Промени в българската конституция

(необходими ли са те и ако да, какви точно да бъдат)

Призиви за промяна на Конституцията

При всяка от редовните политически кризи, разтърсващи в една или друга степен България, задължително се разнася призив за промяна на Конституцията. Така беше през 2013 г. и при протестите срещу първото правителство на Бойко Борисов, и при тези срещу правителството на Орешарски. Така бе и през първите две години от второто правителство на Бойко Борисов (2014-2015), когато министър на правосъдието в него бе Христо Иванов, настояващ за промени в съдебната система. Така е и сега, през 2020 г., при протестите срещу третото правителство на Бойко Борисов.

Какво кара протестиращите да издигат искане за нова Конституция? Преди всичко легитимирането и придаването на допълнителна тежест и значимост на самите протести. Като че ли простото сваляне на досегашната власт не изглежда на ръководителите им натоварено с достатъчно смисъл.

При това винаги започва да се говори, че това е „комунистическа“ Конституция, защото е приета с преобладаващото участие на депутати от БСП (бившата БКП). И никога не се говори по същество – какво точно й е „комунистическото“ на Конституцията и какво точно трябва да се промени в нея.

Характеристика на Конституцията

Ако прочетем внимателно Конституцията, ще видим, че тя е типична модерна европейска конституция, побрала в себе си както добрите, така и лошите аспекти на европейския конституционализъм.

Първо, за добрите неща в нея. Българската Конституция:

1. Провъзгласява привързаност към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост;
2. Издига като върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност;
3. Декларира, че България е демократична, правова и социална държава;
4. Постулира основния принцип на представителната демокрация: Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция;
5. Гарантира равноправието на всички граждани пред закона и не допусканикакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние;
6. Гарантира правото на собственост и наследяване;
7. Провъзгласява свободата на вероизповеданията;
8. Формулира основните права, задължения и отговорности на гражданите;
9. Разграничава националното от местното самоуправление;
10. Конституира основните органи за държавно управление,

И т.н., и т.н.

Както се вижда, българската Конституция е инкорпорирала в себе си всички напредничави идеи, залегнали в конституциите на която и да е правова и развита модерна държава.

Второ, проблемните неща (контрол и разделение на властите):

Като Конституция, типична за европейските парламентарни републики и монархии, българският основен закон се придържа стриктно към принципите на представителната демокрация, които, за съжаление, съдържат в себе иманентни слабости, задълбочаващи се с времето:

1. Представителната демокрация не е в състояние да осигури действен, реален и навременен контрол върху излъченото представително тяло. Последното винаги проявява тенденцията да се откъсва от тялото на Суверена и да води свой живот, понякога в пълно противоречие с интересите на излъчилите го.
2. Трите основни вида власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) не са нито независими, нито равнопоставени. Те няма как да са независими, защото се избират една друга: повсеместно законодателната власт излъчва изпълнителната, почти навсякъде посочените две власти надзирават и дирижират съдебната.

Конституцията и системата за държавно управление

Реално разделение на властите

Редовно политици, а дори и теоретици на обществените науки говорят неща, представляващи логически нонсенс. Те казват, че властите трябвало да се контролират една друга и цитират безпринципното правило „Власт власт възпира”.

Да си обект на контрол от равнопоставен на теб субект, е логически нонсенс. Контрол върху която и да е от трите власти може да осъществява само онова гражданско тяло, от което произтича властта. А това, както посочихме и както пише във всяка модерна конституция, включително и нашата, е Народът, или Суверенът (цялото гражданство с избирателни права).

Поради гореказаното става очевидно, че трите вида власти почти навсякъде не са разделени и самостоятелни, а представляват едно цяло, което в хода на политическия процес попада под пълното подчинение на партиите. Така че имаме вариант на скрита партокрация. А какво се крие зад партокрацията, никога не можем да знаем. Там действат потайни сили, защитаващи свои интереси.

Присъщите на представителната демокрация пороци не са невинни. Навсякъде, където тя е налична, взаимоотношенията между властите се подчиняват на съвършено безпринципни правила, а над всички стои волята на овластените партии, които редят и парламент, и правителство, и съдебни институции, ала самите те в крайна сметка се ръководят не от волята на Суверена, а от онази анонимна и потайна маса, наречена евфемистично Deep State, или Дълбоката държава. С други думи, от изключително богати и влиятелни задкулисни сили, в чийто интерес се упражнява властта.

Логическото въжеиграчество в терминологията, отразяваща ключовото за всяка демокрация разделение на властите, е шокиращо, но хората толкова отдавна са свикнали с въпросния нонсенс, че той не им прави никакво впечатление. От това обаче има кой да се облагодетелства.

И така, стигнахме до извода, че българската (а и не само тя) система за държавно управление не е представителна демокрация, а фасадна партокрация. При нея разделението на властите е фиктивно, а независимостта им – несъществуваща.

И така, да проследим цялата верига:

1. Българските граждани избират законодателна власт (Народно събрание) преди всичко по партиен признак, гласувайки за листите, подредени от партийните ръководства. Дадена партия получава мнозинство в НС. Това мнозинство на практика се контролира не от избирателите, а от партийното ръководство на победилата партия.
2. Законодателната власт по предложение на партийното ръководство на победилата партия избира изпълнителна власт.
3. Законодателната власт – според квотите на парламентарно представените партии – избира 11 от 25 членове на Висшия съдебен съвет (ВСС), който е висшият административен орган на съдебната власт в Република България. Ако дадена партия управлява 2 или повече мандата, тя има възможност да определи немалка част от 22-та редови членове на ВСС. Останалите 3-ма членове на ВСС са председателят на Върховния административен съд (ВАС), председателят на Върховния касационен съд (ВКС) и главният прокурор, които се назначават от президента по предложение на ВСС. Ако президентът е от същата управляваща партия (такива случаи от 1989 г. насам са 3 – СДС, БСП и ГЕРБ), то на практика почти целият Висш съдебен съвет може да бъде под пълната зависимост от управляващата партия.

От гореказаното – а то не може по никакъв начин да бъде опровергано – можем да допълним названието на системата ни за държавно управление: тя е олигархия под формата на фасадна партокрация, която de facto отдавна е отменила чл. 1, ал. 2 и 3 на Конституцията, където се казва:

(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Следователно, ако искаме да живеем в реална демокрация, промените в Конституцията трябва да засягат не друго, а онези текстове в нея, които позволяват партиите да присвояват народния суверенитет.

Какви би трябвало да са новите текстове? Новите текстове в Конституцията би трябвало да осигурят действителното разделение на властите, тяхната независимост и самостоятелност. А това означава следното:

• народните представители да се избират на мажоритарен принцип като независими самоиздигнати физически лица, а не като партийни кандидатури, и да работят за благото на целия народ, а не за партийни, корпоративни, задкулисни или лични интереси;
• да има отделни всенародни избори за изпълнителната власт (а не тя да бъде избирана от парламента), като на тези избори партиите следва да кандидатстват със своя програма и свой предварително посочен кабинет, без коалиции;
• висшите длъжности в съдебната власт (главен прокурор, председатели на ВАС и ВКС, главен инспектор) също да бъдат избирани всенародно, а останалата част от Висшия съдебен съвет да бъде избирана само на колегиална основа, а не част от нея да бъде излъчвана от парламента.

Само и единствено мерки в този дух биха позволили реалното разделение на властите и правилното функциониране на системата за държавно управление.

Контролът върху народните избраници

А какво да кажем за контрола? Кой при представителната демокрация контролира изпълнението на делегираните на трите власти пълномощия? Кой и как осъществява смяната на колективните органи и лица, които нямат необходимите качества или работят не в интерес на обществено благо?

Отговорът е ясен: никой. Представителната демокрация иманентно не притежава възможност да осъществява какъвто и да било контрол върху овластените колективни органи и лица.

Единственият начин за осъществяване на контрол е Суверенът (народът) да притежава ефективен, евтин и бърз механизъм за отзоваване и смяна на въпросните колективни органи и лица. Защото те не би трябвало да са еманация на някакви меритократични или партократични елити, а пълномощници на Суверена за изпълнението на дейности от негово име и в полза на цялото общество.

Това е начинът порочната пъпна връв, свързваща системата на държавно управление с партокрацията и нейните компрадорски и корпоративни интереси, да бъде прерязана веднъж и завинаги. Съществуването на тази пъпна връв е реалният проблем на държавата и обществото ни. Но никой не говори за него.

Конституцията и медийната среда

Демокрацията е царство на словото. Тя е начин на управление, основан върху непрекъснати избори. А всеки избор е свързан с изграждане на лично и колективно мнение, с харесване и нехаресване, с предпочитане на едни личности, идеи, партии и обещания пред други. Всяко предпочитане и харесване в днешния свят възниква изцяло във взаимодействие с медийната среда. От което следва, че и най-малкото изкривяване на медийните образи в една или друга посока води до сериозни последствия в душите и умовете на хората, а следователно – и върху изборния процес.

Ако демокрацията е царство на словото, то фалшифицираното слово фалшифицира непрекъснатите избори, които гражданинът в условията на демокрацията прави. От което следва, че фалшивите, манипулирани и неточни новини, както и коментарите, основаващи се на съчинени или манипулирани аргументи, оказват мощно негативно влияние върху цялостното функциониране на обществения механизъм, тоест представляват обществена заплаха.  За съжаление медийната среда днес е характерна не за нормална демокрация, а за пост-демокрация в условията на пост-истината. Това е и последният, загниващ етап в развитието на представителната демокрация.

Единственият път за излизане от това положение е, от една страна, да се внедри повече демокрация, а от друга, да се изработи ново медийно законодателство, засягащо и Конституцията, което да гарантира медийна среда (включваща и блогосферата), отразяваща и тълкуваща реалните събития и обществени процеси, а не изграждаща паралелна реалност, изпълнена с истини, полуистини, откровени лъжи, съчинения, манипулации и фалшификации.

Това ново медийно законодателство трябва да засегне и Конституцията и да гарантира, че:

1. Концентрация на медии в явна и прикрита форма в едни и същи ръце не може да надхвърля 10%.
2. Всички медии са задължени да спазват добрите редакционни практики, като ясно разделят новини от коментари и анализи, и като публикуват новините след необходимата проверка.
3. Отговорността на медиите, позволяващи си лъжи, компромати, манипулации и фалшификации, да не бъде само по Гражданския, а и по Наказателния кодекс, като наказанията драстично се увеличат и всички по-тежки случаи и рецидиви се наказват с лишаване от свобода на виновните за това лица.
4. Нова медийна регулация, обхващаща не само традиционните електронни медии (телевизия и радио), но и медиите в интернет и блогосферата.

Конституцията и здравеопазването за всички

Чл.52. (1) на настоящата Конституция гласи: Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.

Във витиеватата словесна конструкция е скрит и завоалиран основният смисъл: пълноценни медицински услуги получава онзи, който си плаща осигуровки, а всички останали могат да получават само бърза и неотложна медицинска помощ.

Следователно, пълноценно лечение могат да имат само заможните хора, а всички останали ще влачат заболяванията си, незастрашаващи пряко и сега живота им.

Впрочем, напоследък все повече се говори за основен пакет медицински услуги за осигурените, и допълнителен пакет, за който дори осигурените ще трябва да плащат.

Тук изобщо не става дума за денталната медицина.

Нашето виждане за промени в Конституцията по този въпрос е, че в една цивилизована държава, придържаща се наистина към принципите на хуманизма, през ХХІ в. не може да има болни хора, които не се лекуват, защото нямат пари за това.

Затова настояваме в бъдещата Конституция да бъде вписано, че всички български граждани без изключение имат естественото право да бъдат пълноценно лекувани.

Това, естествено, би трябвало да доведе и до радикални промени във финансирането на здравеопазването. За целта предлагаме да се премахнат здравните осигуровки, а ДДС да се увеличи с 5%. Изчислили сме, че сумата, събирана по линията на НОИ, съответства почти изцяло на увеличеното с 5% ДДС. По този начин абсолютно всеки чрез плащането на ДДС волю-неволю ще участва във финансирането на здравеопазването, а от друга страна, ще получава необходимата пълноценна здравна помощ.

За ВНС

Понеже имаше и разгорещени дебати за ВНС, позицията на партия „Пряка демокрация“ по този въпрос е, че ВНС е институция от миналото, ненужна и тромава в съвременните условия.

Затова, ако се свиква ВНС, единствената цел, която то трябва да изпълни, би трябвало да е премахването от българската Конституция на понятието ВНС и оторизирането на обикновеното народно събрание да прави промени във всички членове и алинеи, които досега бяха възможни само в рамките на ВНС.

За променливата същност на понятията

В политиката често едни и същи идеи, мерки или действия могат да постигнат напълно противоположни резултати в зависимост от политическия контекст, включващ законодателство, държавно устройство, структура на политическите партии, политическа активност на гражданството, медийна и институционална среда, и др.

Ярък пример в това отношение са дебатите за намаляване броя на депутатите в народното събрание наполовина. Би трябвало на всички да е ясно, че в сегашния контекст, включващ задкулисно управление на Дълбоката държава, фасадна партокрация, концентрация на огромни капитали за купуване на необходимите хора, изцяло контролирана медийна среда, и т.н., съкращаването на броя на депутатите само ще улесни задкулисните играчи, спестявайки им немалко средства. Никакъв друг ефект подобна промяна няма да има.

Същото се отнася за частичното или пълно преминаване към мажоритарни избори. Тази мярка би имала и още един ужасен страничен ефект: би свела броя на  парламентарно представените партии максимум до три, увековечавайки статуквото за неопределен период в близкото бъдеще.

Горепосочените последствия от решенията било за съкращаване броя на депутатите, било за мажоритарен вот, са възможни в сегашната система на представителна демокрация с липсващ контрол, система за отзоваване и партийно оцветен парламент.

В системата на пряка демокрация обаче въпросните минуси могат без особени усилия да се превърнат в плюсове и тогава би имало смисъл да се обсъждат като идеи и начин на внедряване.

От ключово значение е всяка промяна да бъде съобразявана с политическия контекст до най-малката подробност. Защото тя може да бъде като някои вещества: в точната доза – лекарство, в неточната – отрова.