия Азиатско-Тихоокеански регион: САЩ, Австралия, Бруней, Канада, Чили, Япония, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур и Виетнам. Това са 40% от БВП на света. Преговорите текат в момента, отново засекретени, но в застой поради редица несъгласия от страна на Чили и Япония. С 6 от 11-те страни САЩ имат търговски договори, но с тях за тарифи не се преговаря. Основният проблем е, че търговското споразумение позволява да се прескочи и игнорира съдебната система на която и да е от държавите. Дава се възможност на трима медиатора извън всякакви юрисдикции да решават възникналите спорове. Един вид познатият ни от древността Третейски съд. Познайте кой би спечелил от подобно правораздаване? Естествено който плати повече. Има и друг сериозен проблем: АКО МОЖЕШ ДА СЪДИШ НЯКОГО ЗА ПОЛИТИКА, ТОВА НЕ Е ТЪРГОВСКИ ДОГОВОР, А НЕЩО СЪВСЕМ ДРУГО”.

5. Т-ТИП (Трансатлантическо Търговско и Инвестиционно Партньорство, (Transatlantic Trade and Investment Partnership) между Америка и Европейския съюз

Това вече ни касае лично и всичко, което казах досега, е във връзка с него. Т-ТИП представлява също около 40% от БВП на света. Ще започна с цитат от изказване на Барозу: „Ние преговаряме с мандата на всички членове на съюза.” Някой да си спомня в България да е даван мандат за тези преговори или да е имало дебат в медиите? Оказва се, че преговорите от страна на ЕС са водени от комисаря по търговията Де Гоут. Преговаря, ама тайно, да не говорим, че кой му е избрал екипа, не е много ясно.

Друг цитат, този път на Камерън: „Това е възможност един път в живота и ние трябва да сграбчим момента и да кешираме здраво.” За кой момент става дума? За смяната на европейските технократи с новия състав на ЕК, които изобщо не са в течение на досегашните преговори? И за какво кеширане става дума? Кой ще е този, който ще кешира?

Трети цитат, на Питър Чейс, президент на Американската търговска камера в Европа: „Това няма да е само икономически, но и геополитически договор.” Виждате ли градацията спрямо НАФТА? Търговското споразумение вече е прераснало в политическо. Може би в ТПП затова и се дърпат и не искат да го подпишат.

И най-важният цитат: „Договорът ще е първият, гласуван от американския конгрес”. Защо това е най-важното? Защото ако някой не го спазва, САЩ ще кажат, че това е техен закон и че те ще го защитават, ако трябва, и с военна сила. На всичко отгоре по примера с въвличането на Канада в конфликтите на САЩ като Афганистан, Ирак или Либия, САЩ може да решат, че не си струва да харчат собствения си бюджет и рискуват собствената си армия, а да се възползват от възраждащото се НАТО, за което плащаме и ние. С една дума – да водят войни в своя полза с чужди ръце, т.нар. прокси войни.

Доколкото се разбира от оскъдната информация, която си пробива път до медийното пространство, Европейския парламент ще има право само да одобри или да отхвърли крайния договор. Това са няколкостотин страници текстове, написани на изключително сложен юридически език. При липсата на обществени дебати и обществена експертиза това заплашва да бъде обвързване, предопределящо живота на европейците поколения напред. И тук виждаме същия подход като при другите договори: корпорациите могат да съдят Европейския съюз и държавите-членки, ако не извличат достатъчно печалби от тях заради демократични политики или природозащитни дейности. Притесненията сред евродепутатите са, че корпорациите имат твърде далеч отиващи права (far reaching rites for corporations), скрити под термина ИНВЕСТИТОРСКА ЗАЩИТА.

6. Заключение

1. Демокрациите не могат да просперират зад затворени врати. Ще си послужа с един последен цитат, този път на Обама: „Не гледайте чувствителните детайли, не гледайте различните политики, концентрирайте се върху голямата картина и ще осъществим целите си”. Чии цели обаче?

Единственият начин да се преборим с такива неправди е директното участие на хората в управлението, което се нарича пряка демокрация. Представителната демокрация вече се е изчерпила и не работи. Тя обслужва един все по-тесен и все по-овластен кръг от хора, целящи да получат власт над целия свят.

Говоря всички тези неща не само в качеството им на коментар. Аз предлагам и алтернатива: нов вид политическа система на управление, наречена Пряка демокрация. Чрез нея можем да гарантираме че няма да изпадаме в ситуации, в които се вземат тайни решения, предопределящи живота в цели страни и континенти за 30, 50, 70 и 100 години напред. В най-общ вид съм ги описал в книгата си „Пряката демокрация”, която всеки може да прочете и в сайта: directdemocracy-bg.eu

2. Медиите играят перверзна роля в битката на корпоратокрацията с народите. Властта, която те притежават, отново оголи някои болезнени проблеми на нашето съвремие. Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. И най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората.

Субективните, пристрастни и целенасочено мамещи публиката медии са истински бич за демокрацията. Те са друга форма на фалшифициране на изборите в най-широк смисъл. Образно казано, със своята дейност те като че ли подменят бюлетините в тъмната стаичка, като че ли държат ръката на гласуващия да посегне не към една, а към друга бюлетина, карат национални или дори континентални правителства да приемат вредни за народите решения и да се въздържат от полезни за тях дела. Да сключват заробващи договори и да предлагат и приемат порочно законодателство.

Стратегия на медиите е да представят съдбоносни събития фрагментарно, тоест да се дават само някакви части от тях, без да се прави връзка помежду им. Пример за това може да бъде току-що привършилата среща на върха на НАТО. Описах как отбранителният алианс може да бъде вкаран в конфликт заради защита на търговски интереси, които са закон в Америка, но нека да обясня защо са необходими последните трансформации на НАТО и какво от дневния ред не излезе в масово гледаните медии по света. На въпроси на подбрани журналисти във Вашингтон в хотел „Софител” ген. Жан-Пол Палмиерос, върховен командир за трансформацията на НАТО, даде малко по детайлна информация на своята пресконференция, излъчена на 29 авг. 2014 г. по СИ-СПАН (C-SPAN). Наред с чисто техническите аспекти на преструктурирането на алианса внимателният слушател можеше да дочуе и по-дълбинни намерения. Квинтесенцията за тези намерения е следната: има нови технологии, които могат да се обърнат срещу демокрацията, и затова ни трябват пари, за да развиваме ние тези технологии. Което означава, че предстои светът да бъде вкаран в ново съревнование за въоръжаване, без някой да пита хората искат ли го. Генералът каза, че е предложил 147 проекта (бизнес термин!), покриващи целия свят. Всеки втори ден започвало ново учение на НАТО някъде по света, а през 2015 г. 25 000 войници щели да правят маневри с участието на Испания, Италия и Португалия, като това щяло да е най-голямото за последните 10 години. Накъде искат да тласнат някои хора света? И кой ги е оторизирал да го правят? И понеже целият този пример е за ролята на медиите, добре е всеки да си помисли информиран ли е за всичко това и би ли трябвало да е доволен от големите медии, които чете, слуша или гледа всеки ден.

Защо през последните десетилетия в света ври и кипи, но от това положението на хората само се влошава? Какво предизвиква протестите у нас и по света? Как властите се справят с тях? Какво бъдеще готвят на света хората с потресаващо влияние, пари и власт? Как могат да се избегнат най-мрачните сценарии на развитие?

Отговори на тези въпроси можете да намерите както в първата ми книга ИГРИТЕ НА ВЛАСТТА, така и в току-що излязлата от печат последна моя книга ОГЛЕДАЛО НА ПРОТЕСТИТЕ, чието представяне ще е сряда, 10 септември 2014 г., от 18:30 в хотел „България”, бул. „Цар Освободител” 4, в книжарница „Хеликон”.

 Пряка Демокрация – directdemocracy-bg.eu

Наводнението във Варна

Безхаберието и лекомислието са станали епидемични за нашата страна. Строят се цели квартали върху свлачища, язовири са надвиснали над селища, канализацията в селищата е безвъзвратно запушена и неоразмерена спрямо новото строителство, деретата на реките са пълни с боклуци. Това природно бедствие ли е? Природна простотия и кретенизъм. И няма нито индивидуална предпазливост поради инстинкт за самосъхранение, нито колективни мерки в лицето на държава и общини, нито гражданска съвест в лицето на непеошките и медиите.

И естественият резултат е налице – загиват хора.

Сега тече поредното тюхкане, плач и ридания, изводи, анализи и мерки, неудържимо плещене по телевизии и радиостанции. Но всичко това отново няма да доведе до абсолютно нищо. И догодина или по-догодина отново ще има подобни трагедии.
Защото построените върху свлачища квартали и цели селища няма да изчезнат, канализацията в населените места няма да бъде реконструирана и добре поддържана, реките няма да спрат да се пълнят с боклуци…

Само един пример: прочутото село Св. Влас е построено почти изцяло върху свлачище. За него се знае от време оно. Only time will tell кога всичко ще тръгне и ще настане страшна трагедия. Но някой спира ли се? Спира ли се алчността на собствениците, които най-много ще пострадат от бъдещото бедствие, спира ли се корупцията на местните чиновници, които разрешават да се строи безогледно и поголовно, спира ли се безотговорността на държавата, която знае за всичко това, но се прави, че не го вижда, за да угоди на местните велможи, а и на целокупното население?

След изгубените човешки животи най-неприятното е помпозната фразеология, с която сме заливани, и отсъствието на реален анализ на причините за случилото се! Били сме подложени на изпитания! Какви изпитания, дявол да го вземе? Във Варна са паднали 73 л/кв.м. В Шабла – 120 л/кв.м. Защо в Шабла няма издавени и наводнени? Очевидно защото няма застроено дере, представляващо водосбор на голяма територия.

Изпитания настъпват или при големи човешки движения, независещи от единичната воля (миграции, нашествия, революции), или при големи природни бедствия, отново независещи от единична или групова воля. Това „изпитание” е плод единствено на немарливост, безхаберие, корупция, беззаконие и удивителна тъпоглавщина. Затова и никой и никъде не е описал какво точно е станало, за да зададе след това естествения въпрос: ЗАЩО?

Все си мисля, че бихме могли да се поучим как се решават проблеми, от американците. Наистина в геополитически план те напоследък дават голяма фира, но в организацията на живота си са ненадминати. Те си имат железен алгоритъм за решаване на който и да е проблем – и голям, и малък:

  1. Анализ на проблема, задълбочен и всестранен. Ако трябва, от 2-3 екипа, за да се види разликата в оценките.

  2. Набелязване варианти за решение – колкото излязат.

  3. Избор на най-подходящия вариант на решение.

  4. Изработване на action plan с отговори на важните въпроси: какво, как, колко, от кого, до кога, за какви пари, под чий контрол.

След което се залавят за действие. И се справят прекрасно. Освен с геополитиката, ама там е друга бира.

Няма заклинания, няма вайкания, няма попръжни, няма предложения „дайте да дадем” или „дайте да се хванем дружно за ръце”, няма „ти ли ще ми кажеш на мене, бе”, няма „всички сте глупаци, чакайте аз да ви кажа”, няма „с такъв народ нищо не може да стане”, няма „идиотите от Демократическата, респективно Републиканската партия какви ги вършат?”, няма „вече е късно за каквото и да е”…

ВОЙНАТА В УКРАЙНА

Войната в Украйна се превърна в гражданска война, но всъщност тя е proxywar (война чрез посредници) между Запада (ЕС и САЩ) и Русия. Воюват не самите страни, а техни съюзници, сателити, етнически сродни или близки общности. А „големите батковци” подкрепят воюващите с финанси, техника, логистика, военни съветници, оръжие и т.н. Такива войни в миналото бяха Корейската война, войната в Афганистан, войната във Виетнам… Сега такива са и войните в Сирия, Либия, Ирак. Целта е ясна: разпарчетосване, а в най-добрия случай превземане на буферното пространство, ограждащо Русия. И ако в Сирия нещата не станаха, защото освен Русия бяха засегнати още Китай и Иран, то в Украйна Русия трябва да разчита сама на себе си с много деликатната, но малко ефективна подкрепа на БРИКС.
Резултатите в Либия и Ирак са налице – разпад на държавите, тежки междукланови и междуплеменни войни, заплаха за света от ислямски тероризъм, нестабилност в региона. Със сигурност те ще се обърнат като бумеранг и към причинителите на тези войни (както стана с муджахидините в Афганистан, творение на американските служби).

Войната в Украйна не е ясно срещу кого ще се обърне в стратегически план, ако правителството не успее да смаже отцепилите се региони. САЩ засега имат предимство, защото успяха да настроят славяни срещу славяни, нещо повече, малоруси срещу великоруси (което е общо взето едно и също), вбиха клин между ЕС и Русия, осуетявайки потенциално най-мощния съюз в света, но каузата им едва ли ще срещне одобрението на световната общественост (въпреки мощната медийна артилерия, която притежават). Настроенията дори в ЕС не са на страната на САЩ, ръководството на ЕС и новите киевски власти.

Днешните войни са преди всичко информационни войни и войни за умовете на хората. САЩ няма как да спечелят тази война.

 Пряка Демокрация – directdemocracy-bg.eu