Напоследък от медии и познати в съзнанието ми се набива впечатлението, че предизборната борба, предшестваща парламентарните избори на 26 март, тече много вяло. Няма страсти, няма ярки изказвания, няма прения, няма спорове, няма нови, или най-малкото екзотични идеи, няма ефектни жестове, няма концепции… Има всеобщо каканижене. В този смисъл най-скучното нещо на политическия тепих у нас са „десните“. Колкото са „десни“, толкова са и „умни“. Словесната абракадабра на всяко от трите им крилца е труднопоносима за нормалния човек, поради което и ефектът от нея е очакван. Бойко Борисов е поизгубил форма и мъжественото му пъчене, съпроводено с дежурните заклинания, вече предизвиква насмешка. Още повече, че подкрепата от ораторския гений Цветан Цветанов е твърде откъслечна. В БСП има някакво раздвижване и излъчване на повече енергия в сравнение с маломощната словесност на Михаил Миков или бюрократичното бръщолевене на Сергей Станишев, но Корнелия Нинова е далеч от това да бъде убедителна. Светата Троица от Патриотичния фронт уверено предъвква постулатите си, на които се заситихме през последните 2-3 години. Всички партии вкупом са взели почти открито по някой абзац от „Планът Сидеров“ отпреди 4 години и гордо са го турили в предизборните си платформи. Тук възниква закономерният въпрос: защо е така? Отговорът е също толкова закономерен – защото няма идеи, няма и визионери! А защо няма идеи, няма и визионери? Защото естественият нагон на българското общество още от Освобождението (да не се връщам по-назад) е да привързва българската каруца за колесницата на някоя от Великите сили и да се опитва да се движи със същата скорост като нея. В резултат от това каруцата редовно дерайлира, загубвайки я някое колело, я част от товара си, я част от пътуващите в нея. Последната колесница, за която привързахме каруцата, Брюкселската, пък е на път сама да се разпадне. Под този образ съм обобщил отдавна приетият, станал вече втора природа на нашите елити, компрадорски дух на държавно управление. Което ще рече, че България не е привикнала, чуждо й е да води независима и народополезна политика, а взема решения по нашепване или по-строго разпореждане отвън. А като погледнем какво представлява бюрократичния подход на управление от Брюксел, бихме ли могли да си помислим, че е възможно у нас да има лидери? Категорично не. В сегашните дебри на професионалната политика могат да виреят само послушковци и ако някой от тях е добре школуван от ловки съветници и специалисти по PR, може да мине за що-годе популярна личност, но не и за визионер. И тук си струва да бъдат зададени поредица от въпроси: Наясно ли е който и да било нашенски политик накъде върви светът? Има ли представа кои страни ще бъдат флагманите след 10-20-30 години? Да дам в този контекст една съвсем скорошна класация на една от 3-те най-големи рейтингови агенции – PriceWaterhouseCooper – за челната десетка икономики в света през 2050 г. В нея влизат по ред на номерата: Китай, Индия, САЩ, Индонезия, Бразилия, Русия, Мексико, Япония, Германия, Англия. Всеки би трябвало да си даде сметка, че с мощта на икономиката върви и мощта на науката, образованието, културата, здравеопазването, жизнения стандарт и т.н. Да не би да сме се вързали за колесницата на един западащ свят? Щото ако е така, ние ще бъдем още по-западаща държава и от него. Наясно ли е който и да било нашенски политик как ще се решава генералното противоречие на нашия свят – геометричната прогресия на научното знание и технологиите, и почти никаквия прогрес на нашето съзнание да ги възприемем, камо ли да ги осмислим и използваме рационално? Как ще контролираме научните Франкенщайни? Мнозина говорят, че тъй като не е възможно да се забави възходът на науката, трябва да се ускори човешкото съзнание. И хората по света полагат огромни усилия в това направление – зародиха се философски, идеологически и научно-производствени движения за трансхуманизъм и постхуманизъм, при които се цели драстичното разширяване на човешките възможности, включително чрез симбиозата човек-машина. В съвсем недалечно бъдеще това ще излезе на преден план и ще засегне не само производствените възможности и характера на производството в световен мащаб, но и стила на живот, цялостната идеология за това, какво представлява човекът. Има ли български политик, който да е казал една дума за това? Наясно ли е който и да било нашенски политик докъде ще доведе взривното внедряване на роботи в съвременните производства и масовото изместване на работната ръка не само в сферата на промишлеността, но и в селското стопанство и в услугите? За ЕС вече е норма средната безработица да е ок. 10%. Но до 10-15 години тя ще нарасне минимум двойно, ако не и повече. И няма да има ресурс за намаляването й. Просто няма да има потенциал за създаване на нови работни места. Което означава, че новите пролетарии ще се появят из модерните градове в очакване на „хляб и зрелища“ по примера на колегите си от Древния Рим. И управляващите елити по света здраво са се замислили по този въпрос. От доста години вече набира мощ идеята за Безусловен Базов Доход (Unconditional Basic Income), сиреч за осигуряването на екзистенц-минимум на абсолютно всички граждани на дадена държава, независимо дали работят, или не. Нещо като комунизъм, но без трудова етика, без необходимост от престация на труд срещу получаването на пари. Интересно ми е как нашите политици мислят да се справят с този проблем, който чука на вратата. Наясно ли е който и да било нашенски политик какво може да се направи, така щото демокрацията да заработи? Щото последните поне 2 десетилетия показаха, че представителната демокрация е в криза и вече поражда съпротива срещу себе си на идейно равнище. Тук му е мястото за пореден път да кажа, че най-големият и съвършено непреодолим проблем (защото е иманентен на конструкцията й) е липсата на контрол от страна на Суверена върху своите избраници, на които са делегирани едни или други пълномощия. Затова и наблюдаваме един явно неработещ модел, неспособен да породи политици с идеи, за които да се гласува, за личности, които биха си изпълнявали обещанията, а при неизпълнение да съществува механизъм за отзоваване. Затова и нашите политици се занимават с мазни борби, с клюкарене, клеветене и окалване на противниците си, с произнасянето на заклинания и дежурни, стотици пъти повтаряни клишета, с неспирно бръщолевене, но не и с истинска политика. На стража на съществуващия ред са и кохорти от придворни политолози, социолози, журналисти, които ни обливат всеки ден със словесна помия. Обстрелват ни с манипулирани социални проучвания, повлияни единствено от това, кой им плаща. Нима някой би могъл да очаква на този фон да се случи нещо забележително, водещо към ново, по-добро състояние на обществото? Не, при сегашното статукво, при сегашните политически сили, при сегашните международни зависимости това няма как да стане. Но изход има. И той се състои във внедряването на нова, висша форма на демокрацията, наречена „пряка демокрация“. Навярно нашият, а и другите народи трябва да повървят още малко по пътя към нея, но стихийните й проявления вече са налице: това бе Брекзит, това бе изборът на Тръмп, това са масовите митинги и демонстрации на недоволство от гражданите на „представителните демокрации“. Не след дълго това ще бъде основната политическа тема, която ще се обсъжда в развития свят. Добре е да не останем отново на опашката, а да мислим и да работим за смяната на системата овреме. Защото който пръв я внедри, ще има огромно предимство пред другите. Както навремето на Острова получиха огромно предимство от внедряването на постиженията на промишлената революция. В този ред на мисли необходимо ли е да гласуваме за някои от омръзналите и опротивели ни партии? Или може би е настанал часът да попълним квадратчето „не гласувам за никого“, с което да покажем червен картон на сегашните елити и да започнем продължителен диалог за смяна на политическата система с нова, отговаряща на тенденциите в света система?
