Ако направим бърз преглед на развитието на нашата съседка Гърция още от края на ХІХ в. до днес, ще видим, че управленските структури на държавата още от освобождението й са започнали да набъбват непропорционално на задачите, които е имала да изпълнява.
В политическите боричкания на двата големи родови клана, сменяли се начело на държавата в продължение на много десетилетия, публичната администрация е нараснала толкова много, че се е превърнала в икономически фактор, в алтернатива както на средния и дребен бизнес (високите и средните постове в администрацията – бел.а), така и на наемния труд (държавното и общинското чиновничество – бел.а.).
Навиците за кланово и партийно превземане на управленски позиции се прехвърлиха и на европейска почва. След приемането на Гърция в ЕС през 1981 г. европейските структури бяха инфилтрирани от гърци до такава степен, че по някое време се наложи чистката им по национален признак. Гърците, обаче, съумяха да осребрят великото си историческо минало и представяйки се пред европейците като техни учители и цивилизатори, обяснявайки им колко много неща са заимствали от Древна Гърция и използвайки противоборството на Запада със СССР, си осигуриха огромни по размери субсидии, както от общите европейски фондове, така и от специалните програми за Гърция. Знайно е, че огромна част от тези пари бяха окрадени от управляващите кланове и близки до тях изключително тънки прослойки, генерирайки класа на свръхбогаташи, оядено огромно чиновничество на всички етажи на властта и многолюден среден и дребен бизнес, очакващ с отворена уста държавни поръчки. Естествено това не можеше да продължава до безкрай и в един момент се наложи някой да плаща за този стил на живот и управление.
Какви са аналогиите с България? Общо взето, налице е същият балкански нагон за заемане на държавна служба, въпреки ниските заплати, с надеждата за добиране до пост, осигуряващ нерегламентирани плащания. Публична тайна е, че в България почти няма проспериращ бизнес, който да не работи с държавни поръчки, защото парите и реализацията на продукцията зависят основно от държавата. А за да се добереш до държавна поръчка, трябва да си платиш. Така бизнесът, и едър, и дребен, си плаща, за да съществува. А когато дойде Великден и 200 000 автомобила преминат през българо-гръцката граница, не бива да се чудим, ако открием, че не повече от 20% от тези коли принадлежат на хора, занимаващи се с бизнес, независимо едър, среден или дребен, а основно са на хора от държавни и общински институции. Те са с по два-три апартамента, четири-пет сметки с малко под 20 000 лв. и понеже не могат да харчат разточително в България, правят това там, където данъчни, полиция и разгневени бедняци няма да ги притесняват.
Така нареченият български едър бизнес не се занимава на дребно с подкупване на чиновничество, а финансира цели политически партии и по този начин си осигурява фондове за точене. Лошото обаче – за разлика от съседката ни – е, че нито историята и приносът ни в нея, нито образованието, знанието на чужди езици, специализираната подготовка и интегрираността на политическата ни класа в международния политически елит са на равнище, позволяващо ни дори в минимална степен да съперничим на Гърция в нейните успехи по изсмукване на евросредства. А и в Европа протичат не много оптимистични за нас процеси: първо, европейците се понаучиха на балкански мурафети, и второ, парите за разпределяне значително намаляха, а гладниците, очакващи кокалки от европейската трапеза, рязко се увеличиха. Възможностите да се вредим се оказаха силно ограничени, поради което управляващите прибягнаха до алтернативния източник на средства – заемите. Така с наглото 16-милиардно заемче, взето преди 2-3 месеца от управляващата ни престъпна прослойка, ние храбро поехме натам, откъдето гърците се връщат. И можем смело да предскажем очакващата ни сходна съдба. С тази разлика, че всичко у нас ще протече на много по-ниско ниво и ако в Гърция се преминава от охолност към икономии, у нас ще се премине от поносима към непоносима мизерия. Да не говорим, че е напълно възможен и тежък крах на общоевропейската система.
И тъй, основната ми мисъл е, че в България реален бизнес няма. Престъпната политическа класа (да, повтарям този израз съвсем съзнателно!-бел.а.) ликвидира наследената от социализма промишленост, без да отсее доброто от нея, съсипа тотално селското ни стопанство, та сега се налага да внасяме 80% от храните (признания на земеделски министри от 2 последователни правителства – бел.а.) при положение, че по оценка на специалисти България може да изхранва до 50 милиона души. Срина образованието и здравеопазването, а с действията си и правната система, която създаде. Отне всякаква възможност на предприемчивия българин да открие собствен бизнес.
И в този момент, когато правим поредната стъпка към пропастта, шайка корифеи, участници в разграбването на държавата и работещи усърдно за нейния крах, ни обясняват, че имало малък ръст на износа и това било знак за развитието на икономиката ни.
Каква икономика, Господи? Къде я виждат тази икономика?
Икономиката, клекнала пред портите на властта да чака къшей хляб от държавната трапеза – за нея ли става дума? Защото тя е преобладаващата. Огромната част от т.нар. „бизнеси“ у нас не извършват сделките си в частния сектор (бизнес с бизнес или с краен потребител – бел.а.), а с лакти си проправят път към държавната хранилка. Отговорът е прост: начинът, по който е разпределяно общото благо по време на комунистическата диктатура, е същият, по който то се разпределя и днес. А разликите са, че общото благо днес е значително по-малко, отколкото бе тогава, и че сега това се нарича „представителна демокрация“.
За да си дадем сметка за положението, в което сме изпаднали, е добре да се сравним не със страна, в която господства сходен на нашия манталитет, а с такава, където има други нрави. Например – Канада. Там бизнесът – поне масовият – не се интересува от политика и много малък процент работи с държавата, медиите не занимават хората с политиците по 24 часа в денонощие, повечето хора знаят името на премиера, на един-двама министри и премиера на своята провинция. Толкова. Защото има реален бизнес, който е по-доходоносен от държавните поръчки, администрацията не пречи, за да си вземе лептата, а помага на бизнеса, защото от неговите данъци се плащат държавните заплати. За нерегламентирани плащания пък се влиза в затвор и с криминално досие после работа по принцип се намира трудно, а държавна – невъзможно.
Има ли някаква светлина в тунела? Някакви наченки на нещо положително в отделянето на бизнеса от политиката? Някакъв план за икономическото развитие за България? Нищо подобно. Определени бизнес-среди в съчетание с част от криминалното подземие се окопаха, разбраха се и сега започват паразитното си съществуване да смучат средства от всякакви фондове. А в това отношение предстои истински фойерверк.
Скоро България ще председателства Съвета на ЕС. Някой наши социолого-политици са наясно колко е зле работата с държавната администрация, но вместо да подходят открито и да си признаят, че не сме готови да поемем тази административна и финансова тежест, те кроят планове как да пренасочат от определените през следващия финансов период 2014 г.- 2020 г. 200 милиона евро за административен капацитет, 50-60 милиона евро за обучение на администратори, за да не е пълна излагацията на председателството ни. Освен че е манипулация и мамене на европейските институции, едва ли има съмнение каква огромна част от тези пари ще потъне в широките джобове на пиари и социолози, послушковци на управляващите, без да бъде свършена никаква работа. Каква огромна част ще бъде завлечена от ловки мошеници, пребиваващи в задкулисието, измислящи схеми за правилното отчитане на тези средства пред донора – ЕК. Каква огромна част ще отиде за подхранване на любовници, шуреи и баджанаци, батковци и братковци, партайгеносета и т.н.
Докато ни управлява клептокрация, няма как да се говори за реален бизнес и икономика в България. „Импотентните“ откъм управленски навици няма как да подобрят ситуацията. Когато организираната престъпност навлезе масово в политиката, няма демократични начини тя да бъде изкарана оттам, освен насилствено! Лошите битови условия, липсата на реални възможности за съществуване, пълната загуба на доверие в управляващите и институциите, постоянната лъжа, в която сме принудени да живеем, превръщането на емиграцията в единствения шанс за пълноценна реализация – всичко това вдига рязко налягането в тенджерата на родната политика. Тя ще избухне много скоро. НЕИЗБЕЖНО Е!
Петър Клисаров
