ТОПКАТА Е В ПОЛЕТО НА ТРЪМП

Вчера се състоя срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин. Едва ли човек би могъл да си представи събитие с по-драматични и трайни последици за процесите в света от тази среща между двамата най-големи в света днес.

Двамата президенти разговаряха насаме ок. два часа и половина, а после продължиха с работен обяд в присъствието на делегациите си. От видяното може да се съди за атмосфера на голямо взаимно уважение и респект – нищо общо с раздразнителното и почти неприлично поведение на Тръмп на срещата на Г-7 и на Съвета на НАТО.

От изреченото и неизреченото от двамата президенти биха могли да се изведат следните заключения:

1. По въпросите за разоръжаването.

Има договореност да проведат сериозни преговори по РСМД (Договора за ракетите със среден и малък обхват на действие), което със сигурност ще бъде обвързано и с изтеглянето на системата за ПРО (противоракетна отбрана), разположена покрай границите на Русия в трите Прибалтийски страни, в Полша и Румъния. Русия е особено недоволна от наличието на тази система в близост до границите й, защото пусковите установки могат да изстрелват не само зенитни, но и крилати ракети, които вече са нападателно оръжие. Ако това стане, ще бъде изключително постижение за укрепване на световния мир, а цяла Европа би могла да си поеме огромна глътка въздух!

2. По въпроса с руската “намеса” в президентските избори в САЩ.

Този въпрос беше най-деликатният и най-ярко застъпеният в западните медии преди началото на преговорите. Неслучайноточно 2 дена преди датата им, по доклад на комисията на ФБР, ръководена от специалния съветник Робърт Мюлер, заместник-главният прокурор на САЩ Род Розенщайн предяви обвинения срещу 12 руски граждани за намеса в президентските избори. Върху Тръмп тутакси бе упражнен голям натиск да отмени срещата с Путин. Но тя въпреки това се състоя.

Всъщност това е епизод от епичната битка на Тръмп срещу политическите си противници, които би трябвало да се характеризират като сили, привърженици на глобализацията и ултралиберализма както в икономиката, така и в социалната сфера, радетели за изключителността на Съединените щати и за ролята им на глобален лидер, налагащ своята воля навсякъде по света, ако трябва, и със сила, изповядващи последователна русофобия с убеждението, че Русия трябва да бъде унищожена при първа възможност. На страната на тези сили е огромната част от медиите не само в САЩ, но и в Глобалния Запад. В политически план изразител на тази линия в този момент е Демократическата партия.

На срещата между Тръмп и Путин настъпи наистина сензационен обрат в тази борба. Най-неочаквано Тръмп получи мощна подкрепа в лицето на руския лидер Путин, който го снабди с оръжие, което може да разгроми лагера на демократите. За какво става дума?

Изтъквайки, че във всяка демократична държава последната дума във всеки спор има единствено съдът, Путин предложи комисията на Робърт Мюлер да поиска официално откриването на процедура по разпити на обвиняемите, които да бъдат извършени от руската прокуратура и следствени органи, а материалите да бъдат изпратени в САЩ. Нещо повече, американските следователи да присъстват на тези разпити и да зададат всички въпроси, които смятат, че трябва да бъдат зададени. И по този начин да бъде извършено истинско разследване.

В такъв случай обаче според Путин руската страна ще бъде в правото си да разчита на взаимност от страна на американските власти, от които ще очаква да организират на своя територия в присъствието на руски следователи разпитите на лица, обвинени в противозаконни действия в Русия. Става дума за делото срещу фирмата „Ермитаж Капиталс“ на английския гражданин Уилям Броудър, бивш акционер в „Газпром“, който в нарушение на руското законодателство е изкупил, а след това изтъргувал акции на „Газпром“, с което е спечелил 1.5 млрд. долара. За тези печалби Броудър не е платил данъци нито в Русия, нито в САЩ, но парите са били преведени в САЩ и 400 млн. от тях са били дадени за избирателната кампания на Хилари Клинтън. Според Путин това дарение е било оформено в отчетните документи на „Ермитаж Капиталс“. И ако самото дарение би могло да се счита за законно, то начинът, по който са спечелени парите, е незаконен. Путин подчерта също така, че Русия има достатъчни основания да подозира участието на някои сътрудници на специалните служби на САЩ в цялата тази операция.

Очевидно, че борбата на Тръмп срещу описаните по-горе политически противници навлиза в решаващия си стадий с оглед на предстоящите през ноември избори за целия конгрес и за една трета от сената. В случай, че спечели тези избори, Тръмп ще си осигури мощен инструмент за провеждане на своята политика, тъй като досега именно тези институции бяха основната пречка при вземането на важни решения във вътрешната и особено във външната политика. Колкото и парадоксално да звучи, важен коз в тази борба бе даден на Тръмп не от кого да е, а от – както се твърди – основният му геополитически противник.

Последиците биха могли да бъдат в две посоки:

  1. Задкулисна договорка да се спре с разкритията на машинациите на Хилари Клинтън, за да не се стига до дискредитация на Демократическата партия, срещу което последната да се откаже от медийния и политическия натиск за „руската връзка“ в президентските избори;

  2. Борбата да стигне до крайно ожесточение, в резултат от което една от двете основни партии да претърпи тежко поражение.

3. По войната в Сирия.

Сирийският проблем като че ли е на път да бъде решен и Сирия да остане цялостна и суверенна страна. Последните събития потвърждават това – Тръмп заби огромен пирон в ковчега на „умерените опозиционери”, като преди ок. 20 дни обяви, че САЩ няма да им помагат и те ще трябва да се оправят сами. Това стана в навечерието на офанзивата на сирийската армия срещу провинциите Дераа и Кунейтра в Югозападна Сирия. Днес почти три четвърти от териториите вече са под контрола на правителствените войски, като сраженията бяха малко, а огромната част от бунтовниците предпочетоха помирението и преминаването под властта на Асад. Включително град Дераа, където през 2011 г. започна съпротивата срещу него. Предполага се, че за целта е била постигната договореност между Русия, САЩ и Израел в операцията да не участват проирански съединения. САЩ като че ли са готови наистина да се изтеглят от Сирия, но срещу гаранции за собствените си интереси. А те се изразяват в автономия за кюрдите и най-вече в безопасността за сирийско-израелската граница. Затова те настояват Сирия да бъде освободена от ирански и проирански милиции. Путин несъмнено е проявил гъвкавост по въпроса, защото в своето изявление каза, че в Сирия трябва да бъде установен траен мир въз основа на резолюция № 338 на Съвета за сигурност на ООН от октомври 1973 г., т.е. на резолюцията, с която бе сложен край на войната „Йом Кипур“, започната от Сирия и Египет срещу Израел. Позицията на Русия днес бетонира съществуващото положение на Голанските възвишения и е в интерес на Израел. Но тя е в интерес и на мира в Сирия.

Бе споменато и за широка хуманитарна подкрепа за връщането на сирийските бежанци в родината им и за възстановяване на страната. А съвсем неотдавна САЩ твърдяха, че няма да вземат никакво участие в подобни действия.

Как се е стигнало до този обрат? Би трябвало да предположим, че Русия се е ангажирала да бъде гарант за безопасността на израелската граница. Което означава, че се е наела да убеди Иран да смени политиката си спрямо Израел и да премине от заплахи да унищожи еврейската държава към най-малкото неутрална политика. В замяна най-вероятно Иран би могъл да получи значително намаляване на американския икономически и политически натиск.

От Русия ще се изисква немалко дипломатическо майсторство, но в исторически план има върху какво да се стъпи. След признаването на новообразуваната държава Израел от Иран през 1950 г., през следващите 3 десетилетия между двете страни имаше изключително топли отношения: Иран беше основният доставчик на нефт и газ за Израел, а също на храни и облекло. Израел изнасяше технологии, строеше атомни изследователски центрове (в Бушер и Исфахан), помагаше със свои технологии и в областта на науката, медицината, транспорта. Беше открита пряка авиолиния. Израелският МОСАД помагаше с експертността си за изграждането на аналогичната служба САВАК. През войната “Йом Кипур” срещу Египет и Сирия през октомври 1973 г. Израел получи от Иран 25 самолета “Фантом” – най-модерните за времето си. В отговор впоследствие Израел помогна за изграждането на иранската ПВО. Всичко претърпя коренна промяна след идването на власт в Иран на аятоласите през 1979 г.

Може би ставаме свидетели на регулирането на колосален проблем в Близкия изток.

4. По въпроса за “Северен поток-2” и изобщо за снабдяването на Европа с руски газ.

От казаното може да се направи заключение, че САЩ няма да упражняват повече такъв натиск, какъвто имаше напоследък, както върху европейските си партньори, така и върху Русия. Поради появата на много по-голям интерес: световният пазар на въглеводороди да бъде поделен между САЩ и Русия в качеството им на двамата най-големи производители. Като се има предвид и влиянието на САЩ върху световните борси, това е напълно възможно. Което пък означава, че ОПЕК ще бъде в известна степен маргинализиран. Що се отнася до Европа, би могло да се предположи, че Русия ще продължи да увеличава доставките си (миналата година те нараснаха с ок. 20 млрд. кубика, достигайки до 195 млрд. кубика годишно), а американският газ ще замести изчерпаните запаси от Северно море, осигурявали през последните десетилетия ок. 40% от природния газ в Европа. Което означава апетитна хапка от пазара на природен газ в Европа.

Заключение.

Както се вижда, перспективите на взаимодействието между САЩ и Русия никак не са малки.

За Путин резултатите са, както каза Лавров, betterthansuper (по-добри от супер).

За Тръмп обаче те са твърде опасни. Неслучайно по въпроса за „руската намеса“ той тутакси беше обвинен, че е предал интересите на страната си, че се е държал като слаб съперник, че е извършил недопустими неща да обвинява собствената си страна за този проблем. Медийната истерия не само че няма да отслабне, но ще продължи да нараства. Тръмп ще трябва да се справи с може би най-големия натиск, откакто е седнал в президентското кресло. Той като че ли изглежда готов за това.

Остава само да се надяваме, че вътрешнополитическият сблъсък няма да завърши като при Джон Кенеди.

ЕВРОПА ПРЕД ПРАГА НА БИБЛЕЙСКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ

На 28 и 29 юни в Брюксел се състоя среща на най-високо равнище на Европейския съвет. На нея европейските лидери се кълняха, че ще става дума не само за решаване на мигрантската криза, но и за генералното развитие на ЕС в близките години. Но веднага стана ясно, че по мигрантската криза основните противоречия не са решени, а са приети няколко пожелателни решения:

– за изграждане на контролирани центрове (каквото и да значи това!) в държави, които са готови да ги изградят,

– за изграждане на платформи за дебаркиране извън Европа на спасените бежанци,

– специален бюджетен инструмент в следващата МФР за борба с незаконната миграция,

– засилване на подкрепата на ЕС за либийската брегова охрана.

Същевременно в Германия се разрази тежка правителствена криза, защото председателят на многогодишния коалиционен партньор ХСС и вътрешен министър в правителството Хорст Зеехофер даде ултиматум на Меркел да реши въпроса с мигрантите. В писмо до своите коалиционни партньори Меркел написа, че Полша, Чехия, Унгария, Белгия, Франция, Дания, Финландия, Швеция, Естония, Литва, Латвия, Люксембург, Холандия и Португалия са приели Германия да връща кандидати за убежище, които са били регистрирани първо на тяхна територия. Последва моментална реакция на Полша, Чехия и Унгария, които отрекоха да са подписвали подобно нещо. Конфузията и купищата лъжи не смутиха германската канцлерка, която продължи да се бори със зъби и нокти за креслото си, без да обръща внимание на сринатия си в калта имидж.

Пукнатините в европейските споразумения за мигрантите обаче продължават да нарастват, достигайки размерите на пробойни. Днес научихме за изявлението на австрийския вътрешен министър Херберт Кикл: „Всеки договор, който ще бъде във вреда на Австрия, ние няма да го подпишем дори и след 100 години“. Същевременно италианският министър на вътрешните работи Матео Салвини иска да затвори пристанищата на Италия в Средиземно море за европейски кораби, когато на борда им има спасени край Либия мигранти.

И понеже става все по-очевидно, че мигрантската криза върви към мигрантска катастрофа, нека да посочим причините, които я пораждат.

  1. На първо място, това е пропастта между богатия 1 милиард и свръхбедните 6 милиарда. В критичните зони, каквито са редица страни от Близкия изток и почти цяла Африка, населението страда от глад и мизерия, често от липса на вода, умира масово от болести и епидемии, става жертва на междуособни и граждански войни, търпи най-примитивна експлоатация;

  2. На второ място, в най-засегнатите страни върлуват войни, разпалени не от някой друг, а от западноевропейските страни и САЩ; такива са Ирак, Сирия, Либия, Афганистан, Йемен и др. Европа сама си подготви предстоящата катастрофа, самозастреля се и в двата крака, както е модерно да се говори. Отвори „кутията на Пандора“, която сега няма идея как да затвори.

  3. На трето място, отдавна е в ход „телевизионната революция“: повсеместно хората може да нямат какво да ядат, но задължително имат сателитна или приемна чиния и не се отлепят от телевизора, който замества реалния им живот. Картините, които се показват там, излъчват едно послание: вижте едни хора досущ като нас, с две ръце и два крака, какъв богат и необикновен живот живеят! Сравнението става машинално. Хората се питат: защо за тях може, а за нас – не. И се вдигат, устремени да превземат обетованите земи, в които живеят тези щастливци, за да станат като тях.

  4. На четвърто място, съществува огромна мрежа от легални или мафиотски организации, занимаващи се с трансфера на хора, който често надминава по доходност трафика на наркотици. Тези организации, снабдени с най-модерна комуникационна техника, със свои лобисти на много високо ниво в държавите-приемници, с цяла армада от примитивни до супермодерни кораби, са способни да извършат чудеса, за да си запазят многомилиардния бизнес, основан върху чудовищни престъпления и непоносими страдания на милиони хора. Една от най-могъщите подобни организации се оказва фондацията на Сорос, която притежава модерни кораби за извозване на мигранти към Европа.

  5. На пето място, пораженията от либералната политкоректност, новите „ценности“ и промиването на мозъците през последните 3 десетилетия нанесоха непоправими щети върху способността както на политиците, така и на обикновените хора да оценяват трезво протичащите в обществата им процеси. Идентичността беше заменена с мултикултурализъм, паразитиращ върху естествената склонност на хората да се отнасят със симпатия към другия и подменящ гражданското равенство на права и отговорности пред закона с привилегии на хора от други раси. Всичко това създава норми на социално поведение, паралелни на съществуващите. Което е институционализирано беззаконие. Политкоректността пък, която трябваше да възпитава хората на добро възпитание в мултикултурна среда, нанесе още по-големи поражения, защото пряко възпрепятстваше нещата да бъдат наричани със собствените им имена. А когато това е налице, път към решаване на проблемите не съществува. Този постмодернистки тип цензура възпита цели поколения в лъжливи представи за действителността и действащите в нея природни и обществени закони. Резултатът по отношение на мигрантската криза е, че нито политиците, нито гражданите имат представа с какво явление се сблъскват и съответно реакциите им са неточни, а често противоположни на онова, което трябва да се направи.

  6. На шесто място(в пряка връзка с горното) идва заблудата, че се помага на бежанци, а не на икономически, политически и религиозни мигранти. Изобщо, в ЕС настъпи непростима терминологична каша, която съвсем не е невинна. Мигрантите откъде ли не – от Афганистан, Пакистан, Субсахарска Африка, Либия, Сирия и т.н. – бяха наричани с общото название „бежанци“. А „бежанци“ си е технически термин за хората, бягащи от война в своята страна, или за политически дейци, чийто живот е заплашен. Докато бягството от лошите условия на живот към благополучни страни се нарича „мигриране“, а хората – „мигранти“. Така Европа се отвори за всички, които тръгнаха към границата й, без да прави разлика кого приема. През 2015 г., когато бе пикът на мигрантската вълна, изведнъж се оказа, че сирийците, бягащи от войната в родината си, са само 23% от мигрантите. Започнаха безумни оправдания, че например всички страни в двете Америки били страни на мигранти, или че Европа трябвало да изпълни хуманния си дълг. Само дето говорещите тези неща не казваха какво е станало с местното население в двете Америки след нахлуването на европейските мигранти, нито какъв хуманен дълг изпълняват, предизвиквайки бум на престъпността в своите страни и огромни разходи в бюджетите на съответните страни. Например Германия през следващите 4 години ще похарчи за мигрантите 86.4 млрд. евро. Само заради безумното поведение на своята канцлерка.

Има и нещо, което не съм сигурен как да определя – като причина за миграцията, или като глуповато оправдание за начина, по който Европа се справя с нея. Става дума за твърде ниската раждаемост почти навсякъде в Европа и за застаряването на населението, съпроводено с недостиг на свежа работна ръка.

Подобна теза не издържа никаква критика и с право може да се определи като гибелна. От една страна, защото мигрантите не идват, за да работят, а за да живеят добре на гърба на богатите общества. От друга, защото те в огромната си част са необразовани, некултивирани и негодни за съвременната икономика, изискваща висок образователен ценз и интелектуално равнище. И най-важното, защото със създаването на критична маса мигранти се променя идентичността на населението.

Всяка индивидуална идентичност е сбор от множество колективни идентичности: така например всеки българин произхожда от дадена област, да предположим, че в нашия случай той е бургазлия; същият човек обаче неминуемо притежава редица сходни черти с всички европейци: следователно е част от бургаската, българската и европейската култури. От друга страна, дори в рамките на всяка една географска единица съществуват многобройни културни стратификации: там са културите на юношите и пенсионерите, на лекарите и метачите, на жените и мъжете, на богатите и бедните. Същевременно разглежданият от нас индивид е част от средиземноморската, християнската и европейската култури.

Всички подобни идентичности се попиват, изграждат и шлифоват от самото раждане на човека. Нахлуването на стотици хиляди, дори милиони хора със съвършено различни идентичности променя културния код на народа-приемник. И никой не знае дали е за добро. Най-малкото това е краят на собствената идентичност. Както казах по-горе, откриването на Америка и последвалата емиграция там е била пагубна за местното население. Историята познава множество случаи, когато по-висока цивилизация е била разгромявана от нахлуването на народи на по-ниско стъпало на развитие. Тотално заблуждение е, че ние, европейците, можем да се справим със задалото се нашествие. Още повече, че то не е отсега, но ние упорито не желаем да го забележим.

Навремето генерал Дьо Гол в свое интервю по повод нарастващата имиграция във Франция след разпадането на колониалната система и най-вече след кръвопролитната Алжирска война през 50-те години на миналия век, беше казал, че имигрантите са много симпатични и добре приети само ако са достатъчно малко и не носят заплаха за основното население. Надминат ли обаче определени пропорции, нещата стават точно обратни и започват напрежения, достигащи до неприемане, гонения и дори въоръжени сблъсъци. Границата за количеството имигранти, която Дьо Гол поставя в това свое интервю, е 5%. Ако те бъдат надхвърлени, властите трябва да вземат най-строги мерки за ограничаването на притока имигранти.

А какво е положението в Европа днес?

Ето една таблица, отразяваща процента от населението в големите европейски държави, което не е родено в тях (foreign-born population):

Страна

2013

2017

брой мигранти

Брой население

Швейцария

28.9%

29.6%

2 506 394

8 476 005

Швеция

15.9%

17.6%

1 747 710

9 910701

Австрия

15.7%

19.0%

1 660 283

8 735453

Норвегия

13.8%

15.1%

798 944

5 305383

Испания

13.8%

12.8%

5 947 106

46 354 321

Великобритания

12.4%

13.4%

8 841 717

66 181 585

Германия

11.9%

14.8%

12 165 083

82 114 224

Холандия

11.7%

12.1%

2 056 520

17 035 938

Франция

11.6%

12.2%

7 902 783

64 979548

Белгия

10.4%

11.1%

1 268 411

11 429 336

Дания

9.9%

11.5%

656 789

5 733 551

Италия

9.4%

10%

5 907 461

59 359 900

Финландия

6.2%

343 582

5 523 231

Заб.: Посочените проценти отразяват дела на мигрантите първо поколения във всяка от страните. Данните за броя на мигрантите и населението са на ООН за 2017 г.1

Тук трябва дебело да подчертаем, че това не е цялото мигрантско население. То отчита само мигрантите първо поколение. А в Европа има голямо количество мигранти от 2-ро, 3-то, дори 4-то поколение. И най-тревожното е, че колкото повече нарастват поколенията мигранти, родени в дадена европейска страна, толкова проблемите все повече се усложняват.

В редица европейски страни има квартали, дори цели градове, в които живеят изключително мигранти. Това са затворени общности, в които полицията не стъпва, със свои закони и правила, със свой ред и правосъдие, със свои разбирания за живота, нямащи нищо общо с т.нар. европейски ценности. Голяма част от обитателите на тези градски клоаки са отчуждени от обществото – те не ходят на училище, не получават квалификация, не работят, склонни са към бандитизъм, лесно стават контингент на престъпния свят, озлобени са към собствената си родина, в която виждат големи неравенства и се чувстват като изметта на обществото. Немалко измежду тях дори не говорят официалния език на страната. Да не забравяме, че авторите на почти всички атентати в европейските страни през последното десетилетие са извършени именно от такива хора.

А лавината бежанци нараства. През лятото на 2016 г. от Върховния комисариат на ООН за бежанците заявиха, че броят на бежанците и вътрешно преместените хора (хората, принудени да напуснат домовете си и да намерят убежище в рамките на своята страна) надхвърля 65.3 милиона души2. Всички тези хора нямат алтернативна цел, освен да достигнат до Европа. Други огнища на благоденствие, като Северна Америка, Австралия или Далечния изток, са недостижими за тях.

С всяка изминала година този брой се увеличава. Нараства и натискът върху Европа, който не е отсега, но в наши дни става неудържим. Европа е на прага да преживее за 4-ти път в историята на човечеството тотална смяна на населението.

Първият път е било, когато неандерталците, обитаващи континента повече от 200 000 години, изведнъж се сблъскват с кроманьонците, наричани още homosapiens. Това е станало преди ок. 30 000 години и е довело до пълното изчезване на неандерталците.

Вторият път е било, когато през първата половина на ІІ хил. пр. Хр. цяла Европа е завладяна от индоевропейците. Независимо откъде идват (дали от Задкарпатието, или от Северна Месопотамия), индоевропейците на практика не оставят друго население на континента или напълно го претопяват. Съхраняват се съвсем малки островчета тук или там местно население, а Европа става континент, населен от народи с общ произход.

Третият път е т.нар. Велико преселение на народите (ІV – VІІ в. сл. Хр.) – миграционен процес, в който участват индоевропейски племена (славяни, германци, алани), народности от уралското езиково семейство (маджари), от алтайското (авари, хазари), а по-късно и тюрки. Това е периодът, когато загива и Римската империя. А за да постигнат жизненото равнище от края на Римската империя, на новодошлите народи са необходими цели 6 века.

Ще се справим ли с наближаващия мигрантски Армагедон, или ще бъдем пометени от него.

Всичко зависи от нашата воля за живот. Ако като индивиди и като общества сме изгубили инстинкта си за самосъхранение, нямаме никакъв шанс.

Страна 2013 2017 брой мигр. Брой нас.

Швейцария 28.9% 29.6% 2 506 394 8 476 005

Швеция 15.9% 17.6% 1 747 710 9 910701

Австрия 15.7% 19.0% 1 660 283 8 735453

Норвегия 13.8% 15.1% 798 944 5 305383

Испания 13.8% 12.8% 5 947 106 46 354 321

Великобритания 12.4% 13.4% 8 841 717 66 181 585

Германия 11.9% 14.8% 12 165 083 82 114 224

Холандия 11.7% 12.1% 2 056 520 17 035 938

Франция 11.6% 12.2% 7 902 783 64 979548

Белгия 10.4% 11.1% 1 268 411 11 429 336

Дания 9.9% 11.5% 656 789 5 733 551

Италия 9.4% 10% 5 907 461 59 359 900

Финландия 6.2% 343 582 5 523 231

Римейк на модела “КОЙ?” в МВР

РУМЯНА БЪЧВАРОВА В ПОТУРИТЕ НА ДЕЛЯН ПЕЕВСКИ


Безпомощност и арогантност виждаме в хаотичните реакции на Борисов с поредните подскоци в опит за реагиране на пожарите, които избухват отвсякъде и парят под краката му. Причината за връхлитащите го проблеми е ограниченият му капацитет, работата на парче, вечното тичане след събитията, сиреч липсата на ясно обоснована политика, премислена програма за всички сектори, характеризираща се с последователни стъпки във времето и желязна вътрешна логика. Затова и всеки бегъл опит за нещо различно от неговите егоцентрични, тоталитарни виждания или се парира, или се елиминира в зародиш.
Последната седмица премина под знака на вълненията от оставката на вътрешния министър. Тя доведе нашия премиер до бяс, който той не успя да скрие и на пресконференцията му с президента на Азербайджан гласът му току преминаваше във фалцет. Бесът му обаче не идваше от печалното положение, в което се намира държавата ни, от 16-милиардния нов дълг, с който той благоволи да я зароби, от трещящата по шевовете икономика и разбалансираната външна политика, а от това как щяла да изглежда тази оставка в очите на собствените му ментори отвъд океана.
Аз лично не познавам министър Вучков, но досега на мен ми се струваше, че той се различава от предшествениците си с много по-ясна лична гледна точка, аргументирана правно. Възприемах го като професионалист с кауза, а не като поредния послушковец. Още повече, че на пръстите на едната ръка се броят хората, които са с нужния опит и образование (както изглеждаше, че е в случая с Вучков), способни да набележат реформи и да се заемат с промяна на системата. Някакси плахо да дръзнат. Въпреки царящите повсеместно страх и малодушие да дръзнат. Нищо, че звучи като оксиморон.
В този дух бих искал да дам един пример, почерпан от личния ми опит. На 1 март 2013 г. издадохме книгата „Пряката демокрация: Ключът за/на Реформа”, в написването на която участваха 60 души. 19 от тях пожелаха анонимност, защото ако се разберат имената им, ще си имат неприятности. Истина ви казвам: това става в днешна демократична Европа със „свободни медии” и свобода на мисълта и словото! Главата за МВР бе написана от няколко работещи в системата специалисти на всички нива и там реформите са обосновани много ясно, както и защо огромният, останал още от епохата на социализма административен апарат трябва да бъде безпощадно намален. Накратко, реформата в МВР трябва да е ДРАСТИЧНА, за да заработи системата. Струва ми се, че министър Вучков е чел книгата, защото доста от предложените от нас идеи се прокрадваха и в неговото говорене. Няма лошо! Идеите са за това – да се заимстват и развиват, стига да не се изкривяват, изкористяват и обръщат наопаки.
В продължение на няколко дни се насилих (един мой приятел казва: „не гледам телевизия, за да не се омърся”) и се омърсих да гледам протагонистите – телевизионни водещи и всякакъв вид постоянни гастрольори, които още преди да си отворят устата, е ясно какво ще кажат. Така и не разбрах как тези царе на нищоказването и изтощителното бръщолевене не видяха (защото измежду тях има умни хора) най-съществения проблем в ситуацията и неговото развитие?
А проблемът е, че бе повторен моделът с абстрактния глуповат въпрос „КОЙ”.
Когато ДПС принуди социалистите да назначат Пеевски за началник на ДАНС, това не се прие от хората и те излязоха на улицата. И с право. Тогава една политическа партия постави свой лоялен човек на ключов пост, за да има контрол и облаги от ключова институция. Сега за този контрол се сборичкаха три лобита: 1. стоящата зад президента и рупора му голяма медийна групировка-котерия, представена парламентарно от Реформаторския блок; 2. ГЕРБ начело с Бойко Борисов; 3. ДПС начело с известно КОЙ. Досега Борисов се стремеше да балансира интересите на този триглав Цербер, като подаваше кокалки на всяка от главите му. Но бесният пес скъса синджира: професионалистът Вучков извърши нещо, което професионалист не прави – дезавуира премиера пред най-важния му съюзник и крепител. Както и да се оправдава, каквито и доводи да изтъква в полза на подаването на оставката и най-вече – на нейния тайминг, – те няма как да не бъдат изсмукани от пръстите и нерелевантни. Истинският професионалист, добронамерен към правителството и загрижен за реформите, би направил това поне няколко дни след въпросното посещение. Действията на Вучков обаче показаха, че са продиктувани от задкулисието и неслучайно се стигна дотам хубавите-умните-имотните да тръгнат да протестират… не за липсата, а за наличието на министерска оставка. Къде спи „Гинес”?
Какво стана след това? Побеснелият Бойко Борисов захвърли всякакво балансиране между лобитата и взе вътрешното министерство на ръчно управление. Какво обаче означава това? С назначаването на Румяна Бъчварова за министър на вътрешните работи той постъпи още по-скандално и от аферата с Пеевски, тъй като единствената причина да постави точно този човек на точно този ключов пост бе, за да получи пълен контрол върху тази институция. Още по-зле от предишния случай, защото тогава бе назначена личност с някаква, макар и нищожна, професионална пригодност, докато сега се слага пълен аутсайдер, без опит, без никакви познания за системата, без никакъв авторитет сред служителите й. Само защото е послушен и верен на Борисов. Къде са сега хубавите-умните-имотните?
В предишната си статия се обърнах към тях с въпроса: „Ехооо, къде сте, да не сте в правителството?” Ама защо ли питам, там сте! Да ви изброявам ли?

Автор: Петър Клисаров

Петър Клисаров: Пряката Демокрация – Бъдещето на развития свят

Петър Клисаров: Пряката Демокрация – Бъдещето на развития свят

България върви на зле. И причините за това са много и комплексни. Те произтичат както от общия ход на процесите в света, така и от проблемите вътре в страната. Намираме се в момент на остро геополитическо противоборство между англо-саксонския свят, който владееше света през последните 2-3 века и азиатския свят на Китай, Индия и Русия, който не желае да се примири с това. От друга страна, върви и мощен процес на глобализация, който размива границите и автономията на нациите и ги поставя в служба на корпоративния и банковия капитал. Навлизаме с бързи крачки в Постиндустриалното общество, което поставя съвършено нови изисквания пред политиците, както и нови проблеми: най-големият от тях е все по-нарастващата безработица поради свиването на пазара на труда в индустрията. От жизнено важно значение за всяка страна става борбата й за по-голям дял в международното разпределение на труда. И в този момент на крещяща нужда от просветено, смело и безкрайно отговорно лидерство България се управлява от отчайващо калпави, негодни, некадърни и прости хора, нямащи ни най-малка представа от това що е държавно управление, и същевременно потънали в корупция, алчност и презрение към интересите на хората.

В интерес на истината трябва да кажем, че хората усещат този най-важен проблем пред страната. И се мъчат да го решат по формулата: дайте да ги изметем всички, за да дойдат на тяхно място честни и можещи хора. Трябва да признаем, че българският избирател доста се постара в това отношение: той даде последователно властта на всички по-крупни политически формации: БСП, СДС, НДСВ, ГЕРБ. На три пъти смени изцяло политическия „елит” (през 1990, 2001, 2009 г.). Но от това нещата не се оправиха ни най-малко. Защото новите „елити” тутакси бяха хванати за гушата и започнаха да обслужват интересите на задкулисието. А какво е задкулисието? Това са няколко лобита, защитаващи интересите на великите световни и регионални сили: най-напред българо-американското, но също така и българо-европейското и българо-руското. Навярно не бива да пренебрегваме и българо-турското лоби. От българска страна в този политически елит влизат 200-300 родови клана, произлезли предимно от недрата на БКП, но и приели в лоното си и някои нови играчи (такъв например е случаят с Делян Пеевски). И тук трябва да поставим най-важния въпрос: защо се получава така, че и новите политици веднага се превръщат в пионки на задкулисието, не работят за интересите на народа и допринасят за все по-голямото затъване на обществото и държавата ни. Въпрос само на слаби нравствени устои ли е, на душевна негодност, на нисък морал? Или все пак има нещо друго, някакъв системен порок, който засмуква тези хора и ги принуждава въпреки волята им да действат по този начин?

Да, основната причина за лошото управление е системна. Тя се крие в два изключително съществени иманентни недостатъка на представителната демокрация:

  1. Първо, че излъченото представително тяло се откъсва от тялото на Суверена и започва да води свой живот, понякога в пълно противоречие с интересите на излъчилите го.

  2. И второ, че трите основни вида власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) няма как да са независими, защото се избират една друга. Още по-малко пък са в състояние да си упражняват взаимен контрол. Да си обект на контрол от равнопоставен на теб субект е логически нонсенс. Няма как независими една от друга структури да осъществяват контрол една над друга. Това може да направи само онова гражданско тяло, от което произтича властта. А това, както посочихме и както пише във всяка модерна конституция, е Суверенът (цялото гражданство с избирателни права). На практика трите вида власти почти навсякъде са едно цяло, което е подчинено на партиите. Така че имаме вариант на скрита партокрация, което ще рече скрита олигархия.

И сега нещо изключително важно! Представителната демокрация, независимо къде се упражнява, не е изработила и няма как да изработи механизми за контрол на Суверена върху неговите избраници. Институциите, за които се твърди, че осъществяват подобен контрол (медии, съдебна система, неправителствени организации, синдикати, граждански вълнения и протести), са само имитация на подобен механизъм, защото, както се вижда, те също са под пълното влияние на същите клики, стоящи и зад лостовете на властта. Това е световен проблем. И народите тепърва ще има да си изясняват целия му мащаб.

И тук стигаме до главното. Има ли такава система, която може да преодолее недъзите на сега съществуващата? Да, има такава система. И тя се нарича „пряка демокрация”. Не пряка демокрация като множество референдуми по различни въпроси, не пряка демокрация като премахване на всички партии, не пряка демокрация като гласуване от Суверена на всеки закон, а нещо съвсем различно: всеобхватна системаза лесно, евтино и ефективно гласуване –механизъм, по който да избираме и сваляме хората, които водят текущите държавни дела, както и да определяме какво точно да правят, а те да се подчиняват на тази воля.

Естествено нито партиите, нито парламентът, нито съдебните власти ще изчезнат. Напротив, те ще продължат да съществуват, но в много променен вид: с различен статус, начин на избор, функциониране и най-важното: ние ще имаме механизъм за контрол над тях.

Ние трябва да влезем в ролята си на Суверен. Да започнем да се възприемаме като източник на всяка власт в обществото. Да престанем да се влюбваме в политически сили или набедени политици, а да се отнасяме към тези индивиди или групи хора като към наши служители. Перверзно е да се влюбваш в слугата, когото си наел да ти свърши определена работа. Той или трябва здраво да заляга над тази работа и да я върши по най-добрия начин, или моментално да му бъде посочена вратата.

Осъзнаем ли това, постепенно ще изработим и правила за доброто функциониране на системата. И нещата постепенно ще започнат да се наместват.

10.12.14.